Страница 36 из 50
Като стигна до края след цял половин час, Матия написа до оградения резултат, доказано, както правеше като момче. Тебеширът бе изсушил кожата на ръката му, но той дори не забеляза това. Краката му леко трепереха.
За около десетина секунди двамата останаха в безмълвен размисъл. После Алберто заръкопляска и звуците отекнаха в тишината като удар с камшик. Слезе от катедрата и почти падна на земята, защото краката му бяха изтръпнали от висенето. Постави ръка на рамото на Матия — едновременно тежка и вдъхваща сигурност ръка.
— Този път никакви глупости — заяви. — Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.
Матия се усмихна едва забележимо.
— Окей — отговори.
Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.
Излязоха от аулата и Матия изгаси осветлението. После се изкачиха по стълбите един зад друг, като се наслаждаваха на малката слава на момента.
Къщата на Алберто се намираше в жилищна зона, същата като тази на Матия, но в противоположната част на града. Матия измина разстоянието в полупразен автобус с чело, залепено за прозореца. Хладната повърхност, допряна до кожата му, го успокояваше, напомняше му превръзката, която майка му поставяше на челото на Микела. Обикновена навлажнена кърпичка, но тя бе достатъчна да я успокои, когато вечер започваха онези атаки, които я караха да трепери и да скърца със зъби. Микела искаше превръзката да й я слага и брат й, казваше го с очи на майка им и тогава той се излягаше до нея на леглото и чакаше да й спрат гърчовете.
Беше си сложил черното яке и ризата. Преди това взе душ и се обръсна. От един магазин за алкохол, в който никога дотогава не бе влизал, купи бутилка червено вино. Избра тази с най-елегантния етикет. Продавачката му я уви във фина хартия и после я постави в сребрист плик. Матия го клатеше напред-назад като махало, докато чакаше някой да му отвори. С крак нагласи изтривалката пред вратата така, че периметърът й да съвпадне точно с чертите на плочите.
Отвори му съпругата на Алберто. Не обърна внимание нито на протегнатата ръка на Матия, нито на плика с бутилката, а го привлече към себе си и го целуна по бузата.
— Не знам какво сте направили вие двамата, но никога не съм виждала Алберто толкова щастлив като тази вечер — прошепна му. — Влизай.
Матия се въздържа да потърка в рамото си ухото, което го засърбя.
— Алби, Матия дойде — извика тя към другата стая или към горния етаж.
Вместо Алберто от коридора се показа синът му Филип. Матия го знаеше от снимката, която баща му държеше на бюрото си. На нея той беше само на няколко месеца и беше пухкав и безличен като всички новородени. Никога не му бе минавало през ума, че може да е пораснал. Някои черти на родителите му се стремяха да си намерят място върху кожата му — прекалено дългата брадичка на Алберто, прихлупените клепачи на майка му. Матия си помисли за жестокия механизъм на растежа, за меките хрущяли, подложени на незабележими, но безпощадни промени и само за миг — за Микела и за нейните черти, замръзнали завинаги онзи ден в парка.
Филип се приближи, въртейки педалите на детско колело като обсебен от демони. Когато забеляза Матия, спря изведнъж и се втренчи стреснат в него, сякаш го бяха хванали да прави нещо забранено. Съпругата на Алберто го хвана за ръката и го свали от колелото.
— Ето го малкото чудовище — каза и натисна носа му.
Матия му се усмихна смутено. Децата го караха да се чувства неловко.
— Да отидем оттатък. Надя вече дойде — продължи жената на Алберто.
— Надя? — попита Матия.
Жената го погледна нервно.
— Да, Надя. Алби не ти ли каза?
— Не.
Настана момент на объркване. Матия не познаваше никаква Надя. Запита се какво значи това, но се страхуваше да разбере.
— Във всеки случай тя е там. Ела.
Докато вървяха към кухнята, Филип изучаваше госта с явно подозрение, скрит зад гърба на майка си и пъхнал в устата си два пръста, вече мокри от слюнка. Матия бе принуден да гледа на друга страна. Спомни си деня, в който бе последвал Аличе по коридор, по-дълъг от този. Гледаше драсканиците на Филип, окачени на стените вместо картини, и внимаваше да не смачка играчките му, разпръснати по пода. Цялата къща, самите стени бяха проникнати от някаква миризма на живот, към която не беше привикнал. Сети се за своя апартамент, където беше толкова лесно да решиш, чисто и просто да не съществуваш. Вече се разкайваше, че е приел поканата за вечеря.
В кухнята Алберто го поздрави сърдечно и той автоматично отговори. Жената, която седеше на масата, стана и му протегна ръка.
— Това е Надя — представи я Алберто. — А той е нашият следващ носител на медала на Фийлдс6.
— Приятно ми е — каза смутено Матия.
Надя му се усмихна. Направи някакво движение напред, може би, за да го целуне по бузата, но сдържаността на Матия я възпря.
— Приятно ми е — каза и тя тържествено.
За няколко секунди той се захласна по една от големите обеци, които висяха от ушите й — златен кръг с поне пет сантиметра диаметър. Когато тя се раздвижи, кръгът също започна да се клати в сложно движение, което Матия си представи по трите оси на координатната спетема. Размерите на бижуто и контрастът с изключително черните коси на Надя го караха да мисли за нещо непристойно, почти безсрамно, което го плашеше и възбуждаше едновременно.
Седнаха на масата и Алберто сипа червено вино на всички. Вдигна помпозна наздравица за статията, която скоро ще бъде написана, и задължи Матия да обясни на Надя с прости думи за какво става въпрос. Тя взе участие с несигурна усмивка, която издаваше други мисли и заради която нееднократно губеше нишката на разговора.
— Изглежда интересно — рече накрая и Матия наведе глава.
— То е много повече от интересно — каза Алберто, като размаха ръце, описвайки елипса, която Матия си представи, все едно че беше истинска.
Съпругата на Алберто влезе със супник в ръце, от който се разнасяше силна миризма на кимион.
Разговорът се прехвърли върху храната, на по-неутрална територия. Напрежението, за което не си бяха дали точно сметка, се разпръсна във въздуха. Всички, с изключение на Матия, изразяваха съжаление за някоя вкусотия, която тук, на север, човек просто трябваше да забрави. Алберто говореше за равиолите, приготвени вкъщи от майка му, когато още готвела. Съпругата му си спомни за салатата от морски дарове, която ядели заедно през годините на следването си в онзи ресторант срещу плажа. Надя описа канолите, пълни с прясна извара, с миниатюрни парченца много черен шоколад, както ги правели в единствената сладкарница на родното й градче. Докато ги описваше, затвори очи и облиза устните си, сякаш все още пазеха онзи вкус. Задържа малко със зъби долната си устна, после я пусна. Матия неволно се почувства обсебен от тази жена. Помисли си, че има нещо прекалено в женствеността й, в плавността, с която движи ръцете си, в южния акцент, с който произнася лабиалите, като често ненужно ги удвоява. Беше като тъмна сила, която го потискаше и в същото време караше бузите му да пламтят.
— Би трябвало човек да има куража да се върне — заключи Надя.
И четиримата замълчаха за няколко секунди. Изглеждаше, че всеки мисли за причината, която го държеше прикован там. Филип блъскаше играчките си една в друга на няколко крачки от масата.
Алберто успя да поддържа един не много убедителен спор през цялата вечер, като често говореше дълго той самият и размахваше ръце над масата все по-некоординирано.
След десерта съпругата му започна да прибира съдовете. Надя се надигна да й помогне, но тя й каза да стои там, където е, и изчезна в кухнята.
Замълчаха. Матия замислено прокара показалец върху острието на ножа откъм назъбената страна.
6
Най-голямата награда в областта на математиката, равностойна на Нобелова награда. Присъжда се от Международния математически съюз на учени до 40-годишна възраст за особени постижения и е учредена от канадския математик Джон Фийлдс (1863–1932). — Б.пр.