Страница 140 из 144
— Ще се доближим до тринадесет възла. Друго?
— Настигнете ги. За след това съм съгласен да чуя предложения — отговори Роби.
— Какво ще кажеш да видим къде ще отидат? — предложи Джек. — След това можем да повикаме кавалерията.
— Става. Ако опитат да бягат към брега… Господи, аз съм пилот на изтребител, не съм полицай. — Роби вдигна радиотелефона. На него беше изписана позивната на катера: НАЕФ. — Военноморска станция Анаполис, обажда се Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот. Чувате ли? Край. — Трябваше още два пъти да повтори повикването, преди да получи отговор.
— Анаполис, осигурете ми телефонна връзка с началника на училището.
— Той току-що ни се обади, сър, чакайте. — Последваха няколко щракания, придружени от обичайните статични смущения.
— Тук е адмирал Рейнолдс, кой се обажда?
— Майор Джексън, сър, на борда на катер седемдесет и шест. Намираме се на една миля на изток от академията и преследваме лодката, от която преди малко обстрелваха пристана.
— Това ли се е случило? Кой е с вас на борда?
— Боцман Знамировски и отрядът за охрана на катерите, Капитан Питърс и няколко морски пехотинци, доктор Райън и, ъъ, капитан Уелс, сър, от флотата на нейно величество — отговори Роби.
— Там ли е той? На другия телефон ме чакат от ФБР… Господи, Роби! Добре. Цивилните са под охрана в болницата, а полицията и ФБР идват насам. Повтори местонахождението си и след това ми кажи какво възнамеряваш да правиш.
— Сър, проследяваме лодката, която нападна пристана. Намеренията ни са да се доближим и да ги следим е радара, за да определим накъде искат да отидат, а след това да повикаме съответните служби на реда, сър. — Роби се усмихна в слушалката на избора на думите си. — Следващото ми обаждане ще е до крайбрежната охрана, сър. Изглежда, в момента са се насочили точно натам.
— Разбрано. Много добре. Може да продължите мисията, но за безопасността на гостите си носиш отговорност ти. Недей, повтарям, недей да поемаш никакви ненужни рискове. Потвърди това.
— Да, сър. Не трябва да поемаме никакви ненужни рискове.
— Използвай главата си, майоре, и докладвай според нуждите. Край.
— Ето ти вот на доверие — помисли гласно Джексън. — Продължавай.
— Рул на петнадесет градуса вляво — нареди боцман Знамировски, като зави около нос Грийнбъри. — Поемете нов курс нула, две, нула.
— Целта се движи по нула, едно, четири, диапазон хиляда и четиристотин, скоростта все още е осем възла — каза принцът на старшината кормчия на масата с картите. — Направиха по-къс завой при този нос.
— Няма проблеми — отбеляза боцманът. — Оттук натам имаме само дълбоки води.
— Боцман Знамировски, имаме ли кафе на борда?
— Имам чайник в каюткомпанията, сър, но няма кой да го включи.
— Аз ще се погрижа за това — каза Джек. Слезе надолу, зави към левия борд, след това пак надолу. Каюткомпанията беше малка, но кафе-машината в нея имаше подходящи размери. Райън я включи и се върна горе. Брекенридж раздаваше спасителни жилетки на всички на борда, което изглеждаше разумна предпазна мярка. Морските пехотинци бяха разпределени на мостика около кабината.
— Кафето ще стане след десет минути — обяви той.
— Повторете, брегова охрана — каза Роби в слушалката.
— Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот, тук е бреговата охрана на Балтимор, чувате ли? Край.
— По-добре.
— Можете ли да ни кажете какво става?
— Следим малка лодка е дължина около девет метра, с десет или повече въоръжени терористи на борда. — Той съобщи мястото, курса и скоростта. — Потвърдете.
— Разбрано. Казвате лодка, пълна с лоши типове и автомати. Вярно ли е това? Край.
— Вярно е, синко. Сега нека спрем глупостите и да се заемем сериозно.
Отговорът беше малко по-сериозен.
— Добре. Имаме петнадесетметров катер, готов да тръгне, а десет минути след него ще пуснем и десетметрова моторница. Това са малки патрулни лодки. Не са оборудвани за бой, сър.
— На борда си имаме десет морски пехотинци — отговори Джексън. — Желаете ли помощ?
— По дяволите, да, точно така, Ехо, Фокстрот. На телефона са полицаите и ФБР, и те също са тръгнали за там.
— Добре. Кажете на хората с петнадесетметровия катер да ни се обадят, когато излязат от пристанището. Нека вашата лодка да ги следи отпред, а ние ще ги гоним отзад. Ако можем да установим накъде е тръгнала целта, искам да се обадите на полицията.
— Лесно можем да го уредим. Нека задействам нещата тук, Ноември. Край.
— Кораб — каза принцът.
— Сигурно — съгласи се Райън. — Същото направиха, когато спасиха онова копеле Милър… Роби, можеш ли да накараш бреговата охрана да ни даде списък на корабите в пристанището?
Вернер и двете групи за спасяване на заложници вече се движеха. Той се чудеше какво беше се объркало и какво беше станало както трябва тази вечер, но това щеше да бъде решено по-късно. За момента беше накарал агенти и полиция да отидат към военноморската академия, за да защитават хората, които той трябваше да е освободил, а групата му беше разпределена в един шевролет „Събърбан“ и две коли на щатската полиция. Колите се движеха на север по шосето за Ричи към Балтимор. Мечтаеше за хеликоптер, но времето беше твърде лошо, а тази вечер всички имаха достатъчно преживявания в хеликоптер. Отново бяха група за действия в условията на големи рискове, нещо, за което ги биваше. Независимо от всичко, което беше се объркало тази вечер, сега имаха голяма група терористи, изкарани на открито…
— Ето списъка на корабите в пристанището — каза по радиотелефона лейтенантът от бреговата охрана. — Много от тях тръгнаха в петък вечер, затова списъкът не е дълъг. Започвам с морския терминал Дъндалк. „Нисан куриер“, японска регистрация, превозва автомобили от Йокохама и сега докара няколко камиона и леки коли. „Вилхелм Шрьонер“, западногерманска регистрация, кораб за превозване на контейнери от Бремен с товар от общ тип. „Констанца“, кипърска регистрация, идва от Ла Валета, Малта…
— Ето го! — каза Райън.
— …по разписание отплава след пет часа. „Джордж Макреди“, американски, пристигна с дървета от Портланд, Орегон. Това е последният кораб там.
— Разкажи ми за „Констанца“ — каза Роби, като гледаше към Джек.
— Пристигнал е натоварен с баласт и е качил предимно земеделско оборудване, както и някои други неща. Отплава преди зазоряване, трябва да гони за Ла Валета.
— Вероятно това е нашият човек — тихо каза Джек.
— Момент, брегова охрана. — Роби се обърна към Джек. — Откъде знаеш това, Джек?
— Не зная, но предполагам. Когато онези копелета освободиха затворника на Коледа, вероятно в Ламанша ги е взел кораб с кипърска регистрация. Смятаме, че оръжията им стигат до тях чрез малтийски търговец, който работи с един южноафриканец, а много терористи минават през Малта — местното правителство е в приятелски отношения с една страна на юг оттам. Малтийците не си цапат ръцете, но много ги бива да замижат, ако парите са добри.
Роби кимна и натисна бутона за говорителя.
— Брегова охрана, оправихте ли нещата с местната полиция?
— Разбира се, Ноември.
— Кажете им: смятаме, че целта иска да отиде на кораба „Констанца“.
— Разбрано, Ноември. Можем лесно да се справим с тази задача. Момент… Ноември, знайте, че нашата петнадесетметрова лодка докладва за радарен контакт с вас и с целта и сега завива около нос Бодкин. Така ли е? Край.
— Да, брегова охрана. Кажете на лодката си да се движи на петстотин метра пред целта. Потвърдете.
— Разбрано, пет, нула, нула метра. Добре, нека видим дали можем да размърдаме полицията.
— Спипахме ги — гласно помисли Райън.
— Ъ, лейтенант, не мърдайте, сър. — Това беше Брекенридж. Той посегна към колана на Райън и извади автоматичния браунинг. Джек изненадано установи, че го беше пъхнал там с изтеглен ударник и освободен предпазител. Брекенридж свали ударника и пъхна пистолета на мястото му. — Нека се опитаме да мислим за безопасността си, сър. Иначе можете да загубите нещо важно.