Разделяй и владей

Харпунджията.

Убиецът току-що беше минал през страничната врата. Беше на десетина метра от него. В дясната си ръка държеше нещо, което приличаше на нож. Батат нямаше сили да се бори с него. Трябваше да се опита да се върне във фоайето.

Обърна се, но другият се движеше много бързо. Зрението му се замъгли съвсем и той се блъсна в една от витрините. Бързо се отблъсна с рамо и с мъка продължи. Ако успееше да стигне до фоайето, дори и да паднеше по лице, някой щеше да му се притече на помощ, преди Харпунджията да го е настигнал.

Стигна до телефонните будки. Протегна лявата си ръка, за да може да се подпира на стената, докато върви. Една крачка, още една.

Беше изминал половината разстояние, когато усети как някакъв колосан плат се плъзга отпред по гърлото му. Ръкавел. Една силна ръка го дръпна назад, стягайки гърлото му.

— Последния път, когато се срещнахме, ми трябваше жив — изсъска убиецът. — Но сега не. Освен ако ми кажеш за кого работиш?

— Върви на майната си — изхриптя Батат.

Усети едно коляно да подпира кръста му. Ако Харпунджията имаше намерение да го убие, докато е прав, той трябваше да се разочарова. Краката на Батат се подкосиха и той се свлече на пода. Харпунджията веднага го освободи от хватката и застана пред него. Възседна Батат и натисна гърдите му с едното коляно. Американецът усети силна болка в гърдите. Едно или повече от ребрата му бяха счупени. Харпунджията насочи ножа към лявата страна на гърлото му и опря острието точно под ухото му.

— Не — просъска той, впи гневен поглед в лежащия под него Батат. — Ти ще вървиш на майната си.

Батат беше прекалено слаб, за да се съпротивлява. Даваше си сметка, че онзи ще разпори гърлото му от едното ухо до другото, оставяйки го да се удави в собствената си кръв. Обаче нищо не можеше да направи. Нищо.

Почувства убождане в гърлото. Миг по-късно чу слабо изпукване и очите му се обляха в кръв. Мислеше, че ще го боли повече, когато му прережат гърлото. Но след първото убождане не последва болка. Не усети острието на ножа да разрязва кожата му. И още можеше да диша.

Миг по-късно чу второ изпукване. Примигна енергично, за да махне кръвта от очите си. Видя Харпунджията надвесен над него, възседнал гърдите му. От рана в гърлото на убиеца му шуртеше кръв. Лицето му не беше изкривено, не изразяваше онзи ужас, който би трябвало да съответства на извършените от него престъпления. За миг в очите му се мярна недоумение и изненада. После убиецът ги затвори, ножът падна от ръката му и Харпунджията се строполи на пода между Батат и телефонната будка.

Американецът остана да лежи на земята. Не знаеше какво точно се беше случило, докато Одет не се надвеси над него. Тя държеше в ръка пистолета със заглушител и гледаше надолу към Харпунджията.

— Добре ли си? — попита тя.

Батат протегна ръка и опипа гърлото си. Като се изключи съвсем тънката струйка кръв от лявата страна, то беше непокътнато.

— Мисля, че съм добре — каза той. — Благодаря.

С пълзене и гърчене Батат успя да се отдръпне, а Одет се надвеси и разгледа Харпунджията. Тя продължаваше да държи пистолета насочен към главата му, докато провери пулса му. После сложи пръстите си пред носа му, за да провери дали диша. Беше изстреляла в него два куршума — един в гърлото и един в гърдите. Бялата му риза вече беше прогизнала от кръв.

— Радвам се, че тръгна след него — каза Батат. Извади носна кърпичка от джоба си и я притисна до раната си.

— Не успях да го настигна — каза Одет и се изправи. — Изгубих го. Но си помислих, че може да се върне обратно, за да прикрие следите си. Знаех кого от двама ни би могъл да разпознае.

Точно в този момент една прислужница във фоайето видя тялото и изпищя. Батат погледна нататък. Тя сочеше към тях и викаше за помощ.

Одет заобиколи трупа, за да помогне на Батат да се изправи на крака.

— Да се махаме оттук — каза бързо тя. — Хайде. Колата ми не е далеч…

— Почакай — рече Батат. Той се наведе над тялото на Харпунджията и започна да сваля презрамките на раницата. — Помогни ми да сваля това. Вътре може да има доказателства, които можем да използваме, за да разберем кои са съучастниците му.

Батат се изправи, като се подпираше на телефонната будка, а Одет преряза презрамките на раницата. След това подхвана Батат през рамо и го поведе по коридора.

Наближиха вратата и тогава някой извика след тях.

— Стой! — изкрещя един мъж.

Батат и Одет се обърнаха. Възрастен мъж от охраната на хотела беше застанал точно до телефонните будки. Одет остави Батат да се подпре на витрината на един от магазините и извади от задния си джоб полицейската карта. Показа я на човека от охраната.

— Аз съм Одет Колкер от трети отдел на градската полиция — каза тя. — Мъжът на пода е издирван терорист. Той предизвика пожара в 310-а стая. Погрижете се стаята да се запечата. Ще заведа партньора си до болницата, за да се погрижат за него, и след това ще се върна.

Одет не изчака отговора на мъжа и пристигането на някой друг от охраната. Обърна се и помогна на Батат да излязат от сградата.

„Добре се справи, каза си Батат. Повери на човека задача, накара го да се чувства важен, за да не им пречи.“

Свежият въздух и слънчевата светлина помогнаха на Батат малко да се съвземе. Беше сигурен, че това ще е последното му усилие. Чувстваше краката си като гумени и с мъка държеше главата си изправена. Добре, че поне вратът му не кървеше силно. Кърпичката задържаше кръвта.

Едва когато минаха през паркинга и заобиколиха хотела, една мисъл прониза съзнанието му. Одет го беше направила. Тя не само беше спасила живота му, но беше ликвидирала Харпунджията. Беше убила терориста, успял да се измъкне от преследването на всички европейски главни разузнавателни служби. Беше горд с малкото си участие в тази работа. Единственото неприятно нещо беше, че Одет вероятно нямаше да може да остане в Баку след случилото се. То трудно можеше да бъде обяснено на нейните началници. Ако Харпунджията имаше съучастници, те можеше да започнат да я търсят. Може би за нея беше време да смени самоличността си.

Пет минути по-късно Батат седеше в колата на Одет. Те потеглиха към американското посолство. Разстоянието беше кратко, но имаше нещо, което не можеше да чака. В скута на Батат беше раницата на Харпунджията. На гърба й имаше малка заключалка. Той взе ножа на Одет и я отвори. Погледна вътре.

Имаше документи и един телефон „Зед-4“. Беше работил с такъв, когато беше в Москва. Бяха по-компактни и по-усъвършенствани от американския им прототип „Тас-Сатс“.

Батат извади телефона от кутията. На него имаше табло с азбучник и няколко други бутона. Над тях се виждаше малък екран от течни кристали. Той натисна бутона отдясно на екрана. Заради Харпунджията надписите бяха на английски.

За първи път, откакто беше пристигнал в Баку, Дейвид Батат направи нещо, което отдавна не беше правил.

Той се усмихна.

56.

Вашингтон

Вторник, 4,27 часа

Залата за извънредни ситуации беше просторно помещение с нисък таван, бели стени и флоуресцентни лампи, които хвърляха мека светлина. По средата имаше конферентна маса, а покрай три от стените бяха наредени столове. Към облегалките на столовете бяха монтирани компютърни монитори. Те осигуряваха на съветниците най-новата информация. На четвъртата стена беше монтиран телевизионен монитор, дълъг два метра и половина, с изключителна яснота на изображението. Той беше свързан с Националното бюро за разузнаване. На него можеха да се показват предавани чрез сателит образи в реално време с възможност за увеличение на предметите почти до един метър. Повечето от тези високотехнологични подобрения бяха направени през последните четири години и за тях беше използвана част от над двата милиарда долара, които бяха отпуснати за изграждане към Белия дом на съоръжения за спортуване, включително плувен басейн и тенис корт.

Худ и първата дама влязоха през вратата, която се намираше под големия телевизионен екран. Началник-щабовете на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили и командващият корпуса на морските пехотинци бяха насядали от единия край на масата заедно с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Отис Бърг по средата. Той беше грамаден, широкоплещест мъж, наближаващ шестдесетте. Беше с бръсната глава и стоманеносиви, пронизващи очи, нагледали се на битки и политическа бюрокрация. Зад началник-щабовете седяха техните помощници. От другия край на масата бяха президентът, вицепрезидентът, шефът на АНС Фенуик, началникът на президентската канцелария Гейбъл и заместникът на съветника по въпросите на националната сигурност Дон Роднър. Ако се съди по напрегнатото изражение на лицата им, или съвещанието вървеше трудно, или прекъсването не им се нравеше, а може би и двете.