Неизбежно правосъдие

Тръгнал към вратата, за да се махне, Ший попадна в напиращия поток. Идващите отзад го притискаха в тълпата, принуждаваха го да се движи с всички, подвикваха:

— Айде бе, размърдайте се, айде _по-живо_!

После и крясъкът откъм улицата, още невидима за Ший, смразил кръвта му:

— Дръжте го! Да не се измъкне тоя!

Артър Уейд беше силен и ловък мъж. Когато успееше да отдели малко време, тренираше — поне три пъти седмично — горе в заличката, оборудвана от „Ренд и Джекмън“ с уреди на „Наутилъс“. Според измерванията, телесните му мазнини не надхвърляха елегантните четиринайсет процента и още тежеше същите осемдесет и осем килограма, поддържани и докато играеше бейзбол в отбора на Северозападния университет през последните две години.

Но тук обратът настъпи твърде бързо, изненада го. Нещо твърдо се стовари зад ухото му и го отхвърли болезнено върху пикапа, до който бе спрял колата си.

— Ей!…

Отгоре го притисна някой. Още един. Забиваха юмруци в ребрата му.

Но какво ставаше тук? Нямаше време да се чуди. Блъсна с лакът някакъв мъж, друг, освободи ръцете си и замахна към трети.

Но те го връхлитаха неудържимо — десет, двайсет, дори повече.

Единият от ударените пак налетя и го уцели ниско, в слабините. Уейд се сви. Нямаше начин да ги надвие. Извъртя се и рязко вдигна коляно, блъсна нечия челюст. Срита друг и изскочи на улицата.

Но те заобикаляха колите, преследваха го и на платното. Наоколо отекваха клаксони, но всеки гледаше по-бързо да заобиколи тълпата и нямаше никакво намерение да спре. Уейд блъсна с все сила първия изпречил му се човек, но онзи беше твърде едър и не падна. Някой го сграбчи за яката отзад и дръпна, едва не го задуши.

— Ей, дяволите да ви вземат!…

— Я млъквай.

— Дръжте го! Не го пускайте!

Ритаха го по краката. Притиснаха го отвсякъде, заклещиха го между неговата кола и камиона. Той се обърна, удари с ръба на дланта си хваналата яката му ръка и чу пукот. За миг натискът на множеството спря. Стъпи върху калника на камиона и се прехвърли над покрива на колата си. Стъпалото му се подгъна, когато скочи на улицата.

Но имаше пролука. Можеше да се измъкне. Удари още един, изтласка назад друг и пред него се освободи пространство. Още две-три крачки, глезенът му поддаваше, но все някак щеше да си насили крака. Налагаше се. Но изведнъж кола, завила сякаш отникъде по Второ Авеню, се изпречи пред него.

Блъсна се в нея — все повече клаксони звучаха наоколо — нямаше ли някой да му помогне най-сетне? Задъхан, той се устреми наляво, по Второ, но тълпата запълни улицата с пронизителния вик: „Дръжте го, дръжте го!“.

Някой умело се гмурна в коленете му отстрани — явно бе тренирал футбол — и Уейд се плъзна метър-два по асфалта, крачолът на панталона му се разцепи, одра си и крака. Цял куп лъхащи на бира мъже притиснаха ръцете и краката му. Не можеше да помръдне.

С изумление и ужас усети как някой надяна примка на врата му.

Отзад в тълпата Кевин Ший си каза, че не бива да допуска това.

Онзи ненормален досадник (предположи, че пак той забърква всичко), бе прехвърлил единия край на жълтото въже, почти светещо с яркия си цвят, през напречника на първата лампа след кръстовището. В момента неколцина от мъжете се опитваха да стигнат свободния край, подскачаха под лампата, а останалите смахнати пригласяха: „Вдигнете го, окачете го!“. Крайно време беше и той да се размърда.

Заби рамо напред и бутна. Изтласкаха го назад, но вниманието на всички бе приковано в боричкането на улицата и той продължи да се промъква в плътната навалица.

Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-трудно. Гъмжилото едва ли не пулсираше в собствен ритъм. Всички се стремяха да стигнат до центъра на събитията.

Вдигна глава. Някой се бе покачил върху раменете на друг и успя да докопа въжето, което досега висеше. След секунда се изпъна.

— Айде бе, направете го! _Веднага_ го направете!

Около Ший се вдигна невероятна врява и той започна да си служи с лакти и колене, вече беше само на три метра. За първи път успя да зърне жертвата — от главата на мъжа капеше кръв, още се съпротивляваше. Май беше с бяла риза и вратовръзка.

Кевин отново заби лакът и някой му отвърна с удар в ребрата. С цялата мощ на мускулите си прасна с опакото на дланта човека по лицето и се вмъкна по-нататък.

— Ей, стига бе!

_Нима това беше неговият глас?_ Крещеше, колкото въздух имаше в дробовете.

— Чакайте! Не правете това!

Но каквото и да кажеше, потъваше в шумотевицата.

Удряха го отвсякъде. По устата. По бъбреците.

Но той напираше. Швейцарският армейски нож, който винаги носеше в джоба, вече беше отворен в ръката му. Замахна към краката на застаналия отпред и онзи рухна с писък. Ший стъпи върху него и отново се оттласна напред.

Но пак нищо не постигаше. Групичката около чернокожия мъж се примъкна по-близо до лампата и тълпата им освободи място да минат.

Каква глъчка само! Не приличаше на нищо, чуто досега от Ший — нещо като сдържан стон, пренавито до невъзможност напрежение, също като при развръзката на напечен баскетболен мач, но с нечовешки, зверски оттенък. Под светлината на лампата до него стоеше някакъв тип, от устата му пръскаха слюнки и безсмислици. И други нададоха вой, същински гимназисти по време на междучасие. И през всичко пробиваше тресящото зъбите скрибуцане на алармената система.

Той се бореше, възползва се от натиска на множеството напред, пак размаха ножа. Заби острието в незнайно кого, събори друг и продължи да размята хората пред себе си.

Но те бяха много.

Изведнъж напрежението се освободи едва ли не с весел вик. Чернокожият, само на метър и половина от Ший, се бе отделил от тротоара и висеше под изопнатото въже. В другия край на въжето петима или шестима дърпаха и го издигаха все по-високо над тълпата, Ший вече виждаше кръста му пред очите си.

Обесеният посегна с ръка над главата си и стисна въжето. Секунда-две в повече. Или минута. Колко ли можеше да издържи? Някой кресна в ухото на Ший, че трябва да му хване краката и да увисне на тях.

Божичко! Животни.

И внезапно, както не спираше да бута, Ший се озова там — пред краката на мъжа. Онзи още се теглеше, нагоре, вкопчил пръсти във въжето. Ший хвана краката му и също започна да бута нагоре, за да облекчи тежестта.

Протегна дясната си ръка.

— Ножа! — кресна на човека над себе си. — _Вземи ножа!_

Може би обесеният щеше да пререже въжето. Изглежда чу думите. Натискът върху раменете на Ший се измести и ножът беше изтръгнат от ръката му. Проблясъци… някой да не снимаше? Нещо прокапа върху якето му.

В тълпата крещяха:

— А така, дърпай го, дърпай го!

Всички подхванаха като молитва:

— Дърпай го, дърпай го!

А над него обесеният се мъчеше да среже въжето с ножа, но само с едната си ръка и въпреки помощта на Ший, движеше се бавно и мъчително. Не успяваше.

4.

Фотографът беше Пол Уестбърг.

На двайсет и три години, още снимаше на свободна практика и се опитваше да пробие в малките издания, в някои рекламни бюлетини. Тази вечер се разхождаше, от време на време правеше по някоя „художествена снимка“ и се насочваше на изток по северната страна на „Гиъри“, близо до кръстовището с Второ, само на два-три квартала от дома си. Зад гърба му се промъкваше здрачът. Светлината придаваше на целия град сияние на излъскана мед.

Дори в бръмченето и ръмженето по шестте платна на „Гиъри“ чу тълпата. Новина! Изумително, но той беше тук и готов. Ура!

Но светлината, тези фантастични лъчи бяха изчезнали. Слънцето се спускаше под ръба на хоризонта и на ориентираната по север-юг улица, където ставаше нещо, щеше да има нужда от светкавица. Трябваше да я закрепи и да промени блендата. Свърши това за миг, по навик, ала все пак се забави.

Направи всичко, преди да прекоси към южната страна. Ами да, там наистина ставаше нещо, митинг или някакво сбиване. Той се втурна напред между колите, изчака на разделителната ивица и пак се стрелна.