Страница 4 из 50
Бузите на Матия се зачервиха, готови да посрещнат шамара, който така и не се появи.
— Разбира се, че ще отиде — отговори само майка му и въпросът приключи.
До къщата на Рикардо можеха да отидат и сами. Не бяха повече от десет минути пеша. Точно в три Аделе изтика близнаците навън.
— Хайде, побързайте, че ще закъснеете. Не забравяйте да благодарите на родителите му — каза им тя.
После се обърна към Матия.
— Бъди внимателен със сестра ти. Знаеш, че не може да яде боклуци.
Матия кимна с глава. Аделе целуна и двамата по бузите, Микела малко по-дълго. Оправи й косата под диадемата и им пожела да се забавляват.
По пътя към къщата на Рикардо мислите на Матия отекваха с ритъма на частиците от пъзела. Те подрънкваха в кутията като малък морски прилив, който се удряше в картона ту от едната, ту от другата страна. На няколко метра зад него Микела се задъхваше, докато се опитваше да върви със същата крачка, като влачеше краката си по пътеката от окапали листа, залепени за асфалта. Нямаше вятър и въздухът беше студен.
„Ще събори всичкия чипс на земята, помисли си Матия. Ще вземе топката и няма да иска да я даде вече на никого.“
— Няма ли да побързаш? — обърна се към близначката си, която внезапно беше коленичила в средата на улицата и с пръст измъчваше един дълъг цяла педя червей.
Микела погледна брат си, все едно че го виждаше за първи път след много време. Засмя му се и се затича към него, като стискаше червея между палеца и показалеца си.
— Каква гадост. Хвърли го веднага! — заповяда й Матия, отдръпвайки се.
Микела погледна отново червея, сякаш се питаше как така е попаднал между пръстите й. После го остави да падне от ръката й и се затътри, за да догони брат си, който се беше отдалечил.
„Ще вземе топката и няма да иска да я даде повече на никого, точно както прави в училище“, мислеше си Матия.
Погледна сестра си, която имаше неговите очи, неговия нос, неговия цвят коса, плюс един мозък, който не ставаше за нищо, и за първи път изпита истинска омраза. Хвана я за ръка, докато пресичаха булеварда, защото там колите караха много бързо. И точно докато пресичаха, му хрумна нещо.
Пусна ръката на сестра си, покрита с вълнена ръкавичка, и си каза, че не би било редно. След това, докато вървяха покрай парка, промени отново мнението си, убеждавайки се, че никой никога не би разбрал за случилото се.
„Само за някой и друг час. Само този път“, помисли си.
Внезапно промени посоката, в която вървяха, като теглеше Микела за ръка, и влезе в парка. Тревата там беше все още влажна от нощния студ. Микела се влачеше след него, папайки новите си бели велурени ботушки в калта.
В парка нямаше никого. Желанието за разходка би се изпарило на всеки в този студ. Близнаците стигнаха до гъсто залесено място, където имаше три дървени маси и грил за барбекю. В първи клас се бяха спрели да обядват точно там, когато учителките ги заведоха на разходка, за да събират сухи листа. После от тях направиха грозни украси за маса, които да подаряват на бабите и дядовците си за Коледа.
— Мики, чуй ме добре! — каза Матия. — Чуваш ли ме?
С Микела човек трябваше да се увери, че тесният канал на комуникацията е отворен. Матия изчака сестра му да кимне с глава.
— Добре. Аз сега трябва да си отида за малко, разбираш ли? Но няма да е за дълго, за не повече от половин час — обясни й той.
Нямаше смисъл да й казва истината, така или иначе за Микела половин час и един ден бяха едно и също нещо. Лекарката им беше обяснила, че нейната представа за време и пространство е спряла развитието си на предсъзнателен стадий, и Матия много добре бе разбрал какво значи това.
— Чакай ме седнала тук — нареди той на сестра си.
Микела го гледаше със сериозен поглед, без да каже нищо, защото не знаеше как да отговаря. Не даде знак дали наистина е разбрала или не, но за миг очите й се изпълниха със светлина. През целия си живот Матия щеше да свързва тези очи с представата си за страх. Отдалечи се с няколко стъпки от сестра си, вървейки назад, за да продължава да я гледа и да бъде сигурен, че не е тръгнала след него. „Само раците ходят така, беше му се развикала един път майка му, и накрая се удрят в нещо.“
Когато се отдалечи на около петнайсет метра, Микела вече не го гледаше. Беше се съсредоточила в опита си да откъсне едно от копчетата на вълненото си палто.
Матия се обърна и се затича, като стискаше в ръка плика с подаръка. Повече от двеста парченца пластмаса се удряха едно в друго в кутията, все едно че искаха да му кажат нещо.
— Здравей, Матия — посрещна го майката на Рикардо Пелоти, като отвори вратата. — А сестричката ти?
— Имаше малко температура — излъга Матия.
— Колко жалко! — каза госпожата, която въобще не изглеждаше разочарована.
Направи му път да влезе.
— Рики, дойде приятелят ти Матия. Ела да го поздравиш! — извика, обърната към коридора.
Рикардо Пелоти се появи с пързаляне по пода и с присъщото си неприятно изражение. Спря се и огледа Матия, като търсеше с поглед следи от бавноразвиващата се. После с облекчение му каза:
— Здрасти.
Матия вдигна плика с подаръка под носа на госпожата.
— Това къде да го сложа? — каза той.
— Какво е? — попита подозрително Рикардо.
— Лего.
— Аа!
Рикардо взе плика и отново изчезна в коридора.
— Върви с него — каза госпожата, побутвайки Матия. — Рожденият ден е там.
Холът на семейство Пелоти беше украсен с гирлянди от балончета. Върху маса, покрита с червена хартиена покривка, имаше купи с пуканки и чипс, тава с изсъхнала пица, нарязана на квадратни парчета, и редица с още неотворени бутилки газирани напитки с различни цветове. Някои от съучениците на Матия бяха вече там и стояха прави в центъра на стаята, все едно охраняваха масата.
Матия пристъпи и се спря на няколко метра от тях като сателит, който не иска да заема много място в небето. Никой не му обърна внимание.
Когато стаята се напълни с деца, един младеж на около двайсет години с червен пластмасов нос и шапка на палячо им организира игри на „сляпа баба“ и на „хвани се за опашката на магарето“, играта, в която със завързани очи трябва да сложиш опашката на едно нарисувано на лист магаре. Матия взе първа награда — шепа бонбони, но само защото виждаше под лентата, завързана на очите му. Всички започнаха да му викат „ууу“ и „не играеш честно“, докато той срамежливо си пъхаше бонбоните в джоба.
После, когато навън вече се стъмни, момчето, облечено като клоун, загаси лампите, накара всички да седнат в кръг и започна да разказва някаква страшна история. Държеше запален фенер под брадичката си.
Матия си помисли, че историята въобще не е страшна, но лицето, осветено по този начин, да. На светлината, която идваше отдолу, то изглеждаше червено и бе обгърнато от ужасяващи сенки. Матия погледна през прозореца, за да не вижда повече клоуна, и си спомни за Микела. Всъщност не я беше забравял напълно нито за миг, но сега за първи път си я представи как стои сама сред дърветата и го чака, потривайки лицето си с белите ръкавички, за да се стопли поне малко.
Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.
— Трябва да си тръгвам — каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.
— Точно сега? Ще режем тортата.
— Да, сега. Трябва да си тръгвам.
Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.
— Добре — каза несигурно жената. — Рики, изпрати твоя приятел до вратата.
— Ама аз трябва да духна свещичките — запротестира рожденикът.
— Направи това, което ти казвам — заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.