Страница 114 из 125
— Откъде да знаем, Диз?
— Мей е казала, че е било — отвърна той. — Нашият престъпник го е взел и именно поради тази причина го няма в описа ти.
Глицки търпеливо отговори:
— Не казвам, че не е станало както ти твърдиш, Диз. Казвам, че също така може да е станало най-малкото по още един начин. Мей може да е дошла с палтото дотук, да види Анди — по дяволите, ако той е искал да обвини нея, можел е да я накара да дойде точно с такава цел, за да бъде видяна в уникалното си палто. След като е осъзнала какво е станало, тя се е отървала от палтото, после е видяла начин да си го върне, като обвини нас.
— Просто не е станало така, Ейб.
— Е, докажи го.
— Било е жена, Ейб…
Глицки не беше убеден.
— Ще направя всичко възможно да разбера какво е правил клиента ти през тази сутрин, преди да го представя пред съдебните заседатели. Освен това, единствената жива жена, свързана с делото, е Селин Неш. Освен, че няма никакъв мотив, тя е била в Санта Круз. Проверих.
Харди не искаше да отстъпи.
— Все още мисля, че е било жена.
Глицки повдигна рамене.
— Е, нито ти, нито аз мислим, че Мей го е направила, тогава кой…?
Умът на Харди се бореше с недопустимото — Джейн, бившата му жена, дъщерята на Анди Фаулър. Не му беше казала цялата истина за връзката си с Оуен Неш. Разбираемо, не е длъжна, мимолетна работа, беше си казал. Но ако…? Добре, ами ако… Стегни се, посрещни вероятността, колкото и да е невероятна. Джейн е продължила да се вижда с Неш, той я е изоставил заради Мей Шин… съсипал я е напълно и тя го е убила, после или се е изповядала пред баща си, или, някак си, той го е разбрал сам. Нищо чудно, че се правеше на любезен, безучастен. Прикриваше дъщеря си… Дали не бе направил всичко, воден единствено от това? Разбира се, беше мразил Неш. И тази несподелена любов, която явно изпитваше към Шин — не беше ли по-логично да й е бил ядосан, че го е изоставила. Сигурно е изпитвал наслада да я накара да плати за престъплението на собствената му дъщеря. Както и със сигурност беше платила.
Той паркира пред къщата на Джейн — някога принадлежала на двама им — на „Джаксън“ в „Пасифик Нейтс“. Беше чул по радиото, че от снощи вече са паднали повече от пет сантиметра дъжд. Изкачи стълбите, почука на познатата врата с инкрустирано стъкло. Видя да се появява мъжка фигура.
— Идеално — каза си той, като си помисли, че му предстои да се запознае с Чък Чък Бо-Бък или който там беше мъжът на месеца.
Вратата се отвори и той застана лице в лице с клиента си.
— Анди, трябва да поговорим.
— Такова копеле си — Джейн плачеше, краката й бяха свити под нея върху леглото.
— Джейн, опитвам се да спася живота на баща ти. И за мен това не е най-приятното време, което някога съм прекарвал.
Харди се чувстваше ужасно, като виждаше бившата си жена, обляна в сълзи. Можеше да бъде по-деликатен — или поне да се преструва на такъв, — относно мъжете в живота й след него, но не беше сляп пред факта, че тя търсеше подходящия, че онова, което искаше, беше стабилен и силен мъж, който да я обича и да й бъде верен и не го намираше. Предположи, вероятно погрешно, че той поне се бе доближил най-много до този идеал, но нещо — преживяното заедно? — бе направило връзката им невъзможна.
Можеше да я вижда всеки ден и да не се замисли изобщо за това, но сега, сблъсквайки се с него, му беше много трудно.
— Как можа дори да си го помислиш, Дизмъс? За какъв човек ме смяташ? Казах ти, че не беше нищо. Беше просто една нощ.
Анди чакаше във всекидневната. Харди щеше да говори с него, ако се наложеше, но първо искаше да разбере за Джейн и Оуен Неш.
— Само една нощ? И никога повече не си го виждала?
— Точно така. Случва се. Какво искаш да ти кажа?
— Не искам нищо да ми казваш, ако това е вярно.
Тя удари по леглото със свит юмрук.
— Казах ти, че е истина. Бях с Оуен Неш един ден, една нощ. Една-единствена.
— Добре, добре, Джейн.
— Какво си мислиш? Че съм го убила ли? — като прочете изражението му, тя вдигна ръка към устата си. — О, Господи, ти наистина си си го помислил — Джейн скочи, подсмърчайки и отиде до бюрото си, отвори един голям черен тефтер и заразгръща страниците. Обърна се към него, като държеше тефтера отворен, за да го види. — От осемнайсети до двайсет и втори юни. „Ай Магнън — представяне на лятната модна колекция.“ По цял ден, всеки божи ден съм давала семинари и съм организирала чайове. Провери го.
Харди погледна надолу, мразеше се.
— Вярвам ти, Джейн, казах, че ти вярвам.
Тя дръпна стола пред бюрото си, седна и отново се разплака, тихо, като бършеше очите си с хартиени кърпички. Харди стана от леглото и напусна стаята.
60
Каза на Анди, че утре трябва да се съберат, за да минат още веднъж показанията му. Направиха си среща по обяд и Харди го остави да успокоява дъщеря си.
Беше написал на Франи бележка, че вероятно няма да го има цял ден, и тя на свой ред също му бе оставила: била при майката на покойния си съпруг, при бабата на Ребека и щяла да се върне към шест. Надявала се да го види тогава.
Отиде в кабинета си и хвърля стрелички в продължение на двайсетина минути, като от време на време поглеждаше към прозореца, за да види как дъждовните капки продължават да се сипят от сивото небе.
Това беше времето, когато се предполагаше, че трябва с пълна пара да се подготвя за собствената си защита, за правната битка между него и Пулиъс върху тълкуването на доказателствата за това дали Анди Фаулър е убил Оуен Неш. Но Харди чувстваше, че някак си се бе изгубила същината на спора. Напомни му за дебатите в университета, където оборваха двете страни за нещо, понякога три или четири пъти за един следобед. Сякаш не съществуваше правилен отговор.
Той знаеше, че това е начина, беше го разбрал още, когато влезе в университета — не прави равносметки. Навсякъде царува относителността. Не съществува абсолютна истина. Но независимо дали му харесваше или не, беше започнал да вярва, че все пак съществува истина, че вярното се различава по принцип от грешното.
И онова, което трябваше да направи в понеделник, беше да продължи с оспорването на доказателствата. Знаеше го. Щеше да призове Ейб Глицки и Арт Драйсдейл, и вероятно Хосе за свидетели и щеше да приключи с показанията на Анди, който щеше да свидетелства в своя полза. Беше се подготвял за заключителната си пледоария още от самото начало на процеса.
Проблемът сега беше, доколкото можеше да го определи, че малко от онова, което наистина се бе случило, беше излязло наяве в този процес, в който се предполагаше, че истината трябва да възтържествува.
От една страна не искаше да отклонява вниманието си от защитата на Анди — знаеше, че трябва да седи на бюрото си, да сглобява речта си, да си записва ключови фрази и аргументи, с които да спечели съдебните заседатели. Но другата половина от него чувстваше, че сега, когато вече бе разбрал какво се беше случило, трябваше да насочи всичките си усилия в преследването на истината. Само така можеше да изтръгне съдбата на Анди Фаулър от ръцете на съдебните заседатели, да я свали от обсъждане.
Единственото нещо, което безусловно щеше да оправдае клиента му, беше едно ново обяснение на събитията. Но времето, което прекарваше върху това, го отвличаше от официалната му защита по процеса.
Продължи да хвърля стрелички.
Описите не бяха от кой знае каква полза. В тях се изброяваха лентите за глава, взети от чекмеджетата до леглото, няколко ръкавици за вдигане на тежести, грейки. Превключи обратно на официалната си подготовка за процеса и дръпна бележника си пред себе си. Трябваше ли да извика Хосе като свидетел и да представи всичко, което беше открил тази сутрин? Той си го записа, погледна го и осъзна, че нищо от онова, което бе открил, не доказваше, че Анди не е бил на яхтата в четвъртък сутринта. Не можеш да докажеш отрицанието…