Страница 26 из 26
Алекси преглътна сухо, после каза:
— Не работя вече… Пенсионирах се.
— Да, да, разбирам — кимна Неси. — Срам те е да гледаш хората в очите.
— Откъде тая мисъл? — погледна го втренчено баща му.
— Прав си да питаш! — отвърна горчиво Неси. — Тая мисъл е човешка все пак. Трудно може да се вмести в кутията на един биологичен робот.
Стана нещо неочаквано, баща му сякаш се преобрази.
— Да избиеш тая мисъл от главата си! — каза той остро. — Нямам причини да се срамувам за тебе… Защото за всичко съм виновен аз.
— Ти? — трепна Неси.
— Да, само аз. Моята глупост по-точно. Или моите болни амбиции.
И той задавено, почти нечленоразделно, като лай, му разказа за експеримента, който бе провел със самия себе си. Експеримент с радиоактивни изотопи върху своите семенни клетки. По една изобретена от самия него проста, но ефикасна система, както се изрази. С надежда да предизвика оная мутация, която вече латентно се е натрупала у човека през последните хилядолетия. И понеже не е имал право да провери системата спрямо друг жив човек, той…
Сега вече Неси едва го слушаше. Както в най-добрите бляскави времена, умът му работеше с невероятна бързина. После се чу неумолимото — щрак! — и резултатът беше готов. И когато най-сетне баща му млъкна, Неси каза:
— Слушай, татко, товариш се със съвсем ненужна вина. Това, което се случи с мен, може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.
Баща му го погледна поразен. После сякаш някаква гъста и лепкава горчивина се разля по лицето му.
— И ти ме смяташ за некадърник! — каза той. — Който дори една идиотщина не е в състояние да измисли.
— Не е така!
— И все пак разбери, че аз ти казвам истината!… Колкото и да е ужасна за мен.
— Татко, тая истина не може да поправи нещата.
— Може! — възкликна Алекси. — Аз вече съм измислил как!… И по какъв начин… Няма да те оставя в тая отвратителна лудница.
— За мен всяка лудница е тясна! — отвърна странно Неси.
Не, не можеше да се разбере с баща си, нямаше начин. Старецът се бе затворил в себе си, в своите налудничави идеи, в терзанията, от които не можеше да намери изход. Най-сетне успя да го изпрати, все така съсипан, но изпълнен с някаква вътрешна ярост. Тя се бе родила тук, в мрачните коридори на тоя дом, той вече знаеше, че никога няма да се примири с участта на сина си. Каквото и да стане, каквито и пречки да срещне по пътя си, той ще ги преодолее. Самата мисъл за борбата, която му предстоеше, изведнъж направи крачките му по-твърди и решителни.
На другия ден Неси поиска да направи заявление пред съдебния следовател. След един час го повика при себе си главният лекар. Грамадният човек, с начала на слонски прираст, любезно го покани да седне, после сам той внимателно се отпусна на стола си. Очите му бяха студени и малко втренчени. Неси отдавна бе забелязал, че някакъв подобен, втренчен поглед имат мнозина от обитателите на тоя дом. Но гласът му ба мек, тихичък, съвсем неочаквано мелодичен за тая груба грамада от месо.
— Аз знам, че сега сте съвсем нормален! — започна той. — И все пак ще ви запитам — обмислихте ли добре вашето заявление?
За миг на лекаря се стори, че Неси го погледна насмешливо.
— Да, разбира се! — отвърна той. — И може би точно в това се коренят всичките ми беди.
— Предполагам, че ще направите самопризнание, което рязко ще влоши сегашното ви положение.
— Точно така — кимна Неси.
Главният лекар пое шумно въздух през ноздрите си.
— Защо? За да се отървете от тоя дом?
— Ще скрия от вас истинските мотиви. Но по принцип всеки човек трябва да бъде там, където му е мястото.
— Страхувам се, че ще сбъркате! — каза главният лекар. — Тоя ненормален дом е единственият, в който можете да живеете нормално. Аз просто ще ви създам условията на един малък научен кабинет.
— Безсмислено и ненужно — отвърна кратко Неси.
— Но защо, за бога? — едва не изохка грамадният човек. — Проява на съвест?… За вашия ум, който трезво може да прецени всичко?
— Човек и съвест са две равнозначни понятия. Като любовта и красотата. Разбира се, друг е въпросът дали изобщо ги притежавам. Но дори и да е тъй, кима нямам право да се стремя към тях?
— Вие наистина сте луд! — каза горчиво лекарят. — Имате ли предвид, че аз съм в състояние да оспоря всяко ваше заявление?
— Това е не само ваше право, това е и ваше задължение! — отвърна Неси.
Съдебният следовател пристигна с неочаквана бързина. Имаше вид на млада, възглупава хрътка, която внезапно и за себе си е попаднала на следа. Беше облечен в износен тъмен шлифер, който през цялото време не съблече. Неси го погледна намръщено, после каза:
— Страхувам се, че аз съм отговорен за смъртта на Кирил Игнатов.
Следователят дори не трепна. Той дълго бе премислял тоя вариант, в себе си бе почти сигурен във вината на Неси.
— Какво значи „страхувам се“? — попита той сдържано. — Не може ли малко по-точно?
— Не може, за съжаление! — отвърна сухо Неси. — и в тоя случай ми се губи нещо от паметта. Но сега знам със сигурност, че сме били заедно на покрива. Все по-настойчиво ми се мяркат отделни сцени…
Неси млъкна. Следователят го наблюдаваше със затаено напрежение през своите слаби очила.
— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?
— Не, разбира се. И все пак не съм сигурен в себе си. И за това, което казах досега, и за всичко останало… Бих ви помолил да посетим още веднъж терасата. В същия час и при същите обстоятелства. Може би обстановката ще ми подскаже нещо.
— Добре, съгласен съм — отвърна кратко следователят.
Взеха го на другия ден в мощна кола със спуснати тъмносини перденца. Главният лекар го изпрати дотам гологлав и необлечен. Денят беше студен, готвеше се да вали, неизвестно какво — дъжд или сняг. Двамата спряха пред лимузината, лекарят зъзнеше. Неси едва забележимо му се усмихна, за да го окуражи може би.
— Сбогом, докторе! — каза той ясно.
— Сбогом, нещастни човече!…
… И ето че Неси се появи отново на черния покрив. Нощта бе много студена, небето тежко се мъкнеше, изподрано и дрипаво, като оскубано от ноктите на огромен звяр. Може би някъде зад облаците светеше луна, защото на хоризонта морето изглеждаше бяло, твърдо и остро като лезвие на сабя. Духаше огромен и силен вятър, така плътен, сякаш излизаше от някаква гигантска тръба, с искрици лед в студените си струи. Неси стоеше прав пред своята смълчана охрана, пред следователя, изпълнен с неясен страх. Стоеше прав, гледаше към небето. Нищо не мислеше, не търсеше никакъв спомен, никакво оправдание. Поне нощта бе истинска, силна, трагична, не е толкова страшно да загине човек в такава нощ. Той изтича с няколко неочаквани крачки до перваза, стъпи до него и със страшен вик се хвърли в бездната. И летеше там, безпаметен и искрящ, като падащ метеор, обгърнат от своите бели пламъци, готов всеки миг да се стопи и изчезне. Но все още живееше, все още имаше човешка свяст. И знаеше, че там някъде долу, на края на бездната, го чакаше бялото, с очи, изкълвани от гарваните, лице на жена му.
Информация за текста
© 1977 Павел Вежинов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Публикация:
Павел Вежинов
БЕЛИЯТ ГУЩЕР
Издателство „Български писател“
София, 1987
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2869]
Последна редакция: 2007-05-14 12:58:40