Страница 120 из 125
— Не беше там, Ейб.
— Не казвам, че е бил. Проблемът, както винаги, е в доказателствата. И аз ти казвам как ще изглежда. Можеш ли да се сетиш за някой съдия в града, който би издал заповед за обиск въз основа на това?
Харди замълча.
— Добре, дори в цяла Америка?
— Добре, добре, разбирам, Ейб. Но ти казвам, че Селин го е убила. И ти казвам защо. Какво да направя сега? Няма начин Анди Фаулър да бъде осъден за това.
— Не ми е приятно да ти го казвам, стари ми друже, но ти сам питаш за мнението ми — ще бъде, освен ако ти не го отървеш.
62
Когато влезе малко след девет, размерът на тълпата в галерията беше застрашителен. Харди се почуди дали някой не е пуснал слух, че свидетелите му може и да не се появят, че се придвижват направо към показанията на Анди и после към заключителните пледоарии и указанията към съдебните заседатели. Дори и присъдата можеше да бъде произнесена днес и медиите искаха да са тук.
Свидетелите му бяха призовани и присъстваха в залата: Глицки със сако и вратовръзка; лейтенантът на Глицки, Франк Батист; Рон Рейнълдс, експертът по полиграфа; Арт Драйсдейл, седнал до самия Крис Лок. Харди не беше прекалено изненадан да види, че и Дейвид Фримън бе дошъл за шоуто. Селин седеше на обичайното си място до пътеката.
Ейб, осъзна той, беше прав. Работата му си оставаше една и съща. Трябваше да убеди съдебните заседатели, че доказателствата не бяха достатъчни за издаването на присъда. Беше стигнал до идеята да изобличи Селин, ако нямаше друг изход — можеше да му се наложи да докаже, че тя е виновната, за да отърве Анди, — но не искаше да бърка двете неща.
Анди, в тъмносин костюм, влезе с Джейн. Все още обидена и сърдита на Харди затова, че я беше въртял на шиш в неделя около връзката й с Оуен Неш, тя не мина покрай парапета, както обикновено правеше.
Фаулър, обаче, явно забравил гневното избухване на Харди в петък заради състоянието му и заблужденията му относно Мей, седна спокойно на банката на защитата.
От сега вече по-изгодната си позиция, сигурен, че клиентът му не е убил никого, Харди можеше да приеме държанието и отношението на съдията, голяма част от което, реши Харди, беше просто смела фасада. Човекът беше невинен. Можеше да си позволи да изглежда над всичко това, ако искаше, ако това го караше да се чувства по-добре.
Също така Харди започваше малко по-малко да разбира какво се криеше зад явното хладнокръвие на Анди. Човекът, в крайна сметка, бе прекарал трийсет години като съдия и в кръвта му беше да вярва в съдебната система — не можеше да има съдебна грешка, той не беше убил Оуен Неш, съдебните заседатели щяха да вземат правилното решение. Ако не вярваше в това, какво беше правил зад банката цели трийсет години?
Ако Харди искаше съдебните заседатели да повярват, че Анди е нещо повече от един средностатистически Джо, то беше, защото смяташе, че това ще го направи да изглежда по-симпатичен. Сега осъзнаваше, че симпатиите на съдебните заседатели към Анди нямаха значение. Реално погледнато, едно-единствено нещо имаше значение: доказваха ли доказателствата, че той е убил Оуен Неш?
Съдията влезе и всички станаха на крака. Харди отиде до средата на залата и кимна към съдебните заседатели, после към съдията. Чоморо достатъчно честно го беше предупредил.
— Защитата призовава за свидетел инспектор сержант Ейбрахам Глицки.
Той се извърна, наблюдаваше как Ейб се приближава, мярна Пулиъс да повдига вежди от прокурорската банка. Е, можеш да си протестираш цял ден, Бетси, помисли си той. Това има връзка с делото и аз ще го изнеса.
Глицки се закле и Харди, след като изтъкна заслугите на Ейб като опитен следовател на убийства, започна:
— Заради съдебните заседатели, сержант, бихте ли ни казали как инспектор като вас получава разследванията за убийство?
Глицки седеше удобно на свидетелското място, беше седял там много пъти. Внимателен, компетентен, нямаше какво да крие, той погледна от Харди право към съдебните заседатели.
— По-малко или повече случайно — отвърна той. — Има дванайсет инспектора и по принцип всеки един от нас се занимава с между три и шест случая, като ги разпределяме, както дойдат. Ако нещата станат неуравновесени, лейтенант Батист може да преразпредели един, два.
— Добре. На вас ли се падна убийството на Оуен Неш?
— Да.
— С оглед на правомощията ви, каква е ролята ви за събирането на доказателствата?
Глицки се замисли за миг.
— Аз съм отговорен за намирането на всички веществени доказателства, които след това прехвърляме на прокуратурата, ако нещата стигнат до образуване на дело. Също така проверявам и алибитата на заподозрените, извадките от телефонните разговори, всичко, което сметнем, че има някаква връзка с убийството. В този случай, аз също така надзиравах и екипа от „Експертизата“, който се качи на „Елоиз“, яхтата на г-н Неш.
Глицки и Харди бяха минавали през това многократно.
— Вие самият качихте ли се на „Елоиз“?
— Да, качих се.
— И какво намерихте там?
Глицки започна да изброява — петната от кръв, куршума в страничната облицовка, спортната екипировка, оръжието, с което беше извършено убийството.
— Когато се качихте на „Елоиз“, беше ли заключено?
— Да, пазачът ни отвори кабината.
— Това беше четвъртък следобед, двайсет и пети юни, нали така?
— Точно така.
— Сега, сержант, в процеса на разследването в крайна сметка установихте ли се на някой заподозрян?
— Да, установих се.
— На базата на веществени доказателства?
— До известна степен. Имаше отпечатъци по оръжието, липса на алиби и явен мотив.
Харди беше решил, че може да представи всичките тези показания, като избегне правенето на заключения от Глицки и ако не споменава името на Мей Шин. Дотук, говореше за обичайното полицейско разследване по убийството на Оуен Неш — показанията имаха връзка с делото.
— И основавайки се на тези доказателства, тези подозрения, арестувахте ли някого?
— Не, не веднага. Нямаше достатъчно, за да се оправдае.
— Но в крайна сметка сте извършили арест. Още доказателства ли открихте?
— Нямаше повече веществени доказателства, но стигнах до заключението, че заподозреният се готви да бяга.
Харди се обърна към съдебните заседатели.
— С други думи, вашият заподозрян е демонстрирал „осъзната вина“ и вие сте почувствали, че имате достатъчно основания да го арестувате, заради това.
— Точно така.
Харди се обърна отново към Глицки.
— Сержант, този човек с отпечатъци по пистолета, без алиби, с явен мотив, човекът, който се е държал като виновен — заподозреният Анди Фаулър ли беше?
— Не, не беше.
Харди кимна и се обърна към Пулиъс. Беше минал без протест.
— Свидетелят е ваш.
— Сержант Глицки, когато извършихте първия арест по този случай, онзи, за който току-що спомена г-н Харди, бяхте ли заставен по някакъв начин да го направите от някой член на вашия отдел, или от персонала на областната прокуратура?
Харди не можеше да повярва — Пулиъс, без да се усети представяше аргументите, които той се бе опитал да избегне, съобразявайки се с решението на Чоморо.
— Не. По това време беше напълно стандартно разследване. Въпреки, че наистина се опитвахме да действаме бързо — той погледна към съдебните заседатели. — Следите изстиват, ако не се действа бързо.
— Преди да извършите ареста си, изчакахте ли окончателния анализ от отпечатъците по оръжието, с което е било извършено убийството — приложено като веществено доказателство номер едно от страна на прокуратурата?
— Да.
— И оказа ли се, че отпечатъците на г-н Фаулър са върху него?
— Е, по онова време тези отпечатъци не можеха да се идентифицират.
— Не отричате, че отпечатъците на г-н Фаулър са били върху пистолета, нали?
— Не.
— Но преди да разберете чии са, сте арестували друг човек? Казахте на г-н Харди, че заподозреният от вас е имал „явен“ мотив и алиби. Имахте ли възможност — преди ареста — да проверите алибито му?