Страница 4 из 63
Холис седна на спалния чувал и опря тефтера на коленете си. Обучението му като офицер от разузнаването предвиждаше и правила за поведение по време на военнопленничество. Трябваше да признае всичко и нищо, да напише каквото и да поискаха от него, стига да не постави в опасност друг затворник или да застраши с това националната сигурност на страната или провежданите в този момент операции.
Накратко, трябваше да играе по тяхната свирка, защото те мислеха, че методите им са безпогрешни.
Основното му задължение беше да избяга, и то като съхрани тялото и разума си. Бяха го уверили, че ако се придържа към тези инструкции, нищо от онова, което би могъл да подпише, каже или напише, няма да му бъде предявено като обвинение, ако успее да се върне при своите. Холис си помисли, че предпочита спокойната съвест и строгите рамки на името, ранга и служебния номер. Но той вече не беше пилот, а в новата му работа нямаше спокойствие — нито морално, нито друго. Холис започна да пише признанията си. Пишеше на руски, за да може, ако има някаква фактологическа грешка, да твърди, че е поради непознаване тънкостите на езика. Знаеше, че ако разполагат с време, ще го накарат да пише отново и отново. Руснаците възприемаха писмения текст много сериозно, а като бивши православни християни отдаваха маниакално значение на признанието на вината. Затова легендарните писмени самопризнания на Лубянка просто валяха. Но Холис подозираше, че Буров бърза да стигне до сериозната част от работата, до разпита, който щеше да му позволи да разбере колко знаеха с Алеви, какво знаеха в посолството и във Вашингтон. Холис се замисли върху системата на криминалното правосъдие в Русия: съд, самопризнание, разпит. Предполагаше обаче, че това няма значение. В крайна сметка куршумът си оставаше най-накрая. Холис продължи да пише.
Спря за момент, за да събере мислите си. Всъщност нямаше много за казване. Беше шпионирал около Школата за магии, натъкна се на патрулна двойка и ги застреля. Това, че случайно зърна изгорената Яблоня от вертолета, го освободи от морални угризения и му позволи да издаде хора, които вече бяха ликвидирани. Знаеше, че КГБ иска не само фактология, но и философска мотивация за извършеното, ясно изразено съзнание, че се явява типичен продукт на западния капитализъм. Искаха да изрази и съжаление. Беше писал няколко опитни самопризнания във вашингтонската Лубянка, но не искаше да си проличи, че е професионалист в тази област.
Когато започна следващата страница, Холис си помисли за Западната Лубянка, за Школата за магии и за много други прояви на маниакално съперничество между Москва и Вашингтон. Винаги беше мислил, че ако някоя от двете страни бъде напълно разгромена в една бъдеща война, победителят ще изпита усещането за загуба и безцелност на по-нататъшното си съществуване. Спомни си изражението на лицето на Буров — твърде близко до разочарование, — когато произнесе смъртната му присъда. Нямаше никакво съмнение, че всяка от страните извлича някаква полза от конфликта и черпи неестествена физическа енергия от съществуването му.
Холис изпълни бележника с думи, след което прочете написаното. Беше добро самопризнание, смесица от безспорни факти и трудни за доказване измислици. Буров вероятно вече знаеше фактите. Измислицата беше, че обаждането на Грегъри Фишър в посолството е бил първият случай, в който те са чули за съществуването на американски военнопленници в Русия. Буров щеше да го повярва, защото искаше да повярва в това.
Два часа след като започна да пише, Холис подписа самопризнанията си и легна в спалния чувал. За малко се замисли за Лиза, но се насили да я забрави и потъна в неспокоен сън, в който се мяркаше и нейният образ.
На петия или шестия ден в затвора, след като на три пъти писа самопризнанията си, вратата на килията му се отвори и лейтенантът, който беше дежурен в деня на пристигането им, влезе и каза на руски:
— Самопризнанията ви са приети. Сега ще напишете молбата за преразглеждане на смъртната ви присъда. Елате с мен.
Дългото гладуване вече бе изтощило Холис. Той неуверено се изправи и последва лейтенанта в коридора. Офицерът му посочи задната част на сградата и Холис тръгна в указаната посока. Обикновено това беше мястото, където пускат куршум в тила. Той не можеше да разбере защо този странен обичай с екзекуциите в коридора, въведен през 1930 година, продължава да съществува. Ако никой не го знаеше, щеше да бъде много хуманно, но фактът беше широко известен по територията на целия Съветски съюз. Холис помисли, че всеки момент ще се намери лице в лице с отряда за екзекуции.
Чуваше как ботушите на лейтенанта чаткат по бетонния под и напрегнато се ослушваше дали няма да чуе щракането на капака на кобура му. Същевременно се питаше дали не е надценил желанието на Буров да го разпита. Спомни си съветите, които самият той бе дал на Лиза в ресторанта на Арбат, като й обясни, че действията на КГБ не се подчиняват на логиката и разума. Дали Буров не бе оставил чувствата да надделеят.
— Спрете!
Холис спря и чу, че вдясно от него се отвори врата.
— Влезте вътре — каза лейтенантът.
Холис влезе в малка стая без прозорци, която изглеждаше почти като килията му, с единствената разлика, че тук имаше маса и стол. На масата имаше лист хартия и писалка.
— Седнете.
Холис седна и лейтенантът застана зад него. Холис забеляза, че масата е от жълт бор, а дъските й бяха опръскани с нещо, което можеше да бъде само кръв. На стената срещу него бяха подпрени бали от слама, които предотвратяваха рикоширането на куршумите.
— Адресирайте молбата си до председателя на Комитета за държавна сигурност. Холис взе писалката и попита:
— На руски или на английски?
— Няма значение.
Холис започна да пише, а лейтенантът остана зад гърба му. За разлика от самопризнанията молбата явно трябваше да бъде кратка, защото разполагаше само с един лист. В този момент чу прещракването на металното копче на кобура, хлъзгането на пистолета по кожата и махането на предпазителя.
Продължи да пише. Установи, че устата му е пресъхнала, а дланите му са се изпотили. Овладя ръката си и дописа последния ред от молбата за преразглеждане на смъртната му присъда. Подписа се, остави писалката и зачака, чудейки се дали ще чуе изстрела и ще усети ли изобщо нещо.
Чу как предпазителят се спусна, пистолетът отново се плъзна в кобура и капакът му се затваря. Лейтенантът тихо се изсмя.
— Оставете я там. Станете — каза той.
Холис стана и лейтенантът го отведе обратно в килията му.
— Отговорът на молбата ви ще стане известен до 24 часа — каза руснакът. — Не е човешко да ви караме да чакате повече, за да узнаете съдбата си. — Той затвори и заключи вратата.
Лампата светеше и Холис знаеше, че Буров се забавлява да го наблюдава. Имаше желание да уринира, но не го направи. Седна върху спалния чувал и затвори очи. Даде си сметка, че би трябвало да играе по свирката на Буров, да трепери над отточния канал и да пие вода, за да разкваси пресъхналата си уста. Знаеше, че ако не достави на Буров някакво удоволствие, накърненото му честолюбие можеше да го накара да погледне на Холис като на развалена играчка и да се отърве от него.
Изправи се бавно, отиде до отточния канал и уринира. Пи от кранчето, повърна и пи отново. Въздъхна дълбоко, отиде до спалния си чувал и се зави презглава. Светлината угасна.
В тъмнината пред очите му изплува образът на Лиза, вървяща до него по Арбат в онази слънчева събота. Представяше си различни изражения на лицето й, всяко от които замръзваше за момент, сякаш мислено я фотографираше. Почувства, че се потапя в някакъв неспокоен и накъсан сън — единствения сън, който имаше от известно време. Разликата между будното му състояние и тези периоди на мъгляво полусъзнание се размиваше все повече и повече и той вече не беше в състояние да различава сънищата си от халюцинациите, когато беше буден. Жадуваше за дълбок сън, който да му позволи да се възстанови, но това, изглежда, за него беше вече невъзможно.