Неоспоримо доказателство

Отвърна „да“ и съдията го уведоми, че се обажда да го предупреди честно и почтено, че е решил да отхвърли иска му въз основа на параграф 1118.1, че доказателствата ще бъдат предадени на съдебните заседатели, за да произнесат присъдата си. Пулиъс също била информирана.

— Освен това — добави Чоморо — отново в интерес на абсолютно коректното отношение към защитата — или да си застраховаш задника от жалба, помисли си Харди, — искам да сте подготвен, че обвинението ще се противопостави на аргументите ви относно процедурата по разследването, довела до завеждането на дело срещу г-н Фаулър — той замълча за миг. — И аз възнамерявам да уважа възраженията й.

Харди реши да се въздържа от протести точно сега.

— Струва ми се, че изяснихме този въпрос по време на предварителната процедура, ваша светлост.

— Е, оттогава доста мислих върху това, особено след като прегледах вашето единайсет-осемнайсет и не успях да видя пряка връзка с доказателствата, които бяха представени. Г-ца Пулиъс може и да е действала прибързано по отношение на г-ца Шин, обаче са съществували предостатъчно доказателства, за да се възбуди дело срещу г-н Фаулър, и със сигурност тези доказателства са достатъчни за съдебните заседатели, за да могат да се произнесат по обвинението. Ще оставим това на тях.

— Ваша светлост, знаете, че такава беше главната цел на защитата ми.

— Честно казано, това е една от причините за обаждането ми. Исках да ви дам малко време да се подготвите. Говорете с клиента си — той може да ви каже, че няма нищо технически нередно по възбуждането на делото срещу него. Процесът трябва да претегли доказателствата. Ако искате да оспорите процедурата, разбира се, свободен сте да подадете жалба, както предполагам и че ще направите, ако изгубите.

Харди можеше да си представи как Драйсдейл или Лок, или и двамата си бяха побъбрили с Чоморо било снощи, било тази сутрин и му бяха напомнили, че „процесът трябва да претегли доказателствата“. Цитирано направо от учебника.

Ето каква беше причината за неочакваното обаждане на Чоморо. Разговарял бе с някого и му беше казано, че ако удовлетвори иска на Харди — вероятно, — ще даде основание за жалба от страна на обвинението. Не, Чоморо нямаше да прекара първия си процес за убийство. Процедурата беше ясна. Представяха се доказателствата и съдебните заседатели решаваха. Така щеше да го изиграе.

Нямаше начин да помоли Глицки. Беше търсене наслуки и Харди го знаеше, а Ейб си имаше друга работа. Нямаше да се юрне за нещо, което щеше да сметне за нагърбване от страна на Харди да провери повторно свършеното от самия него. Не го винеше.

Франи се обади в шест и половина, половин час по-късно. Не беше забелязал.

— Как си? — попита той. — Как е Бек?

Гласът й беше като на дете, чуваше се отдалече. Каза й, че още работи и тя му отвърна, че знаела това. Ерин, бабата на Ребека я поканила да остане за вечеря, може би и да пренощува, ако дъждът не намалеел. Той и без това щял да работи до малките часове. Помислила си, че нямал да има нищо против? Имал ли?

Нямал, отвърна той. Как би могъл да има? Щом като се бил захванал с това, трябвало да го свърши докрай.

Каза й, че я обича, че ще му липсва, но разбирал. Виждало му се вече края.

Джеф Елиът му бе задължен. Той беше репортер, който обичаше да се рови и ако имаше нещо за откриване в Санта Круз, Харди се надяваше, че Джеф щеше да го открие. Трябваше само да го навие.

— В това време? Шегуваш ли се?

— Утре вероятно там ще е хубаво.

— Харди, прочети вестника, ако обичаш? Прогнозата е, че ще продължи да вали и в неделя.

— Джеф, това ще бъде истинско приключение. Вземи приятелката си, иди там и си изкарай една кратка ваканция за моя сметка. Какво значение има дъжда за влюбените?

Беше си взел една бира „Фостърс Леджър“ и шепа ядки и се разхождаше из дългата и изведнъж празна къща. Вятърът виеше между сградите, не спираше да вали, най-лошата буря от години.

Той запали коледните лампички, закрепи бирата и ядките си върху масичката за четене до креслото с висока облегалка и драсна една клечка кибрит на подпалките в камината.

В главата му звучеше Сам Кук — „Събота вечер, а аз си нямам никого“. Остави това. Беше си донесъл папките и щеше отново да ги прегледа.

Собствените му бележки. Беше си водил толкова бележки, че си помисли, че щеше да му окапе китката. Всеки път, когато беше говорил с Пулиъс, Драйсдейл, Глицки, Фарис, Селин (когато разговорът беше от строго професионално естество), той беше нахвърлял поне същината на казаното, ако имаше връзка с делото. Случайни хрумвания, теории на Моузес и Франи, на Пико и старите му колеги.

Малко след десет и половина стана, за да си вземе още една бира, след което реши да остави всичко да отлежи през нощта и да се наспи. Току-що беше стигнал до момента, когато Кен Фарис бе дошъл до Палатата официално да потвърди почерка на Оуен върху завещанието. Харди си спомни, че бяха навлезли в това, колко бавно работи системата — Фарис знаел, че Мей била на „Елоиз“… Селин му била казала. Харди усърдно го бе отбелязал, след което в полето беше написал „косвени показания“. Дори и да не го бе забравил, не се беше замислял особено над това.

Селин беше казала и на Харди, че Мей възнамерявала да излезе с „Елоиз“ с Оуен. Връщаха се обратно от първата им среща, спомни си го смътно сега.

Мей, обаче, го беше отрекла и Мей, както се бе оказало, беше казала истината.

Значи Селин бе излъгала… само дето още не можеше да го докаже. Докато отваряше хладилника, се спря. Тресна вратата и почти изтича през къщата към папката си.

Трябваше му само минутка. Беше по времето, когато Пулиъс го накара да разпита Селин пред върховните съдебни заседатели, докато се опитваха да издействат завеждането на делото срещу Мей Шин. Селин бе свидетелствала, че в четвъртък сутринта, на шестнайсети юни, се била обадила на баща си в работата му, тъй като искала да е сигурна, че не я е включил в плановете си за събота и неделя. Той й бил казал, че двамата с Мей щели да излизат сами с „Елоиз“.

Добре, версията на Селин бе официално отбелязана. Но това си оставаха косвени показания. А не бяха и верни, но как да се докаже…?

Кабинетът на Фарис.

Където се чу ваше по едно бийп на всеки двайсет секунди и всичко се записваше.

61

Харди спа на пресекулки и се събуди преди зазоряване.

Продължаваше да вали, но сега вече по-леко, с малки ситни капчици. Той се изкъпа, облече се и седна да изпие едно кафе, като гледаше часовника на стената и се чудеше дали вече е удобно да се обади на Кен Фарис. Удобно или не, искаше да го хване, преди да е излязъл от къщи.

Той се върна при папките си и отново прочете показанията, за да е сигурен — въпреки, че го знаеше, — че не е било от умората. Беше попитал Селин кога се е обадила на баща си.

„Някъде сутринта. Беше вторник, струва ми се.“

„Шестнайсети?“

„Ако тогава е било вторник, да. Беше в кабинета си в южен Сан Франциско…“

Той изчака до седем и половина, най-дългите деветдесет минути в живота му. Фарис обаче явно не оцени жеста.

— Какво, по дяволите, има, Харди? Колко е часът?

Той му каза, извини се, обясни.

— Наистина открих нещо. Не искам да те подлагам отново на всичко това, да ти давам друг заподозрян, за когото да се тревожиш, но мисля, че намерих място, откъдето най-накрая могат да се извлекат някакви веществени доказателства. — Харди му обясни за предположенията си относно записите. — Моля те, кажи ми, че още ги пазиш.

— Трябва да ги пазим — отвърна Кен — държим ги шест месеца.

— Значи още имате онези от юни?

— Не знам. Има ли шест месеца? Още не съм се събудил напълно.

— Искам да прегледам последните две седмици от юни, всички разговори, които Неш е водил от кабинета си.

Фарис като че ли се прозяваше. Е, беше се събудил.