Тримата шишковци

XII. Учителят по танци Раздватрис

Какво се случи по-нататък с изобличената кукла, засега не се знае. Освен това ние ще се въздържим сега и от други обяснения, а именно: какъв папагал беше кацнал на дървото и защо се беше уплашил почтеният зоолог, който може би и досега виси на клона като изпрана риза; по какъв начин оръжейният майстор Просперо се намери на свобода и откъде се появи пантерата; как Суок се беше озовала на рамото на оръжейния майстор; какво беше онова чудовище, което говореше на човешки език, каква дъсчица беше предало то на Суок и защо беше умряло…

Всичко ще се разясни, когато му дойде времето. Уверявам ви, че никакви чудеса не станаха, а всичко се извърши, както казват учените, по железните закони на логиката.

А сега е утро. Тъкмо в това утро природата се разхубави чудно. Дори една стара мома с изразителна външност на козел престана да я боли главата, която я болеше от детинство. Такъв беше въздухът в това утро. Дървесата не шумяха, а пееха с детски весели гласове.

В такова утро всекиму се иска да танцува. Затова не е чудно, че салонът на учителя по танци Раздватрис беше препълнен.

На празен стомах, разбира се, няма да танцуваш. Няма да танцуваш, разбира се, и от мъка! Но празни стомаси и мъка имаха само ония, които се събираха днес в работническите квартали, за да потеглят отново в поход срещу Двореца на тримата шишковци. А франтовете, дамите, синовете и дъщерите на лакомците и богаташите се чувстваха превъзходно: Те не знаеха, че гимнастикът Тибул строи в полкове бедния, гладен трудов народ; те не знаеха, че малката танцувачка Суок е освободила оръжейния майстор Просперо, когото само очакваше народът; те придаваха малко значение на ония вълнения, които се бяха повдигнали в града.

— Дребна работа! — казваше една хубавичка, но остроноса госпожица, като приготвяше балните си пантофки. — Ако те отново тръгнат да атакуват двореца, гвардейците ще ги унищожат както миналия път.

— Разбира се! — викаше един млад франт, като гризеше ябълка и оглеждаше своя фрак. — Тези рудокопачи и мръсни занаятчии нямат пушки, пистолети и саби. А гвардейците имат дори топове.

Към къщата на Раздватрис прииждаха двойка след двойка безгрижни и самодоволни хора.

На вратата му висеше дъсчица с надпис:

Учител по танци Раздватрис. Уча не само на танци, но изобщо на красота, изящество, лекота, учтивост и поетически поглед върху живота.

Предплата за десет танци.

Раздватрис преподаваше своето изкуство в кръгла зала на голям жълт като мед паркет.

Той сам свиреше с черна флейта, която по някакво чудо се крепеше на устните му, защото през цялото време размахваше ръце в дантелени маншети и бели изящни ръкавици. Той се извиваше, взимаше пози, изблещваше очички, отмерваше с ток такта и току изтичваше до огледалото да види красив ли е, добре ли му седят неговите панделки, блести ли напомадената му глава…

Двойките се въртяха. Те бяха толкова много и така се потяха, че човек можеше да си помисли: вари се някаква пъстра и сигурно невкусна супа.

Ту някой кавалер, ту някоя дама, завъртели се в общата блъсканица, заприличваха или на опашата ряпа, или на лист от зеле, или на нещо неразбираемо, цветно и чудновато, каквото можеш да намериш в паница със супа.

А Раздватрис изпълняваше в тая супа длъжността на лъжицата. Толкоз повече, че беше много дълъг, тънък и извит.

Ах, да можеше Суок да погледа тия танци, как би се смяла тя! Дори тогава когато играеше ролята на Златното кочанче в пантомимата „Глупавият крал“, и тогава тя танцуваше много по-изящно. А при това тя трябваше да танцува, както танцуват зелевите кочанчета.

И в самия разгар на танците три огромни пестника в груби кожени ръкавици почукаха на вратата на учителя по танци Раздватрис.

По вид тия пестници малко се отличаваха от глинените селски стомни.

Супата спря да ври.

А след пет минути учителя по танци Раздватрис го караха към Двореца на тримата шишковци. Трима гвардейци бяха дошли да го вземат. Единият от тях го сложи върху задницата на своя кон с гръб към себе си — с други думи, Раздватрис яздеше със задника си напред. Друг гвардеец носеше неговата голяма картонена кутия. Тя беше доста обемиста.

— Аз съм длъжен да взема със себе си някои костюми, музикални инструменти, а също тъй перуки, ноти и любими романси — заяви Раздватрис, като се готвеше за път. — Не се знае колко време ще трябва да прекарам в двореца. А аз съм свикнал към изящество и красота, затова обичам често да си сменям, дрехите.

Танцьорите тичаха след конете, махаха кърпичка и поздравяваха виком Раздватрис.

Слънцето беше се изкачило високо.

Раздватрис беше доволен, че са го повикали в двореца: той обичаше тримата шишковци, защото ги обичаха синовете и дъщерите на не по-малко шишкавите богаташи. Колкото по-богат беше богаташът, толкова повече се харесваше той на Раздватрис.

„Наистина — разсъждаваше той — каква полза имам аз от сиромасите? Мигар те се учат да танцуват? Те винаги са заети с работа и никога нямат пари. Друго нещо са богатите търговци, богатите франтове и дами! Те винаги имат много пари и никога нищо не правят.“

Както виждате, Раздватрис не беше глупав по своему, но според нас — глупав.

„Глупава е тази Суок! — учудваше се той, като си спомняше за малката танцувачка. — Защо танцува за бедняците, за войниците, за занаятчиите и окъсаните деца? Че те й плащат толкова малко пари.“

Сигурно още повече би се учудил глупавият Раздватрис, ако узнаеше, че тази мъничка танцувачка е изложила своя живот, за да спаси вожда на тези бедняци, занаятчии и дрипави деца — оръжейният майстор Просперо.

Конниците препускаха бързо.

Из пътя се случиха доста странни произшествия. Далеч непрекъснато трещяха изстрели. Купчинки развълнувани хора се тълпяха пред вратите. Понякога през улицата претичваха по двама-трима занаятчии с пистолети в ръце… Бакалите би трябвало най-много да търгуват през тоя чуден ден, а те затваряха прозорците и подаваха своите тлъсти, лъскави бузи от горните прозорчета… Разни гласове се зовяха от квартал в квартал:

— Просперо!

— Просперо!

— Той е с нас!

— С на-а-с!

Понякога префучаваше гвардеец върху разгорещен кон, който пръскаше пяна. Понякога някой шишко, с пъхтене изтичваше в уличката, а от двете му страни тичаха рижави слуги, приготвили тояги, за да бранят своя господар.

На едно място такива слуги, вместо да бранят своя дебел господар, съвсем неочаквано се заловиха да го бият и вдигнаха олелия в целия квартал.

Раздватрис първо помисли, че изтупват праха от някой миндер.

Като му хвърлиха три дузини тояги, слугите един по един ритнаха шишкото в задника, после прегърнати, като размахваха тоягите, хукнаха нанейде с викове:

— Долу тримата шишковци! Ние не искаме да служим на богаташите! Да живее народът! А гласовете се зовяха:

— Просперо!

— Про-о-оспе-еро!

С една дума, имаше голяма тревога. Във въздуха миришеше на барут.

И най-после се случи последното произшествие.

Десет гвардейци преградиха пътя на тримата другари, които караха Раздватрис. Това бяха пеши гвардейци.

— Стой! — рече единият от тях. В сините му очи светна гняв. — Кои сте вие?

— Не виждаш ли?! — попита също тъй гневно гвардеецът, зад чийто гръб седеше Раздватрис.

Конете, спрени в пълен ход, не се сдържаха. Сбруята им се тресеше. Тресяха се и коленете на учителя по танци Раздватрис. Не се знаеше кое по-силно се тресеше.

— Ние сме войници от дворцовата гвардия на тримата шишковци.

— Ние бързаме за двореца. Пуснете ни веднага.

Тогава синеокият гвардеец извади иззад шарфа си пистолет и рече:

— В такъв случай предайте ни вашите пистолети и саби. Оръжието на войника трябва да служи само на народа, а не на тримата шишковци.