Добри поличби

— Е, не, доколкото съм забелязал, но…

— Прекалено е нормален. — Кроули забарабани с пръсти по масата. — Това не ми харесва. Нещо не е наред. Но просто не мога да напипам какво.

Азирафел си взе от ангелския кейк на Кроули.

— Е, момчето расте. И, разбира се, небесното влияние в живота му.

Кроули въздъхна.

— Просто се надявам, че ще знае как да се справи с адовата хрътка, това е.

Азирафел вдигна вежди.

— Адова хрътка?

— На единайстия му рожден ден. Снощи получих известие от Ада. — Известието беше дошло по време на „Златните момичета“, едно от любимите телевизионни предавания на Кроули. Цели десет минути Роуз му долага нещо, което би могло да бъде съвсем кратко съобщение, и когато възстановиха непъкленото излъчване, Кроули съвсем бе загубил нишката на сюжета. — Изпращат му адова хрътка да ситни до него и да го варди от всякакви злини. Най-едрата, която им се намира.

— Хората няма ли да кажат нещо по повод внезапната поява на огромно черно куче? Родителите му, като начало.

Кроули се изправи рязко и настъпи българското културно аташе, който приказваше оживено на Пазителя на антиките на Нейно величество.

— Никой няма да забележи нищо извън нормалното. Това тук ти е реалността, ангелче. А младият Маг може да прави с нея каквото си поиска, независимо дали го знае или не.

— Та кога ще се появи то? Това куче? Има ли си име?

— Казах ти. На единайстия му рожден ден. В три часа следобед. Ще се самонасочи към него, така да се каже. Предполага се, че той сам ще му даде име. Много е важно сам да му даде име. Името определя целта на кучето. Според мен ще е нещо като Убиец или Ужас, или Нощна засада.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита нехайно ангелът.

— Не бих го изтървал за нищичко на света — отвърна Кроули. — Силно се надявам на детето да му няма нищо твърде нередно. Във всеки случай ще видим как ще реагира на кучето. Това би трябвало да ни подскаже нещо. Надявам се да го върне или да се уплаши от него. Даде ли му име, загубени сме. Той ще добие всичката си мощ — и тогава Армагедон вече ще ни причаква зад ъгъла.

— Според мен — заключи Азирафел, докато отпиваше от виното си (което тъкмо се бе превърнало от леко биещо на оцет божоле в съвсем приемливо, но доста шашардисано „Шато Лафит“, реколта 1875), — според мен ще се видим там.

Сряда

Беше горещ, задушен августовски ден в центъра на Лондон.

Единайстият рожден ден на Маг беше много добре посетен. Присъстваха двайсет момченца и седемнайсет момиченца. Присъстваха и много мъже с еднакви ниски руси подстрижки, тъмносини костюми и кобури на гърдите. Имаше екип от доставчици, домъкнали желета, торти и купи с чипс. Старинно бентли водеше парада на техните микробуси.

Неочаквани стомашни болежки бяха тръшнали невероятните Харви и Ванда, специалисти по детски партита, но с провиденчески обрат на съдбата, изневиделица им се намери заместител. Фокусник.

Всеки си има свое малко хоби. Въпреки настоятелните съвети на Кроули, Азирафел възнамеряваше да намери добро приложение на своето.

Азирафел се гордееше особено много с магическите си умения. През осемдесетте години на осемнайсти век бе посещавал курс, воден от Джон Масклин, и бе прекарал близо година, упражнявайки се в ловкост на ръцете, премятане на монети и вадене на зайчета от шапки. По онова време си мислеше, че доста се е изпраскал. Работата е там, че макар Азирафел да бе способен на неща, които биха накарали целия Магически кръг да си сдаде вълшебните пръчки, когато упражняваше ръкотворна магия, той никога не прилагаше онова, което бихме могли да наречем „негови вродени сили“. Което си беше основна спънка. Започваше да му се иска навремето да бе продължил да се упражнява.

И все пак, размишляваше той, това си беше като карането на колело. Никога не го забравяш. Фокусническата му дреха се бе понапрашила, но щом я облече, се почувства добре. Дори и едновремешните лафове започваха да му идват на езика.

Децата го зяпаха с недоумение и презрително неразбиране. Зад бюфета Кроули в бялото си келнерско сако се гърчеше от неудобство по съвместителство.

— А сега, млади господа и дами, виждате ли моя опърпан цилиндър? Каква шокиращо гадна шапка, както казвате вие, младите! И вижте — вътре няма нищо. Но ала-бала портокала, що за чудо е туй вътре? Ами че това е нашият рошав приятел зайчето Хари!

— Беше в джоба ти — посочи Маг. Другите деца закимаха в съгласие. За какви ги мислеше тоя? За дечица?

Азирафел си спомни как Масклин го беше учил да се справя с такива, дето се обаждат като черни станции. „Обърнете го на майтап, скудоумници такива — на вас най-вече говоря, господин Фел (името, което по онова време бе приел Азирафел). Разсмейте ги и всичко ще ви простят!“

— Хо-хо, чактисал си значи как става номерът с шапката — изкиска се той. Децата се взираха в него с каменни лица.

— Ти си пълна издънка — заяви Маг. — Аз и без туй исках рисувани филмчета.

— Прав е, да знаеш — подкрепи го малко момиченце с конска опашка. — Голяма си издънка. А сигурно си и педал.

Азирафел се втренчи отчаяно в Кроули. Що се отнасяше до него, младият Маг без съмнение бе белязан с петното на пъкъла и колкото по-скоро се появеше Черното куче, та да се ометат оттук най-после, толкова по-добре.

— А сега на някой от вас, мъничета, да му се намира такова нещо като грош? Не, млади господарю? Тогава какво е туй нещо, дето го виждам зад ухото ви…?

— На моя рожден ден имаше рисувани филмчета — заяви момиченцето. — И ми пуснаха трансформър и мойтомалкопони и атакатанадесептикон и тъндъртанк и…

Кроули изпъшка. Детските тържества очевидно бяха места, на които всеки ангел, притежаващ поне грам здрав разум, би се побоял да припари. Кресливи детински гласчета писнаха в циничен възторг, щом Азирафел изпусна трите нанизани една в друга метални халки.

Кроули извърна очи и погледът му попадна върху отрупана с подаръци маса. От една висока пластмасова конструкция в него се взираха две мънички мънистени оченца.

Кроули ги огледа добре за алено огнено сияние. Имаш ли си работа с бюрократите от Ада, не се знае знае ли се. Като едното нищо биха ти пратили хамстер вместо куче.

Не, съвсем нормален хамстер си беше. Живееше си в покъртителна конструкция от цилиндри, сфери и колела за тичане, каквато Испанската инквизиция би разработила, стига да имаше достъп до преса за пластмасови форми.

Погледна часовника си. На Кроули никога не му беше хрумвало да му смени батерията — тя беше изгнила преди три години, но часовникът продължаваше да показва времето съвсем точно. Часът беше три без две минути.

Азирафел се пошашавяше все повече и повече.

— На някого от тук събралата се компания да му се намира такова нещо като джобна носна кърпичка? Не? — По викторианско време да не си носиш носна кърпичка, беше нещо нечувано, а фокусът, състоящ в това да извадиш по вълшебен начин от кърпичката гълъб, който вече нервно кълвеше китката на Азирафел, не можеше да стане без такава. Ангелът се опита да привлече вниманието на Кроули, не успя и в отчаянието си посочи един от охраната. Онзи се размърда неловко.

— Ти, прекрасни ми юначаго. Ела тук. Според мен, ако си бръкнеш в джоба на гърдите, може и да намериш фина копринена кърпичка.

— Съвсем не, сър. Боясеченесър — отвърна човекът от охраната, забил поглед право пред себе си. Азирафел му намигна отчаяно.

— Не! Давай, момчето ми, погледни, моля те. Охранителят бръкна във вътрешния си джоб, комай се изненада и измъкна оттам носна кърпа от синя като пачи яйца коприна, поръбена с дантелка. Азирафел почти веднага се усети, че беше сбъркал с дантелката, тъй като тя закачи прибрания в кобура пистолет; патлакът профуча през стаята и тупна тежко в една купа с желе.

Децата заръкопляскаха на пресекулки.

— Хей, не беше зле! — заяви момиченцето с плитката. Маг вече бе притичал през стаята и награбил пистолета.

— Горе ръцете, смръдльовци! — изкомандва радостно той.