Белият гущер

Неси усети как в него светна и угасна бързо някаква светлинка, почти мигновена, без никакъв блясък, но синкава и всепроникваща като рентгенов лъч. А момичето все още си стоеше там, на прозореца, все тъй с вдигнати ръце, но светлинната бе угаснала. Последва мигновение на пустота, толкова необяснима, колкото и всичко друго. Всъщност това бе началото.

Неси никога не се взираше в себе си, никога не се опитваше да анализира постъпките си. Просто нямаше смисъл. Всичко, което ставаше в него, бе необходимо и логично, причините и следствията бяха свързани в здраво единство. В неговото поведение нямаше необикновени или необясними неща. Никаква пукнатина не съществуваше в гранитния блок на неговата логика. Но като се връщаше тази сутрин от своя крос, той отново си припомни тая малка, незначителна случка. Като че ли нищо нямаше в нея. Това, което бе видял там, на прозореца, виждаше така често, че изобщо не му обръщаше внимание, преди да го докосне. То бе просто вещ, макар и с особено предназначение. И все пак вещ, дори без стойност, каквато имат другите вещи по света. Никога не се бе зазяпвал във фотографии на голи жени като всички други момчета. Или като всички мъже. Това не предизвикваше у него нищо.

Както винаги, точно в седем и половина часа Неси седна зад бюрото си. Познатата обстановка като че ли му вдъхна увереност, той бързо забрави непривичните си мисли. Сега умът му бе отново свободен, не му оставаше нищо, освен да почне работа. Той едва ли не изпръхтя като изжаднял кон, който е видял пред себе си ведро с вода. Бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади оттам зелена гланцирана папка. И като че ли външният свят съвсем изчезна за него.

Какво работеше Неси? Всичко, което му предложеха. Никоя задача не му се струваше малка или второстепенна. Като старинна сребърна лешникотрошачка той чупеше с лекота всички черупки, безпогрешно отделяше здравите недокоснати ядки. Не се спираше пред най-сложните формули, пред най-трудните изчисления. Понякога ей тъй, на шега, му поднасяха някой сложен математичен проблем, с който учените си бяха блъскали главите с десетилетия. Той го решаваше, без да гъкне, дори без да се изпоти. Само Риман успя да го затрудни за няколко месеца, но премина и през него като през река, без да плува, като стъпваше предпазливо по дъното. Всъщност това като че ли беше най-голямото изпитание в живота му.

Но тая сутрин трябваше да се занимава с материя, която по принцип не особено харесваше — теорията на вероятностите. Това малко охлади порива му за работа, но той упорито продължи. Все пак към единайсет часа вдигна глава от папката и се замисли. Чувствуваше лека умора, някакво непонятно вътрешно съпротивление, което в тоя миг не желаеше да осъзнае. Внезапно си припомни момичето на прозореца, но веднага го изпъди от себе си. Навярно така е правел и Лобачевски, докато е извеждал своите формули. Китовете. Водата, която звънеше. Бялото парче лед. Защо нито за миг не видя себе си, докато лежеше на неговата гладка повърхност? Тая странна и неочаквана мисъл просто го накара да притаи дъх.

И в същия миг още по-неочаквано звънна телефонът. Той го погледна учудено — толкова рядко се обаждаше. Пък като че ли нямаше кой да му се обажда. Сам той не съзнаваше, че хората някак мълчаливо го отбягваха, не от лошо сърце, просто от неудобство. Всъщност какво да правят при тоя странен човек, ни момче, ни мъж, на когото не можеш да разкажеш дори един приличен виц, без да рискуваш да те погледне с недоумение. По тоя телефон му се обаждаше само Кирил и прекият му началник понякога.

Неси вдигна озадачен слушалката. Предпочиташе да бъде Кирил, разбира се, в тоя миг тая мисъл му бе дори приятна.

— Неси, ти ли си?

Дълбок женски глас, малко неспокоен, с едва забележими остатъци от никотин някъде в дълбините на гърлото. Никога досега не му се бе обаждала в института, обикновено се свързваше с нея привечер по своя домашен телефон.

— Аз съм, Фани — отвърна той сдържано.

— Как си, момченце, огладня ли?

Неприятен навик — да го нарича „момченце“, дори „моето момченце“ понякога. Това лигавене, като всяко друго, не влизаше в неговия регистър.

— Защо питаш?

— Просто питам. Искам да те поканя на обед. Никога досега не бяха обядвали заедно.

— Но аз съм на работа — отвърна Неси с недоумение.

— Само ти ли работиш на тоя свят? И аз съм на работа, но сега искам да обядваме заедно.

— Виж какво, Фани…

— Не го усуквай, моля ти се. И отговаряй ясно — съгласен ли си, или не си?

Неси се приготви да отвърне троснато: „Не съм, разбира се!“ Но тук стана нещо невероятно, той отвори уста и каза:

— Добре, щом толкова настояваш.

Все още не вярваше, че го е казал. Оттатък се чу лек смях, плътен, малко подигравателен може би, но, общо взето, доволен.

— Значи, все пак е имало нещо човешко в твойта кутия!

— Каква кутия? — не разбра Неси.

— В черепната, разбира се. Чакай ме в единайсет и половина пред академията. Не се плаши, ще те отмъкна, без никой да забележи.

— От какво да се плаша? — каза Неси недоволно. — Мене не ме държат на юлар, аз съм си господар на моята работа.

— Браво! — възкликна тя зарадвана. — А знаеш ли какво е юлар?

— Знам, разбира се. Един вид кормило, което слагат на говедата, на хората и още на някои други животни.

— Неси, смаяна съм, ти вадиш днеска чувство за хумор! — възкликна зарадвано тя. — Това е поличба, ще прекараме чуден ден.

Неси затвори телефона и се завъртя безцелно из стаята. Чувствуваше се едва ли не смутен — кой бе проговорил вместо него? От каква странна и неподозирана камера бе изскочило това желание? Или днес просто не му се работеше с вероятности, с неопреде-лености, с несигурност.

Точно в тоя час на деня улицата гъмжеше от коли и хора. Неси стоеше на ръба на тротоара, край железния поток, който с кух громол трещеше край него. Не го виждаше, дори не го усещаше. Стоеше там с празна глава и чакаше да се появи жълтото волво. С Фани Беловеждова се познаваше близо два месеца — прекалено дълъг срок за неговите досегашни връзки. И тя наистина очебийно превъзхождаше малките мастодонти, които до тоя ден се тътреха по паркета на собствения му дом. Преди всичко бе много по-възрастна — към трийсет и пет годишна. Не можеше да се каже, че е красива. Имаше дребна главичка, бузите й бяха малко хлътнали, носът леко вирнат и изострен като клюнче на дрозд. Но в замяна на това всички казваха, че има най-хубавата и елегантна фигура в града. Както видяхме, Неси не беше кой знае какъв естет, тоя вид възкостеливички фигури не му харесваха особено много. Фани беше художничка, работеше като главен моделиер в една експортна модна централа, караше волво. Но Неси и суетен не беше. Удивляваше го преди всичко умът на Фани, най-бързият човешки ум, който бе срещал в живота. Фани беше единствената жена, с която Неси разговаряше с усещане на вътрешно задоволство. Беше му приятно да следи странния бяг на нейните мисли, които с такава удивителна лекота и виртуозност скачаха от тема на тема.

Това не го дразнеше, по-скоро го увличаше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един истински художник моделиер, който се интересува главно от линиите и формите.

Фани пристигна след няколко минути, както винаги, забързана и ефектна, в жълта кола, с жълти, до лактите ръкавици. Дори червилото й имаше някакъв съмнителен жълтеникав оттенък. Спря рязко, отвори жълтата врата и каза едва ли не шепнешком: „Влизай!“ Смях имаше в очите й, макар че лицето й бе съвсем сериозно. Големите изкуствени клепачи й придаваха малко облещен вид, като на момиченце, което са поставили на гърне. Неси седна до нея, протегна доколкото можеше дългите си крака. Фани потегли като на старт за надбягване, задмина няколко коли и първа спря на светофара при Военния клуб. Едва сега Неси погледна с интерес малкото й птиче профилче.

— Да не си пийнала нещо?

— Ами как? — понита Фани невъзмутимо. — Иначе точно теб ли щях да поканя?

Тя взе ляв завой още на жълтата светлина и яростно се втурна срещу няколко закъснели на зебрата пешеходци. Но Неси дори не трепна, познаваше много добре нейния стил. Волвото ръмжеше и форсираше, очите й все така грееха от вътрешно възбуждение.