Страница 50 из 63
Той не отговори.
Транс Амът ги чакаше пред входната врата с отворен гюрук. Милс излезе от колата и заедно с Холис сложиха Буров в задното отделение при Додсън. Милс върза китките на Буров с парче метална жица. Холис погледна надолу към двамата пребити мъже: Додсън с разкъсания си анцуг и Буров с опръсканата си с кръв пижама бяха еднакво неузнаваеми в лицата. Кръгът се затваря, помисли Холис, и събитията, предизвикани от катапултирането на Додсън през телената ограда, наближаваха развръзката си.
— Аз ще карам — каза Холис. — Бърт, дай ми шинела и фуражката си и седни отзад до Лиза.
Холис нахлузи униформения шинел и фуражката на КГБ седна на шофьорското място и запали колата. Милс и Лиза се качиха отзад, а Алеви седна до Холис.
Холис включи колата на скорост и засили нагоре по шосето, мина през портала и продължи по тъмния криволичещ път.
— Разполагаме с още двадесет и две минути до сендмена — каза Алеви, когато прекосяваха търговския център. — Твърде много време.
— Това всичко ли е, Сет? Можем ли вече да си ходим? — попита Лиза.
— Да. Вертолетът е пълен.
— Дяволски пълен — добави Холис. Той натисна газта и увеличи скоростта до шестдесет мили в час.
Точно когато приближиха щаба, въздухът бе раздран от пронизителна сирена.
— Струва ми се, че това има нещо общо с нас — каза Алеви.
Пред осветената сграда на щаба бяха спрели няколко зила и дузина войници от отряда за охрана на КГБ обикаляха около тях. Един се приближи към банкета на пътя и започна да маха на Холис да влезе в паркинга пред щаба.
Холис натисна педала на газта до земята и подмина щаба като стрела.
— Какво според теб искаше този? — попита Алеви.
— Не зная.
Холис видя, че стрелката на километража му сочи деветдесет мили в час. Те прелетяха покрай Пост 000.
— Гледайте за отклонението към вертолетната площадка — каза Холис.
— Все още не са напълно сигурни кой е и какво е — обади се Милс.
— Е, надявам се да го проумеят, след като ние си тръгнем оттук — каза Алеви.
— Приближават ни две коли — каза Холис, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.
Алеви погледна през рамото си и очите му срещнаха погледа на Лиза.
— Ти си необичайно мълчалива — каза той.
— Мисля за вертолета — усмихна се нервно тя.
— След пет минути сме във въздуха.
— Все още са след нас — каза Холис.
— Взриви ги — каза Алеви на Милс. — Опитай с това — той подаде шапката си на Милс.
— Добре. — Милс извади фосфорна граната от джоба на коляното си, нагласи часовника на нула и постави гранатата в шапката. — Каква е отсрочката при нула?
— Седем секунди.
— Добре. Можеш ли лекичко да открехнеш вратата си? — Милс издърпа часовниковия механизъм, за да зареди гранатата, и изброи до четири, след това бутна шапката на пътя. — Пет, шест.
Първата кола, ЗИЛ-6, беше на около двеста метра зад тях и сменяше светлините с надут клаксон.
— Седем.
Фосфорната граната избухна под първия зил, който излетя от пътя и се разби в дърветата, след което резервоарът му експлодира. Парчета горящ фосфор се разлетяха на всички страни и възпламениха боровите дървета.
Вторият зил, голям транспортен камион, продължи да ги следва, но не откри стрелба.
— Недоумява какво означава всичко това — каза Милс. — Не му се ще да открие огън по колата на полковника.
— Сам! Ето го пътя към вертолетната площадка! — извика Лиза.
Холис заби спирачки и рязко извъртя волана надясно. Колата поднесе, но не излезе от пътя. Холис превключи на по-малка предавка и отново даде газ по тесния чакълест път. Понтиакът подскочи, Холис го овладя и стрелката на километража достигна шейсет, после седемдесет мили в час.
Холис видя на около двеста метра пред себе си очертанията на радиорубката със слаба светлина в единия от прозорците. Видя и част от поляната, но не забеляза вертолета.
Сирената все още виеше, а прожекторите на наблюдателните кули осветяваха горите извън пределите на школата. В лагера кипеше живот, а шестстотинте войници от отряда за охрана бяха на крак.
— Ще вземем Бренън в движение — каза Холис.
— Проклетият камион ни настига! — каза Алеви, като погледна назад. — Спри тук и прегради пътя, или ще ни последват до вертолетната площадка.
— Добре — Холис натисна спирачките. Понтиакът поднесе и застана напречно на пътя. Той извади ключовете от таблото, загаси фаровете и всички се измъкнаха от колата.
Зилът зад тях намали скорост и спря на около сто метра, осветявайки ги с фаровете си. Алеви носеше Додсън на гръб, а Холис взе Буров.
— Лиза, изтичай напред и кажи на Бренън, че идваме — каза Алеви. Лиза извади пистолета си и хукна напред по пътя.
Холис видя сенките на последните десетина войници, слезли от камиона и насочващи се към тях. Някой извика на руски:
— Идентифицирайте се!
— Задръж ги за няколко минути, Бърт — каза Алеви на Милс.
— Добре — Милс извади пистолета си, претърколи се под понтиака и зачака войниците да се приближат.
Холис и Алеви се затичаха към бараката, понесли Додсън и Буров на гърбовете си.
Милс се прицели и изстреля всичките осем куршума на пистолета си със заглушител. Някой извика и въздухът незабавно бе разкъсан от глухия пукот на автоматите АК-47, наподобяващ гърма на фойерверки. Черната нощ бе прорязана от зелените откоси на автоматите и прозорците на понтиака се разлетяха. Милс зареди и изстреля още осем куршума.
Холис и Алеви тичаха приведени напред, като търсеха опора в каменистия път, когато краката им започнаха да се огъват под тежестта. Холис все още не успяваше да види вертолета на площадката.
Лиза тичаше пред тях и когато стигна на двайсетина метра пред дървената барака, извика:
— Бил! Бил! Бренън!
— Лиза Роудс? — отговори й някакъв глас. — Тичай! Бързо!
Лиза спринтира последните двадесет метра и се намери в прегръдките на Бренън.
— Добре, хайде. Поеми си дъх. Какво става? — каза той.
Тя посочи надолу към пътеката.
— Сет и Сам… носят Додсън и Буров.
— Кой? А, да. Добре. А Милс?
— Там е. Идват. Преследваха ни.
— Така и предполагах. Добре, качвай се във вертолета, там, на поляната…
— Не. Ще чакам…
— Добре. Тогава влизай в бараката и залегни. Веднага се връщам. — Бренън хукна по пътеката и видя Холис и Алеви да идват към него. Автоматичен откос преряза клоните над главите им и те всички се хвърлиха на земята. Бренън погледна към Буров и Додсън и попита:
— Ранени ли са?
— Не — отговори Алеви. — Почиват си. Лиза…
— Да, в бараката е.
— Добре, вземи Додсън и се връщай в бараката.
Бренън застана на едно коляно и Алеви прехвърли Додсън на гърба му.
— Не можа ли да намериш хора, които да могат да ходят? — попита Бренън.
Стрелбата от автоматите брулеше клоните над главите им и поляната се покриваше с клонки и шишарки. Холис видя една овъглена катеричка да пада до него на земята. Холис не можеше да разбере дали Милс отговаря на огъня, защото пистолетът му беше със заглушител, но му се струваше, че войниците се приближават към тях и вече се различават просветващите дула на оръжието им сред дърветата.
Бренън се приведе и хукна обратно към бараката с Додсън на гръб.
— Хайде, Сам. Аз ще се погрижа за Милс — каза Алеви на Холис. — Бягай оттук.
— Опитай се да живееш достатъчно дълго, за да ми дадеш възможност да ти избия глупостите от главата — Холис метна Буров на гръб и последва Бренън, също приведен на две.
Алеви приклекна до дебело крайпътно борово дърво, извади пистолета си и започна да стреля напосоки от двете страни на пътя. Внезапно избухна експлозия, Алеви видя как някъде по пътеката пламна ярка оранжева огнена топка и разбра, че понтиакът е избухнал. Извика Милс, но не получи отговор. Алеви мушна последния пълнител в пистолета си и започна да си пробива път към бараката, като не преставаше да стреля.
Холис измина последните няколко метра между пътеката и бараката и падна на колене пред вратата. Бренън свали Буров от раменете му и сложи припадналия зад вратата до Додсън. Холис се изправи и забеляза, че в бараката вече е тъмно, но зърна Лиза, приведена под прозореца, близо до три тела в униформа, грижливо подредени край стената.