Неизбежно правосъдие

[Kodirane UTF-8]

Джон Лескроарт

Неизбежно правосъдие

„Неизбежно правосъдие“ е роман за най-яростно отказаната справедливост и за героичното поведение на един необикновен обикновен млад човек и неговата приятелка, които безмилостно са преследвани заради нещо, което той изобщо не е извършил.

Лайбръри Джърнъл

На Алън Хайт

и

на Лайза Мари Стюърт —

те са причината Бог да сътвори Калифорния.

Благодарности

Неколцина щедри и даровити колеги могат да потвърдят, че светът навън, в края на краищата, не е толкова претъпкан с главорези. Трябва да изтъкна Карън Киджевски като непресекващ източник на вдъхновение, подкрепа и идеи, когато кладенците пресъхват или изворът като че повече никога няма да бликне. Тя е велика писателка и още по-чудесна приятелка.

Благодаря и на Дейл Браун и Бил Ууд за „проверката на нагласата“, когато ми бе нужна най-отчаяно; на Дик и Шийла Хърмън; на Денис Линдс и Гейл Стоун; на Брайън Гарфийлд за това, че не си подстрига косата твърде рано; и на Рик Патерсън и Джон Келерман за това, че намериха какво да харесат и бяха достатъчно мили да го кажат.

Задължен съм на онези хора в Сан Франциско, които допринесоха с времето и опита си тази история да остане в границите на „опираща се на действителността“ проза — помощник-районните прокурори Бил Фазио и Джим Костело; на члена на Надзорния съвет Кевин Шийли (и на служителите в неговата канцелария Минди Линецки и Ерик Мъртън); също на Джон Л. Тейлър, секретар на Надзорния съвет.

И на други, на чиято помощ продължавам да се опирам — сестри, братя и сродници по брак — Ал Джанини, Дон Матесън, Майк Хемилбърг и Джоъни Сокола, особено на Джъстин Роуз и Джек Сойър. Подкрепата ви е безценна. Благодаря ви.

Накрая искам да отбележа с признателност неуморните усилия на Дон Файн, Керъл Барън, Лесли Шнур, Майк Джиоджигън, Бърни Кърмън, Боб Гейлс, Джейсън Постън, Фред Хубър и скъпата ми приятелка Джаки Кантор. Какъв страхотен екип!

>

„Нашият напредък към упадъка ми се струва твърде бърз.“

Ейбрахам Линкълн

„А на онези бели хора, които още страдат от махмурлука на миналото, казвам — опомнете се!“

Мариън Бери

„Болката стига до сърцето с бързината на електрически импулс, но _истината_ пълзи към сърцето бавно като глетчер.“

Барбара Кингсолвър

19—28 юни

1.

Към осем и десет вечерта в необичайно жежката и душна понеделнишка вечер, две седмици преди Четвърти юли, Майкъл Мюлън, бял, счетоводител, на трийсет и девет години, женен и с три деца (всички на по-малко от осем години), спрял своята нова черна хонда „Прелюд“ на ъгъла на Деветнайсета и „Долорес“, в квартала Нои Вели на Сан Франциско. По „Долорес“ широка затревена ивица, с тук-там стърчащи дървета, разделя северното от южното платно.

Според свидетелите, млад чернокож мъж вървял по тази ивица, когато Мюлън спрял пред червения светофар. Шофьорът в следващата кола — хлапе на име Джош Кейн, забелязал, че заради горещината Мюлън бил отворил прозореца и лакътят му стърчал навън.

Младежът, тръгнал по ивицата в северна посока, накъдето карали Мюлън и Кейн, пресякъл разделящите го от Мюлън метри с два-три скока на атлет, „като да прескачаше локва или нещо такова“ (Реяни Джонъс, на петдесет и шест години, афроамериканка, детегледачка, прибирала се у дома след работния ден в детския център на Арми Стрийт).

„Видях го, че държеше нещо, ама тогава ми заприлича на някаква си тръба, пък после се сетих какво е…“

Предметът се оказал пистолет, който мъжът опрял в слепоочието на Мюлън. И натиснал спусъка. Трясъкът бил достатъчно силен и Кейн в колата си, с вдигнати стъкла на прозорците и усилен докрай климатик, го чул „като гръмотевица“.

Единственият свидетел в близката околност, който изобщо се помръднал, в опит поне нещо да направи, бил петнайсетгодишният юноша Луис Сантильо, от латиноамерикански произход. Прибирал се от закусвалнята на ъгъла на Петнайсета и „Гереро“, където припечелвал малко пари след училище. Той също видял как якият мъж скочил, насочил оръжието и стрелял.

„Ей — креснал, — какво правиш, по дяволите!…“, после се затичал към колата на Мюлън.

А през това време, без да обръща внимание на Луис или нещо друго, нападателят дръпнал вратата на колата, сграбчил Мюлън със свободната си ръка, измъкнал му портфейла и хвърлил трупа на улицата.

Както още тичал към колата и викал, Луис изведнъж се смръзнал — колата изфучала напред, незатворената врата откъм шофьора се люлеела. Хондата леко занесла, пак влязла в платното и за миг прекосила кръстовището. Левият край на бронята ударил Луис и го хвърлил върху капака, над предното стъкло, за да отлети на двайсет и три метра и се приземи в клонките на една хвойна върху разделителната ивица. Растението му спасило живота, но останалите след операцията свързващи пирони в неговите тазобедрени стави едва ли биха му позволили някога да прави могъщи скокове като стрелеца.

С непрекъснато ускорение колата „летеше като някаква ракета, ей така ми се изгуби от очите“ (Райли Уилсън, автомонтьор, бил по време на инцидента в собствената си работилница „Гаражът на Райли“, на североизточния ъгъл между Деветнайсета и „Долорес“).

На 19 юни колата — или каквото останало от нея — била намерена. Каросерията била изрисувана като че от всяко хлапе в околността, докопало спрей с боя. Била изоставена на Москоу Стрийт, съвсем близо до игралните площадки Крокър-Амазон, сборище на всякакви типове, южно от 280-та магистрала, значи почти в края на града.

Освен следите от кокаин, семената от марихуана и угарка от дебела цигара с марихуана, кутиите от бира и другите боклуци, в колата бил намерен такъв великолепен, клеясал в кръв пръстов отпечатък върху волана, че Шаванда Мбото, специалистката по тези въпроси в полицейското управление на Сан Франциско, надала боен вик, както седяла надвесена над микроскопа.

След по-малко от ден било потвърдено, че кръвта е на Майкъл Мюлън. А пръстовият отпечатък бил оставен от престъпник с дълга кариера, афроамериканец на име Джеръм Рийз.

Джеръм Рийз беше на двайсет години. За първи път се озова в Младежкия изправителен център още четиринайсетгодишен. Тогава нямаше постоянен адрес. Съдът за непълнолетни го призна за виновен по обвинение в кражбата на чифт маратонки „Еър Джордън“ от собственика им Ронда Предо, когото бе пребил преди това.

„Съучастникът“ му в това престъпление — момчето, което задържа Ронда с колене върху ръцете му и го налагаше с юмруци по лицето, докато Джеръм смъкваше маратонките — беше Уесли Еймс, по-известен с прякора Зъбчето, защото на горната си челюст имаше само един.

През следващите четири години Джеръм Рийз натрупа сериозно досие като непълнолетен престъпник, най-вече в кражбите. Когато се налагаше, не отбягваше и дребното насилие, по-често с голите си ръце, но веднъж си помогна с метална тръба, друг път си послужи с камък.

Осемнайсетия си рожден ден прекара в съдебната зала. Макар да не бе навършил годинките, когато ограби магазина за алкохол „Портола“ на „Оушън“, този път имаше и пистолет. При ареста заяви, че оръжието било играчка. (Играчката на Джеръм не беше намерена, но пък причини мозъчно сътресение на собственика Майер Голдсмит.)

Джина Роук, обществената защитничка на Рийз, успя да наложи молбата си за снизхождение с довода, че от формална гледна точка това било първото правонарушение на Джеръм _(като пълнолетен)_. Дали убеден от довода или изтощен от поредния дълъг ден в залата, съдията от общинския съд Томас Лангън изпрати Джеръм на по-горните етажи, в окръжния затвор, за срок от една година, от които той излежа пет месеца и три седмици, поради пренаселването в килиите.