Страница 3 из 50
„Сигурно ме търсят.
Дали наистина има вълци?
Вече не си чувствам пръстите.
Ако не бях пила това мляко.
Тежестта напред, мислеше тя.
Не, вълците спят зимен сън.
Ерик сигурно е бесен.
Въобще не искам да участвам в тези състезания.
Не говори глупости, знаеш много добре, че вълците не изпадат в летаргия.“
Мислите й ставаха все по-нелогични и объркани. Слънцето бавно се спусна зад връх Шабертон, като се правеше, че нищо не се е случило. Сянката на планините се разтегна върху Аличе и цялата мъгла стана черна.
Законът на Архимед
1984
2.
Когато двамата близнаци бяха още малки и Микела правеше някой от номерата си, например да се пусне с проходилката по стълбите или да си напъха грахче в носа, така че да трябва да я водят до „Бърза помощ“, за да й го извадят със специални пинцети, баща им винаги се обръщаше към Матия, първия излязъл на бял свят. Обясняваше му, че утробата на майка им е била прекалено малка и за двамата.
— Кой знае какво сте правили в корема на майка ти! — казваше. — Май като си ритал сестра ти, си й причинил някакво сериозно увреждане!
После се смееше, макар да нямаше нищо смешно. Повдигаше Микела във въздуха и докосваше меките й бузи с брадата си.
Матия гледаше отдолу. И той се смееше и оставяше думите на баща му да проникнат в него, без да може напълно да ги разбере. Допускаше ги да се наместят на дъното на стомаха му, да образуват дебел и издръжлив слой като утайката на дълго отлежавалите вина.
Смехът на татко започна да се чува все по-рядко, когато на двайсет и седем месеца Микела все още не обелваше нито една ясна дума. Нито дори „мама“ или „пиш“, или „нани“, или „бау“. Неразбираемото й гукане идваше от някакво ужасно далечно пустинно място и всеки път караше татко да настръхва.
Когато Микела стана на пет години, лекарка логопед с очила като лупи постави пред нея паралелепипед от пластмаса с четири дупки с различна форма — звезда, кръг, квадрат и триъгълник — и съответстващите им четири цветни формички, които трябваше да се наместят във всяка дупка.
Микела я гледаше очарована.
— Къде трябва да отиде звездата, Микела? — попита логопедът.
Микела сведе поглед над играта и не докосна нищо. Докторката постави в ръката й звездата.
— Къде трябва да я сложим, Микела? — попита я.
Микела гледаше навсякъде и никъде. Тикна един от петте жълти лъча на звездата в устата си и започна да го дъвче. Логопедът й извади ръката и повтори въпроса за трети път.
— За Бога, Микела, направи това, което ти казва лекарката! — избоботи баща й, който не успяваше да стои спокойно там, където му бяха казали.
— Господин Балосино, моля ви — каза жената с благ глас. — На децата трябва да се дава нужното им време.
Микела използва нужното й време. Цяла минута. След това издаде остър звук, който можеше да бъде предизвикан както от радост, така и от отчаяние, и убедено напъха звездата на мястото на квадрата.
Ако Матия не беше вече разбрал и сам, че със сестра му нещо не е наред, за това се погрижиха неговите съученици. Например Симона Волтера. Когато в първи клас учителката й каза, че този месец трябва да седи до Микела, тя скръсти ръце и отсече:
— Не искам да седя до тая там.
Матия остави учителката и Симона да спорят известно време и след това попита дали той може да продължи да седи до Микела. Всички изглеждаха облекчени — и „тая там“, и учителката, и Симона. Всички, с изключение на Матия.
Близнаците седяха на първия чин. Микела цял ден оцветяваше рисунки, като редовно излизаше от контурите и избираше цветовете напълно случайно. Лицата на децата попълваше със синьо, небето с червено, дърветата целите с жълто. Стискаше молива като чук в ръката си и го забиваше в листа толкова силно, че веднъж на всеки три пъти листът се късаше.
До нея Матия се учеше да чете и да пише. Извършваше четирите математически действия и беше първият в класа, който усвои делението наум. Неговата глава беше пример за съвършено работещ механизъм по същия мистериозен начин, по който тази на сестра му се оказваше толкова дефектна.
Понякога Микела започваше да се клати на стола си и да размахва безумно ръце като уловена нощна пеперуда. Очите й потъмняваха и учителката я гледаше онемяла, по-изплашена от нея самата, с някаква смътна надежда, че това ненормално момиче би могло наистина да излети сега или друг път. Някой на задните чинове се подхилваше, друг й правеше знаци да спре.
Тогава Матия ставаше, като внимателно отместваше стола си, за да не го влачи по пода, и заставаше зад Микела. Тя мяташе глава наляво-надясно и махаше с ръце вече толкова силно, че той едва ли не очакваше всеки момент да й се откъснат.
Взимаше дланите й и много внимателно прибираше ръцете до тялото й.
— Ето, вече нямаш крила — прошепваше й на ухото.
На Микела й трябваха още няколко секунди, преди да престане да трепери. За няколко мига спираше погледа си върху нещо несъществуващо, после, сякаш нищо не се беше случило, започваше отново да измъчва рисунките си. Матия се връщаше на мястото си с наведена глава и със зачервени от смущение уши, а учителката продължаваше с обяснението на урока.
В трети клас близнаците все още не бяха канени на нито един от рождените дни на съучениците си. Майка им беше забелязала това и реши да оправи нещата, като покани децата на техния рожден ден. На масата г-н Балосино отхвърли предложението й с думите:
— За Бога, Аделе, и без друго е достатъчно мъчително.
Матия въздъхна с облекчение, а Микела изпусна вилицата си за десети път. Повече не стана нужда да се повдига този въпрос.
После, една януарска сутрин, Рикардо Пелоти, червенокосото момче с маймунските устни, се приближи до чина на Матия.
— Майка ми каза, че и ти можеш да дойдеш на рождения ми ден — изговори момчето на един дъх, като гледаше към черната дъска.
— И тя също — прибави той, като посочи Микела, която упорито приглаждаше повърхността на чина, все едно че беше чаршаф.
Лицето на Матия потръпна от вълнение. Отговори с едно „благодаря“, но Рикардо, изпълнил задължението си, вече се беше отдалечил.
Веднага щом научи за поканата, развълнувана от случилото се, майката на близнаците ги заведе в „Бенетон“, за да им купи нови дрехи. Обиколиха и три магазина за играчки, но Аделе все не можеше да избере.
— Какво му харесва на Рикардо? Ще се радва ли на това? — питаше тя Матия, като разглеждаше един пъзел с хиляда и петстотин частици.
— Аз откъде да знам? — отговаряше й синът й.
— Ами нали ти е приятел. Би трябвало да знаеш какви игри му харесват.
Матия си каза, че Рикардо не му е приятел и че не би могъл да обясни това на майка си. В отговор само повдигна рамене.
В крайна сметка Аделе се спря на космическия кораб на „Лего“, най-голямата и скъпа кутия в целия магазин.
— Мамо, прекалено скъпо е! — запротестира синът й.
— Не, не е вярно, пък и вие сте двама! Да не би да искате да направите лошо впечатление?
Матия си знаеше, че и със, и без „Лего“ те лошото впечатление си го правеха. С Микела не можеше да бъде другояче. Разбираше много добре, че Рикардо ги е поканил на рождения си ден само защото родителите му са го принудили. Микела щеше да е залепена за него през цялото време, щеше да се залее с швепса и да започне да мрънка, както правеше винаги, когато се измори.
За първи път Матия си помисли, че може би ще е по-добре да си остане вкъщи.
„Всъщност не, каза си после, ще е по-добре, ако Микела си остане вкъщи.“
— Мамо — започна неуверено.
Аделе си търсеше портфейла в чантата.
— Да?
Матия си пое въздух.
— Микела задължително ли трябва да идва на рождения ден?
Аделе замръзна на място и заби поглед в този на сина си. Касиерката гледаше сцената с безразличие и с ръка, опряна на плота в очакване на парите. Микела разбъркваше пакетите с бонбони, изложени до касата.