Добри поличби

Охранителите се намериха в затруднение.

Някои бръкнаха за собствените си пистолети; други запристъпваха предпазливо към или по-далечко от момчето. Другите деца взеха да хленчат, че и те искали пистолети, а няколко по-открехнати дечурлига започнаха да дърпат пистолетите на охранителите, които най-неразумно си ги бяха извадили.

После някой замери Маг с желе.

Момчето писна и натисна спусъка. Пистолетът беше „Магнум“, калибър 32, вариант ЦРУ, сив, гаден, тежък, способен да гръмне човек от трийсет крачки разстояние и подир човека да остане само червена мъгла, противна гадория и известно количество канцеларска работа.

Азирафел примигна.

Тънка струйка вода бликна от дулото и намокри Кроули, който гледаше през прозореца и се опитваше да види дали в градината не се навърта огромно черно куче.

Азирафел като че се засрами.

После една сметанова торта го шляпна по лицето.

Беше почти три часът и пет минути.

С един жест Азирафел превърна и останалите патлаци във водни пистолетчета и си излезе.

Кроули го намери отвън, на тротоара — ангелът се опитваше да измъкне един доста изтормозен гълъб от ръкава на редингота си.

— Късно е — рече Азирафел.

— Виждам — отвърна Кроули. — Много навътре в ръкава си го наврял. — Той се пресегна, измъкна пукясалата птица от ръкава на Азирафел и отново й вдъхна живот. Гълъбът изгука благодарно и предпазливо отлетя.

— Не птицата — рече ангелът. — Кучето. То закъснява. Кроули поклати замислено глава.

— Ще видим.

Той отвори вратата на колата и включи радиото.

— Колко ми върви, върви, върви, върви, о, колко ми върви в ЗДРАВЕЙ, КРОУЛИ — пропя Кайли Миноуг.

— Здравейте. Хммм… кой се обажда?

— ДАГОН, ГОСПОДАР НА АРХИВИТЕ, ВЛАДЕТЕЛ НА ЛУДОСТТА, ПОДХЕРЦОГ НА СЕДМОТО МЪЧЕНИЕ. С КАКВО МОГА ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН?

— Адската хрътка. Просто… ъ-ъ… такова, проверявам дали е потеглила нормално.

— ПУСНАТА Е ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ЗАЩО? ПРИСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ? НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ?

— О, не. Всичко е наред. Всичко нормално. О-па, виждам я. Хубаво куче. Точно куче. Всичко е страхотно. Хора, вие там, долу, се справяте страхотно. Е, много се радвам, че си поговорихме, Дагон. Хайде дочуване, а?

Той изключи радиото.

Двамата се спогледаха. Вътре в къщата се разнесе силен гръм и един прозорец се пръсна.

— Леле-мале — смънка Азирафел и пропусна да изругае с ошлайфаната лекота на човек, прекарал шест хиляди години, без да ругае, и нямащ намерение тепърва да започва. — Трябва да съм пропуснал някой пистолет.

— Куче няма — рече Кроули.

— Няма куче — съгласи се Азирафел. Демонът въздъхна.

— Качвай се в колата — рече той. — Трябва да го обсъдим. О, и, Азирафел…

— Да?

— Избърши се от тая скапана торта, преди да влезеш.

Беше жарък, притихнал августовски ден далеч от центъра на Лондон. Край шосето за Тадфийлд прахът тегнеше по бурените. Пчели жужаха в плетищата. Въздухът лъхаше на престояло и претоплено.

Разнесе се звук — сякаш хиляда метални гласа, крещящи „Ура!“, рязко секнаха.

И на пътя се появи черно куче.

Куче трябваше да е. Имаше кучешка форма.

Има кучета, които, като ги срещнеш, ти напомнят, че въпреки хилядите години еволюция, дело на човека, само две похапвания делят кучето от вълка. Тези кучета напредват устремено и целенасочено — самата въплътена пустош, с жълти зъби, с вонящ дъх, — докато в далечината собствениците им нареждат; „Той всъщност си е едно дърто псе и нищо повече, ако ви досажда, само го сритайте“, а в зеленото на очите им пламенеят и трепкат червените огньове на плейстоцена…

Това куче тук би накарало дори и подобно псе да се шмугне нехайно под дивана и да се престори на изключително заето с гумения си кокал.

Вече беше започнало да ръмжи и ръмженето му бе ниското, тътнещо ръмжене на навита на пружина заплаха — онова ръмжене, което започва в дъното на гърлото и свършва в нечие чуждо гърло.

От челюстите му капеха лиги и цвъртяха върху асфалта.

То пристъпи няколко крачки напред и подуши начумерения въздух.

Ушите му трепнаха.

Нейде далече се чуваха гласове. Глас. Момчешки глас — ала на този глас то бе създадено да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Следвай!“, щеше да следва; кажеше ли „Убий!“, щеше да убива. Гласът на неговия господар.

То прескочи плета и се затича през полето отвъд. Един бик, както си пасеше, го погледна за миг, претегли шансовете си и припряно затопурка към отсрещния плет.

Гласовете идеха от една рехава горичка. Черната хрътка се промъкна по-наблизо. От челюстите й капеха лиги.

Един от другите гласове рече:

— Никога няма да го направи. Все разправя, че щял да го направи, и никога не го прави. Има да си чакаш татко ти да ти подари животно! Животно, дето да е поне инт’ресно. Сигур ще да е от онези буболечки, „пръчиците“. Това според татко ти е „инт’ресно“.

Хрътката направи жест, равносилен при кучетата на вдигането на рамене, но веднага загуби интерес, защото сега заговори Господарят, Центърът на вселената.

— Ще бъде куче — рече той.

— Хм. Ти не знаеш, че ще е куче. Никой не е казал, че ще е куче. Откъде знаеш, че ще е куче, като никой не ти го е казал? Татко ти през цялото време ще мрънка що ядене изяждало.

— Декоративни храсти — третият глас беше много по-превзет от първите два. Притежателят на такъв глас би трябвало да е от ония хора, които, преди да изработят пластмасов модел, не само отначало ще отделят и ще преброят всички части, както пише в инструкцията, но и първо ще боядисат всички части, които имат нужда от боядисване преди сглобяването, и ще ги оставят да изсъхнат както трябва. Беше само въпрос на време този глас да се свърже с наемното счетоводство.

— Те не ядат декоративни храсти, Уенсли. Къде си видял куче да ти гризе декоративен храст?

— Искам да кажа, пръчиците ги ядат. Абе те всъщност са страшно интересни. Когато се чифтосват, се ядат една друга.

Последва замислена пауза. Хрътката се промъкна още по-близо и разбра, че гласовете идваха от една дупка в земята.

Всъщност дърветата скриваха прастара варовикова кариера, сега наполовина обрасла с тръни и лози. Прастара, но явно не и зарязана. Пътечки я кръстосваха; изгладени следи свидетелстваха за редовна употреба от скейтбордове и от велосипедисти в качеството й на „Стена на смъртта“ — или поне „Стена на яко ожуленото коляно“. Парчета старо, разнищено в опасна степен въже висяха от някои от по-достъпните клони. Виждаше се изгорял, ръждясал „Триумф хералд истейт“, затънал наполовина в копривака.

В едно кьоше заплетен гъсталак от колела и ръждясали телове отбелязваше местоположението на прочутото Изгубено гробище, където идваха да умрат количките от супермаркета.

Ако си дете, това си беше същински рай. Местните възрастни му викаха Преизподнята.

Хрътката се вгледа през една копривна гуфа и забеляза четири фигурки, приседнали посред кариерата върху онази незаменима част от обзавеждането на всяка добра тайна бърлога навсякъде — обикновената щайга от мляко.

— Не е вярно!

— Вярно е.

— Ха на бас, че не е вярно — заяви първият говорещ. Определени нотки в гласа му го определяха като детски, момичешки. Гласът бе обагрен с ужасено очарование.

— Всъщност точно така правят. Имах шест, преди да заминем на почивка, и забравих да им сменя клонките, а като се върнах, имах вече само една, голяма и дебела.

— Тцъ. Това не беше за пръчиците, ами за богомолките. Гледах по телевизията как една голяма женска изяде оная другата като стой та гледай.

Последва нова натежала пауза.

— Те за какво се молят? — рече Гласът на господаря.

— Де да знам. Да не им се наложи да се женят, предполагам.

Хрътката успя да намести едно от очищата си върху една дупка в потрошената ограда на кариерата и се загледа надолу.

— Както и да е, същото е като с колелата — продължи авторитетно първоговорившият. — Мислех си, че ще ми подарят онова колело със седемте скорости и с тясната издължена седалка и лилаво боядисано, и въобще, а те ми подариха онова светлосиньото. С кошничка. Момичешко колело.