Неизбежно правосъдие

Глицки опря гръб на релинга.

— Наистина ли?

— Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?

— А _този_ въпрос как го измисли?

— С Нат си говорим за такива неща. С _твоя_ татко.

— Ъхъ, Нат ми е баща…

— А ти защо не искаш с _нас_ да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш — откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.

— Много неща ме засягат — възрази Глицки. — Всякакви. Например, ти.

— И какво?

Глицки въздъхна.

— Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…

Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.

— То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.

— Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?

Момчето преглътна с усилие.

— Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.

Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?

Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.

— Добре де. Здрасти. Как я караш?

Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.

Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ — „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.

Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.

„Тя беше изключителна жена — заяви председателят, — със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.

Кевин се влачеше бавно, тежко, стъпало след стъпало. Отключи вратата на апартамента.

Леглото беше оправено и покрито. Прозорците отворени, с вдигнати щори. Не помнеше това място някога да е било толкова _светло_. Навън светът искреше в чистия въздух. Лек, топъл, миришещ на цветя ветрец поклащаше дръпнатите завеси.

Чашите за кафе и халбите бяха измити, а до любимото му кресло на масата имаше грамаден букет. Огледа стаята, обиколи я и седна на леглото, с лице към единия прозорец.

Но къде беше тя?

Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.

Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.

Знаеше, че тя ще дойде.

Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.

Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.

Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.

Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.

— Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. — Позапъна се. — Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.

— Уес ме докара.

Тя спря, боеше се да го доближи — последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.

Сякаш му го каза с думи.

Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…

Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя _знаеше_ кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.

Мелъни попита:

— Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?

Той протегна ръце. Нейните трепереха.

— Никога — каза тихо, — никога.

Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.

В един ритъм. Заедно. В истинския свят.

Преди, но не в _най-отдавнашните_ времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.

Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.

Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.

През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.

— Къде ли е твоят човек Глицки? — попита Моузес. — Очаквах да ни навести.

— Може и да се появи, но май каза, че ще отиде до Монтерей. Имал важна работа. — Харди махна към хората наоколо. — С Глицки или без него, върви добре.

— Да, може да се окаже, че това е най-добрата ни идея досега — отвърна Моузес.

И трезвен беше склонен да преувеличава, а днес вече изпи четири силни бири.

— Може да е _твоята_ най-добра идея, но лично аз съм имал и по-добри.

— Да бе, и какви са те?

— Например, ожених се за сестра ти.

Естествено, Моузес нямаше да оспори това.

— Все пак — помирително каза Харди, — трябва да призная, че малко се тревожех.

Макгайър пак си наля пълна пластмасова чаша. Глътна наведнъж една трета от бирата.

— За какво?

— И още питаш. А, нищо особено, Моуз, напоследък е толкова благо в града, за какво да се тревожа?

Макгайър изля още малко бира в гърлото си и поклати глава.

— А, не и тук. Никога не би се случило при мен. В моя бар — никога.

— Тази песен май съм я чувал вече — в Сан Франциско било невъзможно, обаче какво стана?…

Моузес размаха ръка към насядалите хора.

— Ей, погледни бе, Диз. Само погледни.

Погледът на Харди се плъзна по тълпата. Срещаше какви ли не лица.

— Добре де… Това доказва ли нещо?

— Да, Диз, според мен доказва. Сериозно говоря. Помисли само — преди два дни, преди седмица, нали помниш… а виж ги сега. Животът продължава.