Страница 41 из 50
Дори и да се насилеше, от всички прекарани с Фабио години нямаше да успее да измъкне нито една картина, която да притисне сърцето й толкова силно, която да има същите неудържимо ярки цветове и която тя да може да почувства пак върху кожата си и в корените на косите си, и между краката си. Вярно е, онзи път на вечеря в Рикардо и съпругата му, когато се бяха смели и пили много, и докато тя помагаше на Александра да измие чиниите, си беше срязала палеца с една чаша. Чашата се счупи в ръцете й и оставяйки я да падне, тя изохка. Не извика, едва доловимо простена, но Фабио я чу и притича. Разгледа палеца й на светлината, наведе се, приближи го до устните си и за да спре да тече кръв, го засмука, сякаш беше негов. С палеца й в уста я погледна отдолу с тези прозрачни очи, на които тя не можеше да издържи. После скри раната в ръката си и целуна Аличе по устата. Тя усети в слюнката му вкуса на собствената си кръв и си представи, че е преминала през цялото тяло на мъжа й, за да се върне отново в нея, пречистена като при диализа.
Имаше я тази случка и имаше безкрайно много други, които Аличе не си спомняше вече, защото любовта на този, когото не обичаме, се отлага на повърхността на паметта и бързо се изпарява. Онова, което оставаше сега, беше едно слабо зачервяване, почти невидимо върху опънатата й кожа, на мястото, където Фабио я бе ритнал.
Понякога, преди всичко вечер, мислеше отново за неговите думи: „Аз не мога повече така.“ Галеше корема си и се опитваше да си представи какво би било да има някой там вътре, да плува в нейните студени води. „Обясни ми какво е.“ Но нямаше нищо за обясняване. Нямаше причина или нямаше само една. Нямаше начало. Съществуваше тя, и толкоз, и не искаше никого в корема си.
„Може би трябваше да му кажа това“, мислеше си понякога.
Тогава взимаше телефона в ръка и отиваше на буквата Ф. Търкаше бутоните с палеца си, като че ли се надяваше да активира обаждането погрешка. После натискаше червения клавиш. Да види отново Фабио, да му говори, да гради отново — за всичко това се искаше нечовешко усилие и тя предпочиташе да стои там, да гледа как мебелите на хола се покриват със слой прах, всеки ден по-плътен.
36.
Матия почти никога не гледаше студентите. Когато срещаше светлите им очи, вперени в дъската и в него, се чувстваше разсъблечен. Пишеше задачите и педантично ги коментираше, сякаш ги обясняваше и на самия себе си. Аулата беше прекалено голяма за дузината младежи четвърта година, които посещаваха неговия курс по алгебрична топология. Настаняваха се на първите три редици, малко или много все на същите места, като оставяха по една празна банка помежду си. Той също правеше така на времето в университета, но в никого от тях не забелязваше нещо, което да му напомни за самия него.
В тишината чу да се затваря вратата в дъното на аулата, но не погледна натам, докато не стигна до края на доказателството. Обърна страница от бележките си, които всъщност не му трябваха, подреди отново листовете и чак тогава забеляза нова фигура в най-високия край на зрителното си поле. Вдигна глава и разпозна Надя. Седеше на последната редица, облечена в бяло, кръстосала крака. Не го поздрави.
Магия се постара да скрие паниката си и започна да обяснява следващата теорема. По средата загуби нишката. Каза; „I’m sorry“9, и потърси продължението в бележките си, но не успя да се съсредоточи. Сред студентите се разнесе едва доловим шепот, защото от началото на курса професорът никога не бе имал каквото и да било колебание.
Продължи все пак и стигна до края, като пишеше бързо и трупаше все повече знаци, изцяло изпълвайки долната част на дъската и стигайки до самия й ръб. Последните два пасажа ги сби в един ъгъл горе, защото вече нямаше място. Някои студенти се наведоха напред, за да могат да различат степените и индексите, които се бяха смесили с формулите наоколо. Оставаше още четвърт час до края на лекцията, когато Матия каза: „Okay, I’ll see you tomorrow“10.
Остави тебешира и видя студентите да стават, леко объркани, и да му кимат за довиждане, преди да излязат от стаята. Надя все още седеше там в същата поза и като че ли никой не я забелязваше.
Останаха сами. Изглеждаха много далеч един от друг. Надя стана в същия момент, в който той тръгна към нея. Срещнаха се горе-долу в средата на аулата и запазиха цял метър дистанция помежду си.
— Здравей — каза Матия. — Не си мислех…
— Виж — прекъсна го тя, като решително впи очи в лицето му. — Ние дори не се познаваме. Съжалявам, че нахлух тук.
— Не, не… — опита се да каже той, но Надя не го остави да говори.
— Събудих се и теб те нямаше. Можеше поне…
Спря за миг. Матия беше принуден да сведе поглед, защото очите й го изгаряха, сякаш не бе затварял клепачи повече от минута.
— Тъй или иначе, няма значение — подхвана Надя. — Аз не преследвам никого. Вече нямам желание.
Подаде едно листче на Матия и той го взе.
— Това е номерът ми. Но ако решиш да го използваш, не чакай прекалено много.
И двамата сведоха поглед. Надя понечи да си тръгне, разлюля се едва забележимо на токовете си, после рязко се обърна.
— Довиждане — каза.
Матия се закашля, за да прочисти гърлото си, вместо да отговори. Помисли, че времето, необходимо й, за да стигне до вратата, е ограничено. Време недостатъчно, за да вземе решение, да формулира мисъл.
Надя се спря на прага.
— Не знам какво има в теб — каза му. — Но каквото и да е, смятам, че ми харесва.
После напусна аулата. Матия погледна бележката, където имаше само име и поредица от цифри, главно нечетни. Събра листовете от катедрата, но изчака да свърши часът, преди да излезе.
В офиса Алберто говореше по телефона, като държеше слушалката закрепена между бузата и рамото си, за да е свободен да жестикулира и с двете си ръце. Повдигна вежди, за да поздрави Матия.
Когато остави телефона, се облегна на стола и протегна крака. Отправи му съучастническа усмивка.
— Е? — попита. — Късно ли си легнахме снощи?
Матия съзнателно избегна да го погледне. Поклати глава. Алберто се изправи и застана зад стола му. Заразтрива раменете му, както треньор масажира боксьор. Матия мразеше да го докосват.
— Разбрах, не ти се говори за това. Alright then11, да сменим темата. Нахвърлих някои неща за статията. Искаш ли да ги погледнеш?
Матия кимна. Почука бавно с показалеца си върху клавиша 0 на компютъра в очакване Алберто да махне ръцете си от раменете му. Някои образи от предишната нощ, все същите, преминаваха през главата му като слаби проблясъци.
Алберто се върна на мястото си и тромаво се тръшна на стола. Започна да търси статията сред безформената купчина листове.
А — каза, — това дойде за теб.
Хвърли един плик на бюрото на Матия. Той го погледна, без да го докосне. Името му и адресът на университета бяха написани с плътно синьо мастило, което със сигурност беше минало и от другата страна на хартията. Буквата М на Матия започваше с права черта, после, леко отделена, идваше закръглена дъга, която продължаваше, без да прекъсва, до следващия знак. Всички други бяха леко наклонени, сблъскани, сякаш бяха паднали една върху друга. Имаше грешка в адреса, една буква в повече. Би му бил достатъчен, който и да е от тези белези, дори само несъразмерното Б от Балосино, за да разпознае веднага почерка на Аличе.
Преглътна и пипнешком намери ножа за разрязване на хартия във второто чекмедже на бюрото си. Завъртя го нервно между пръстите си и го пъхна в плика. Ръцете му трепереха и за да се овладее, стисна по-силно дръжката.
Алберто го гледаше тайно от другата част на бюрото, като се правеше, че не намира листовете, които бяха вече пред него. Треперенето на ръцете на Матия беше забележимо и от това разстояние, но писмото бе скрито в ръката му и Алберто не можеше да види текста.
9
„I’m sorry“ (англ.) — Извинете. — Б.пр.
10
Okay, I’ll see you tomorrow (англ.) — Добре, ще се видим утре. — Б.пр.
11
Alright then (англ.) — Добре тогава. — Б.пр.