Разделяй и владей

Няколко членове на Съвета на началник-щабовете не скриха изненадата си от появата на Худ и първата дама. Подобна беше и реакцията на президента. Той се канеше да стане, за да отиде в съседния кабинет и да разговаря със съпругата си. Хвърли смразяващ поглед на Меган и Худ, а после пак на Меган. Двамата спряха при началото на масата.

— Какво става? — попита президентът.

Худ погледна към началник-щабовете, които до един го гледаха с нетърпение. Не можеше да каже дали бяха изнервени от появата му, или от обсъждания проблем. Знаеше само, че не разполага с много време да изложи доводите си.

— Сър — каза Худ, — има все повече доказателства, че нападението срещу иранската петролна платформа не е било извършено от азербайджанци, а от иранци под ръководството на терориста, известен като Харпунджията.

Президентът се облегна в стола си.

— Защо? — попита той.

— За да може Иран да оправдае изпращането на свои бойни кораби в района и да завладее колкото може повече петролни находища — рече Худ.

— И да се изложи на риска от военна конфронтация със Съединените щати? — попита президентът.

— Не, сър — отвърна Худ. Той погледна към Фенуик. — Мисля, че има споразумение Съединените щати да не се намесват. После, когато напрежението спадне, ние просто ще купуваме петрола си от Техеран.

— И кога е било постигнато това споразумение? — попита президентът.

— Вчера, в Ню Йорк — отвърна Худ. — Вероятно след преговори в продължение на много месеци.

— Имаш предвид посещението на Джак в иранското представителство? — попита президентът.

— Да, сър — отговори Худ.

— Господин Фенуик не е бил упълномощен да дава подобно обещание — отбеляза президентът. — Ако го е направил, то е невалидно.

— Може и да е, ако вие вече не сте на този пост — каза Худ.

— Това е смехотворно! — обади се Фенуик. — Аз бях в иранското представителство, за да се опитам да разширя нашите източници за разузнаване в Близкия изток. Вече обясних, че мога да го докажа документално. Мога да кажа с кого съм се срещал и кога.

— Всичко това е част от една голяма лъжа — рече Худ.

— Господин Роднър беше с мен — каза Фенуик. — Имам и паметните бележки от разговорите и с удоволствие ще назова имената на онези, с които съм разговарял. А вие с какво разполагате, господин Худ?

— С истината — отвърна без колебание той. — По тази причина вие се заканихте да ми попречите да се видя с президента.

— Заканих се да ви попреча да безпокоите президента — настоя Фенуик. — Тайни споразумения с Иран. Опит за отстраняване на президента от власт. Това не е истината, господин Худ, а параноя!

Вицепрезидентът погледна часовника си.

— Господин президент, извинете ме, че се намесвам, но губим ценно време. Трябва да продължим съвещанието.

— Съгласен съм — рече генерал Бърг. — Не съм в течение на тези взаимни обвинения и не ми е работа да казвам кой от тези господа е прав. Но независимо дали ще предприемем нападателни или отбранителни действия, трябва да решим това бързо, ако искаме да дадем своевременен отговор на разполагането на ирански въоръжени сили в района.

Президентът кимна.

— Тогава, господин президент, генерал Бърг, продължете си съвещанието. Но ви моля да отложите военните действия колкото може по-дълго. Дайте ми време да довърша разследването, което сме започнали — рече Худ.

— Поисках доказателства за твърденията ти — каза президентът. Тонът му беше изключително спокоен. — Не ги получихме.

— Още не — рече Худ.

— Но ние не разполагаме с такова допълнително време, каквото мислех, че ще имаме за разследването. Трябва да действаме така, както ако заплахата в Каспийско море е реална — каза накрая президентът.

— Те искат да направите точно това — подчерта Худ. Беше започнал да проявява нервност и трябваше да се овладее. Едно избухване щеше да принизи силата на аргументите му. — Според нас тази криза е създадена умишлено и нейната цел е да постави под съмнение способността ви да управлявате.

— Хората спорят по този въпрос от години — каза президентът. — Веднъж гласуваха против оставането ми на президентския пост. Обаче аз не вземам решения, основаващи се на резултати от допитвания до общественото мнение.

— Не говоря за политическия дебат — отбеляза Худ. — Имам предвид умственото ви и емоционалното ви състояние. Това ще е проблемът.

Фенуик тъжно поклати глава.

— Сър, наистина става въпрос за умствено състояние. През последните две седмици господин Худ беше подложен на огромно напрежение. Неговата непълнолетна дъщеря страда от психическо заболяване. Той самият се развежда. Нужна му е дълга почивка.

— Не мисля, че господин Худ трябва да излезе в отпуск — обади се първата дама. Тонът й беше рязък и в него се усещаше гняв. В залата настъпи тишина. — Господин Фенуик, наблюдавах как в продължение на няколко седмици съпругът ми беше дезинформиран и заблуждаван. Господин Худ се зае с проблема по моя лична молба. Разследването му е методично и според мен разкритията му заслужават внимание. — Тя хвърли гневен поглед на Фенуик. — Или може би ще обвините и мен в лъжа?

Фенуик не каза нищо.

Президентът погледна към жена си. Меган беше застанала решително до Худ. В изражението й нямаше нищо, което да подсказва, че търси извинение за намесата си. Президентът изглеждаше уморен, но според Худ, и натъжен. Не можеше да каже дали причината беше, че Меган беше сторила нещо зад гърба му, или защото чувстваше, че я беше подвел. И двамата мълчаха. Явно беше, че ще оставят този въпрос за обсъждане в друго време насаме.

След малко погледът на президента отново се насочи към Худ. В очите му още имаше тъга.

— Проявеното от теб безпокойство е взето под внимание и оценено — каза той. — Обаче аз няма да поставя под заплаха интересите на страната, за да защитя моите. Особено пък след като не разполагаш с доказателства, че те са изложени на риск.

— Всичко, което искам, са още няколко часа — каза Худ.

— За съжаление, не разполагаме с такова време — каза президентът.

За момент Меган като че ли беше готова да прегърне съпруга си. Не го направи. Тя погледна към Фенуик и началник-щабовете.

— Благодаря ви, че ни изслушахте — каза тя. — Съжалявам, че ви прекъснахме.

Първата дама се отправи към вратата.

Худ не знаеше какво друго да каже. Трябваше да се върне в правителствената зала и да продължи да работи с Хърбърт и Орлов. Да се опита да открие нужните на президента доказателства, и то бързо.

Обърна се, за да последва Меган към вратата. В този момент се чу тихо звънене някъде в залата. Беше мобилен телефон. Звукът идваше от вътрешния джоб на сакото на Фенуик.

На него _не би трябвало да могат да му звънят тук_, рече си Худ. По стените на залата за извънредни ситуации имаше чипове, които пораждаха от време на време електрически импулси или създаваха възпрепятстващи мрежи. Те имаха за цел да пречат на подслушващи устройства да засичат телефонните разговори в периметъра на Белия дом. Блокирани бяха и мобилните телефони с едно изключение: трансмисиите от антените на правителствената система за сателитна връзка „Хефес“.

Худ се обърна в момента, когато шефът на АНС бръкна в джоба си. Фенуик извади мобифона и го изключи.

Ха така.

Ако сигналът беше преминал през мрежите за смущения, то ще трябва да е бил чрез свръхсекретната сателитна система „Хефес“. С кого Фенуик не искаше да разговаря точно в този момент?

Худ се наведе към шефа на АНС и издърпа телефона от ръката му. Фенуик се опита да си го вземе обратно, обаче Худ се отдръпна.

— Какво, по дяволите, правите? — попита той. Бутна назад стола си и се изправи. Направи крачка към Худ.

— Залагам кариерата си на карта заради едно хрумване — каза Худ. Той включи телефона и каза: — Да?

— Кой е на телефона? — попита обаждащият се.

— Това е телефонът на Джак Фенуик от АНС — рече Худ. Той тръгна към президента. — Кой се обажда?

— Името ми е Дейвид Батат — се чу ясно от другия край на линията.