Страница 35 из 50
Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.
Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.
Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.
Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.
Той изчака минута или може би две, преди да проговори.
— Али — каза.
— Да?
Поколеба се, после промълви:
— Не мога повече така.
Аличе усети думите да притискат корема й като увивни растения, поникнали внезапно от леглото. Не отговори. Остави го да продължи.
— Знам за какво става дума — добави той.
Гласът му стана по-отчетлив. Отблъскваше се от стените и отекваше с леко металическо ехо.
Не искаш аз да съм в течение, нито дори да говорим за това. Но така…
Замълча. Аличе държеше очите си отворени. Бяха свикнали с тъмнината. Различаваше очертанията на мебелите: креслото, шкафа, скрина с чекмеджетата и огледалото над него, което не отразяваше нищо. Всички тези предмети стояха там неподвижни и някак страшно настоятелни.
Аличе помисли за стаята на родителите си. Даде си сметка, че си приличат, че всички спални на света си приличат. Попита се от какво я е страх, от това да го загуби или да загуби тези неща: пердетата, картините, килима, цялата тази сигурност, надиплена грижовно в чекмеджетата.
— Тази вечер едва изяде две тиквички — каза пак Фабио.
— Не бях гладна — отговори тя почти автоматично.
„Започва се“, помисли си.
— Вчера беше същото. Дори не докосна месото. Наряза го на парченца и после го скри в салфетката. За такъв ли идиот ме смяташ?
Аличе стисна чаршафа. Как бе могла да предполага, че той няма да забележи? Пред очите й преминаха стотиците, хилядите пъти, когато тази сцена се бе повтаряла пред съпруга й. Почувства се бясна заради всичко онова, което той трябва да си е мислил в мълчание.
— Явно знаеш какво съм яла онази вечер, а също и предишната — каза.
— Обясни ми какво става — отговори той, този път високо. — Кажи ми защо толкова те отвращава храната?
Тя помисли за баща си, който приближаваше главата си до чинията, когато ядеше супата, за звука, който издаваше, как смучеше лъжицата, вместо да я пъхне в устата си. Представи си с отвращение кашата, която виждаше между зъбите на съпруга си всяка вечер, когато седеше срещу него. Спомни си за бонбона на Виола с всички онези косми, залепени отгоре, и за изкуствения му вкус на ягода. После видя самата себе си, без блуза, отразена в голямото огледало на старата им къща, и белега, който превръщаше крака й в самостоятелно парче, в отделена от тялото й безполезна част. Замисли се за толкова крехкото равновесие на собствения си силует, за тънката ивица сянка, която ребрата й оставяха върху корема и която тя беше готова да защитава на всяка цена.
— Какво би искал? Ще ти се да започна да се тъпча? Да стана безформена, за да получиш твоето дете? — каза.
Говореше, сякаш детето съществуваше вече някъде във Вселената. Нарече го „твое“ нарочно.
— Мога да се подложа на лечение, ако толкова много държиш. Мога да взимам хормони, лекарства, всички необходими гадости, за да ти го дам този син. Така ще престанеш да ме шпионираш.
— Не е в това въпросът — отговори Фабио.
Изведнъж бе възвърнал цялото си дразнещо спокойствие.
Аличе се премести към ръба на леглото, за да се отдалечи от заплашителното му тяло. Той се обърна по гръб. Очите му бяха отворени, а лицето напрегнато, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд тъмнината.
— А, не е ли в това?
— Би трябвало да помислиш за всички рискове, особено в твоето положение.
„В твоето положение“, повтори си наум Аличе. Инстинктивно се опита да сгъне слабото си коляно, за да докаже на самата себе си, че има пълен контрол, но то едва се помръдна.
— Горкият Фабио — каза. — С тази своя жена, куца и…
Не успя да завърши. Последната дума, която вече вибрираше във въздуха, остана на устата й.
Има една част на мозъка — започна той, без да обръща внимание на казаното от нея, като че ли едно обяснение можеше да направи всичко по-просто, — мисля, че е хипоталамуса, която контролира съдържанието на мазнини в организма. Ако то спадне много, производството на гонадотропин спира. Механизмът се блокира, менструацията изчезва. Но това е само първият симптом. Случват се и други неща, по-тежки. Наситеността на минерали в костите намалява и се появява остеопорозата. Костите започват да се ронят като вафла.
Говореше като лекар, изброявайки причините и последиците монотонно, като че ли да знаеш името на една болест беше все едно да се излекуваш. Аличе си помисли, че нейните кости вече са се ронили един път и че тези неща не я интересуват.
— Достатъчно е да се повиши това съдържание, за да стане всичко отново нормално — добави Фабио. — Това е бавен процес, но все още имаме време.
Аличе се бе надигнала на лакти. Искаше да излезе от тази стая.
— Фантастично. Предполагам, че отдавна си се подготвил с тази лекция. Всичко е наред тогава. Толкова е просто.
Фабио също седна в леглото. Взе ръката й, но тя се отскубна. Той я погледна втренчено в очите през полумрака.
— Това вече не засяга само теб — каза.
Аличе поклати глава.
— Напротив — възрази. — Може би е именно това, което искам, не си ли се замислял? Искам да усещам как костите ми се ронят, искам да блокирам механизма. Както каза ти.
Фабио удари с всичка сила матрака, което я накара да подскочи.
— И какво смяташ да направиш сега? — предизвикателно попита тя.
Фабио си пое въздух през зъби. Насъбраната в дробовете му ярост вдърви ръцете му.
— Ти си само една егоистка. Разглезена егоистка.
Тръшна се обратно в леглото и отново й обърна гръб.
И сякаш изведнъж предметите се върнаха на местата си в мрака. Отново настана тишина, но беше някаква неопределена тишина. Аличе усещаше слабо бръмчене, подобно на звука на старите ленти в киното. Заслуша се, мъчейки се да разбере откъде идва.
После видя силуета на съпруга си да потръпва. Долови потиснатите ридания като ритмична вибрация на матрака. Тялото му искаше от нея да протегне ръка и да го докосне, да помилва врата и косата му, но тя не направи нищо подобно. Стана от леглото и тръгна към банята, затръшвайки вратата зад гърба си.
33.
След като се наобядваха, Алберто и Матия слязоха в сутерена, където винаги беше един и същи час и човек усещаше отминаването на времето само по натежаването на очите, изпълнени с бялата светлина от неона на тавана. Влязоха в една празна аула и Алберто седна на катедрата. Имаше едро тяло, не точно дебело, но на Матия му се струваше, че непрекъснато нараства.
— Давай — каза Алберто. — Обясни ми всичко отначало.
Матия взе един тебешир и го счупи на две. Фин бял прах поръси върховете на кожените му обувки, същите, които носеше в деня на дипломирането си.
— Нека разгледаме случая в две измерения — каза.
Започна да пише с красивия си почерк от горния ляв ъгъл и изпълни първите две дъски. На третата преписваше резултатите, които щяха да му трябват по-нататък. Изглеждаше, че вече е правил тези изчисления стотици пъти, но всъщност досега само бе мислил за тях. Обръщаше се към Алберто от време на време и той кимаше сериозно, докато умът му се задъхваше да следи тебешира.