Страница 40 из 50
Отвори широко уста изпод косата на Надя, за да поеме повече кислород, но въздухът беше наситено тежък. Прииска му се да се завие. Отмести единия си крак, защото усещаше члена си, отпуснат и студен, опрян в нейния крак, но го направи непохватно и й причини болка с коляното си. Надя трепна и повдигна глава. Вече беше заспала.
— Извинявай — каза Матия.
— Нищо.
Тя го целуна и дъхът й беше прекалено топъл. Без да мърда, той я изчака да се отдръпне.
— Да отидем в спалнята? — предложи тя.
Матия кимна. Би искал да си отиде в своя апартамент, в своето комфортно нищо, но знаеше, че не е редно.
И двамата забелязаха, че се държат смутено и неестествено, докато се мушкат под чаршафите от двата противоположни края на леглото. Надя му се усмихна, сякаш да го увери, че всичко е наред. В тъмнината се гушна до рамото му. Целуна го още веднъж и бързо заспа.
Матия също затвори очи, но му се наложи веднага да ги отвори отново, защото под клепачите му го чакаше върволица от страшни спомени. Дъхът му отново спря, прекъснат по средата. Протегна лявата си ръка под леглото и започна да търка палеца си върху желязната пружина, по заострената връзка, която държеше заедно двете брънки. Поднесе пръста към устата си и го засмука. Вкусът на кръвта го успокои за няколко секунди.
Постепенно започна да долавя непознатите шумове на апартамента на Надя — приглушеното ръмжене на хладилника, парното, което прошумоляваше няколко секунди, после прекъсваше с едно „щрак“ на котлето, и един часовник в другата стая, който му се струваше, че върви прекалено бавно. Изпитваше желание да раздвижи краката си, да стане от леглото. Надя бе легнала в средата му и не му бе оставила пространство да се обръща. Косите й го бодяха по врата, дъхът й пресушаваше кожата на гърдите му. Матия си помисли, че няма да мигне. Беше вече късно, може би минаваше два, а той имаше лекция сутринта. Знаеше, че ще е прекалено изморен и със сигурност ще прави грешки по дъската, ще се изложи пред студентите. Докато в дома си ще може да поспи поне през малкото часове, които оставаха.
„Ако действам тихо, тя няма да ме усети“, помисли си.
Остана неподвижен повече от минута, като продължи да размишлява. Шумовете ставаха все по-натрапчиви. Когато котлето отново изщрака, окончателно реши да си тръгне.
С плавни движения успя да освободи ръката си, която беше под главата на Надя. В съня си тя усети липсата й и се премести, за да я потърси. Матия се надигна. Опря единия си крак на пода, после и другия. Когато стана, пружината на леглото проскърца едва-едва, заемайки първоначалната си форма.
Обърна се да погледне Надя в полумрака и смътно си спомни за мига, в който бе обърнал гръб на Микела в парка.
Придвижи се бос до хола. Взе дрехите си от дивана и обувките от пода. Отвори вратата безшумно, както винаги, и когато се озова в коридора, все още с панталоните в ръка, успя най-сетне да си поеме дълбоко въздух.
В съботата, след скандала с ориза, Фабио й се обади по мобилния телефон чак вечерта. Аличе се запита защо не бе звъннал първо на домашния. После си помисли, че може би защото той беше предмет, който имаше отношение и към двамата. Явно на Фабио в онзи момент не му се искаше да използва нещо споделено, точно както и на нея не й се искаше. Беше кратък разговор, независимо от дългите паузи. Той каза:
— Тази нощ ще остана тук — като някакво вече взето решение, а тя отвърна:
— Колкото до мен, можеш да останеш там и утре, и колкото искаш.
После, след като изясниха този труден детайл, Фабио добави:
— Али, съжалявам.
Тя затвори, без да каже: „И аз.“
След това вече не вдигаше телефона. Настоятелността на Фабио бързо намаля и тя в пристъп на самосъжаление си каза: „Видя ли?“ Вървеше боса из апартамента и събираше наслуки някои неща на съпруга си, документи, някоя и друга дреха. Сложи събраното в кашон, който после остави в антрето.
Една вечер, след като се прибра от работа, кашонът не беше вече там. Фабио не бе отнесъл много повече неща, мебелите си стояха по местата, а гардеробът беше още пълен с негови дрехи, но в библиотеката в хола сега имаше празнини между книгите, тъмнеещи пространства, които свидетелстваха за началото на разрухата. Аличе се спря да ги погледа и за първи път раздялата им прие конкретните очертания на факт, плътната консистенция на твърдо тяло.
С някакво облекчение се остави да я носи течението. Струваше й се, че винаги е правила всичко за някой друг. Сега беше само тя и можеше чисто и просто да спре, да се предаде, и толкова. Имаше повече време от преди за същите неща, които правеше преди, но сега ги правеше някак по инерция, трудно, със забавени движения, като че ли се местеше в някаква лепкава течност. Занемари и най-простите си задължения. Дрехите за пране се трупаха в банята и докато с часове лежеше на дивана, Аличе знаеше, че са там, че става въпрос за банално усилие, но на мускулите й това не им се струваше достатъчна причина.
Измисли си някакъв грип, за да не ходи на работа. Спеше много повече от необходимото, даже през деня. Дори не спускаше щорите, стигаше й да затвори очи, за да забрави за светлината, за предметите, които я заобикалят, да забрави за омразното си тяло, все по-слабо, но все още упорито свързано с мислите й. Тежестта на последствията беше винаги там като някакъв непознат, който спеше отгоре й. Бдеше над нея дори когато Аличе потъваше в сън, наситен със съновидения, тежък сън, който все повече приличаше на зависимост. Ако гърлото й пресъхнеше, Аличе си представяше, че се задушава. Ако й изтръпнеше ръката, останала твърде дълго под възглавницата, то беше, защото някакво куче вълча порода й я гризеше. Ако краката й бяха студени, защото, докато се бе въртяла, се бяха оказали извън завивките, Аличе се озоваваше отново на дъното на ямата, зарита до врата в снега. Но в съня си никога не изпитваше страх, почти никога. Парализата й позволяваше да си движи само езика и тя го изплезваше, за да вкуси от снега. Той беше сладък и й се щеше да го изяде всичкия, но не можеше да си завърти главата. Тогава си стоеше там и чакаше студът да се изкачи нагоре по краката й, да изпълни корема й и оттам да се разпростре по вените й, замразявайки кръвта й.
Твърде малко подредени мисли я спохождаха, когато се събудеше. Аличе ставаше единствено ако нямаше друг начин. Тогава бъркотията на полусъня бавно отминаваше, като оставяше в главата й белезникави утайки от прекъснати спомени, които се смесваха с другите и не изглеждаха по-малко истински. Бродеше в тихия апартамент като призрак на самата себе си, следвайки, без да бърза, яснотата на собствената си мисъл. „Полудявам“, идваше й на ум понякога. Но това не предизвикваше у нея никакво съжаление. Дори я караше да се усмихва, защото най-сетне избираше тя самата.
Вечер хапваше листа зелена салата, които издърпваше направо от найлоновия плик. Бяха хрупкави и не съдържаха нищо. Имаха единствено вкус на вода. Не ги ядеше, за да напълни стомаха си, а само за да замени с нещо ритуала на вечерята и да запълни по някакъв начин времето, през което не знаеше какво друго да прави. Дъвчеше салата, докато не й се пригадеше.
Прочистваше се от Фабио и от себе си, от всички безполезни усилия, които бе направила, за да стигне дотам и да не намери нищо. Наблюдаваше с хладно любопитство как отново разцъфтяват слабостите й, фикс идеите й. Този път щеше да остави решението на тях — тя, тъй или иначе, се беше провалила. „Срещу някои части от теб самия си безсилен“, казваше си, докато с удоволствие се връщаше назад към времето, когато беше момиче. Към онзи момент, в който Матия беше заминал, малко след това и майка й, по два различни пътя, но еднакво отдалечени от нея. Матия. Ето. Често мислеше за него. Отново. Беше като друга нейна болест, от която наистина не искаше да оздравее. Човек може да се разболее и само от един спомен и тя беше болна от онзи следобед в колата, срещу парка, когато със собственото си лице бе покрила неговото, за да скрие мястото на онзи ужас.