Страница 21 из 63
Лиза затвори вестника и се загледа в горящите дърва. Холис наля още две чаши бренди. Забеляза, че бузите й са облени в сълзи.
— Те нищо не подозират — каза накрая тя.
— Поне не официално. — Но Сет…
Холис леко се подразни, но отговори:
— Да, Сет вероятно знае.
— Нямаме нужда от него, за да се измъкнем оттук — каза тя, почувствала раздразнението му. — Можем да се справим и сами. Ти успя да ни измъкнеш от Можайск и от държавния кооператив.
— Точно така. Ще поработим върху това заедно.
Тя погледна към вестниците, разпилени по масата, стана, събра ги и ги хвърли в огъня. Пламъците осветиха цялата стая и Холис огледа лицето й във внезапната ярка светлина. Помисли си, че Лиза вече бе на път да се овладее. Забеляза, че някъде между Арбат и това място бе доста остаряла.
Седна до него на двойното канапе и хвана ръката му. Филмът на видеото продължаваше да се върти, огънят гореше, а брендито започна да ги хваща. И двамата заспаха.
Чукане по вратата събуди Холис и той седна. Видеофилмът беше свършил, а огънят гаснеше. Часовникът на камината показваше 10,15 вечерта. Той се изправи.
— Къде отиваш? — промърмори събудилата се Лиза.
На вратата се почука отново. Холис отвори. На студа отвън стоеше мъж на около петдесет години, облечен в яке за ски.
— Извинете за безпокойството, полковник. Срещнахме се в гората. Аз съм Луи Пул. Може ли да вляза за малко?
— Зависи. Роден сте Луи Пул, или сте един от летящите червеи на Буров?
Капитан Пул се усмихна.
— Предполагам, че срещата на пътеката може да се сметне и за нагласена, но мога да ви заведа при петдесетина души тук, които бяха в Ханой заедно с мен.
— Заповядайте.
Пул влезе и поздрави Лиза. Застана до огъня, за да се стопли, след това каза:
— Може ли да пуснем малко музика?
Лиза постави една от касетите на Додсън в портативния радиокасетофон и стаята се изпълни с гласа на черна госпъл певица.
— Почти са се отказали да подслушват къщите, защото откриваме микрофоните и ги изключваме. Освен това пускаме музика или използваме жестове и пишем. Всички владеем езика на знаците. Някой намери книга за него в библиотеката още преди години и докато руснаците се усетят, ние вече бяхме усвоили говоренето със знаци.
— В посолството също използвахме опростен знаков език — кимна Лиза.
— Да. Значи разбирате за какво става въпрос. Може би цялата къща е пълна с подслушвателни устройства специално за вас. Съветска технология. Но мисля, че все още не са създали една проста фурна за еднофамилна къща.
— Бренди? — попита Холис.
— С удоволствие.
Холис му наля малко в чашата. Пул го изпи и продължи.
— Трябва много да внимавате с насочените микрофони извън къщите. Те са монтирани на наблюдателните кули. Добре е да се снишавате в деретата и доловете и да шумолите с клони, докато говорите.
— Предполагам, че има много неща, които трябва да научим — обади се Холис.
— Да. Мога да ви организирам една работна среща в близките два дни.
— Много мило от ваша страна, капитане.
— Лю. Нека ви се представя малко по-подробно. Аз съм адютантът на генерал Остин. Познато ли ви е това име?
— Разбира се — отговори Холис. — Той беше командир на Осми тактически отряд в Ку Чи. Единственият свален американски генерал. Безследно изчезнал, смята се за мъртъв.
— Да. Но той си е съвсем жив. Според правилника в лагера между нас няма началник, заместник-началник или каквато и да е ръководна длъжност. Но ние всички сме военни, нали така? Затова, както сме обучени да го правим, създадохме нелегална организация в лагера за военнопленници. Разбирате ли?
Холис кимна.
— Може би с изненада ще откриете, полковник Холис, че духът на съпротивата продължава да съществува тук след близо две десетилетия. Надявам се, че това не ви учудва.
Холис не отговори.
— Въпреки че, откровено казано — продължи той, — не сме направили много, като изключим използването на всички възможности за саботиране на учебната програма. Всъщност, като равносметка на бягствата, Додсън е едва вторият човек, който сме успели да измъкнем оттук. Комитетът по бягствата изпробва буквално всичко известно от аналите за бягства от затворнически лагери, включително и полета с балон с нагорещен въздух. Но изглежда, между нас има предатели, или пък това са руските жени, макар да се предполага, че те не би трябвало да знаят за плановете ни за бягство. А може и просто разузнаването на КГБ да работи твърде добре. Но каквато и да е истината, досега нямахме никакъв успех.
— Какво се случи с първия избягал? — попита Лиза.
— Това бе Джини Ромеро, капитан от авиацията. Хванаха го и го разстреляха на спортното игрище с още петима души, за да ни послужи за урок. Това се случи преди девет години.
— А Додсън? — попита Холис. — Той как успя да се измъкне?
— Нямам право да ви кажа.
— Добре.
Пул погледна към Холис и Лиза и продължи.
— Вашето присъствие тук събуди много надежди — погледът му потърси очите на Холис и той попита: — Основателно или не?
— Сега не съм готов да ви отговоря — отвърна Холис. Стори му се, че Пул възприе думите му като положителен отговор.
— Добре, причината да дойда тук е да ви поканя на среща с генерал Остин — каза Пул.
— Сега?
— Да. Сега.
Холис се замисли за момент, след това отговори:
— Предполагам, не се надявате при тези обстоятелства да приема властта на генерал Остин?
— Мисля че разбирам.
— Добре, капитане, ще бъда съвсем откровен, разберете ме правилно. Аз заемам реална и почетна длъжност като действащ полковник от авиацията на САЩ. Статутът на вашите хора в известен смисъл е спорен.
Пул погледна Холис, после се обърна и се втренчи в огъня.
— Добре. Всъщност генерал Остин допускаше, че може да кажете това. Поканата му не е заповед. Дори, ако желаете, мога да го помоля той да дойде тук.
— Няма да е необходимо, при условие че приемете позицията ми.
— Приемам я.
— Тогава водете ни, капитане — каза Холис и взе канадките от закачалката.
Холис, Лиза и Пул излязоха в студената нощ, а Пул осветяваше с фенерче пътя пред тях.
— Има ли вечерен час? — каза Холис.
— Не. По-рано имаше много строги правила и ограничения. Сега са останали съвсем малко. Руснаците бавно загряват — добави той, — но в крайна сметка осъзнаха, че тоталитарните методи не отговарят на целите им, а и отнемат твърде много време. И макар че управляват тази изостанала страна със страх и насилие, това е най-свободната квадратна миля в Съветския съюз.
— Разбирам. Идеята на Буров ли е?
— До голяма степен. Той е живял няколко години в скандинавските страни и там е научил, че добре нахраненото свободно население може да бъде не по-малко продуктивно и готово да сътрудничи от тероризираното. Това е голяма крачка напред за един руснак — разсмя се невесело Пул.
Те излязоха на главния път близо до стените на Пост 000. Завиха надясно, на изток към щаба, и продължиха да вървят рамо до рамо по неосветения път.
— Следим много внимателно събитията по света — каза Пул — и може би сме по-добре осведомени за съветско-американските отношения от средния американец, живеещ в страната си. И определено знаем повече от всички руснаци под нивото на Кремъл.
По пътя срещу тях се зададоха фарове. Колата забави ход и спря, пред тях, като фаровете й ослепително блестяха в очите им.
Тримата се приближиха към шофьорското място и когато светлината вече не ги заслепяваше, Холис разпозна колата — Понтиак Транс Ам. Зад волана седеше полковник Буров.
— Добър вечер, госпожице Роудс, капитан Пул, полковник Холис — каза той.
Отговори му само Пул.
Холис забеляза, че предното стъкло на понтиака беше здраво, а по цялата кола не личаха никакви следи от удар.
— Да, колата на господин Фишър — каза Буров. — Всъщност предполагам, че той изобщо не е катастрофирал. Поне не с тази кола. — Буров потупа волана. — Хубава машина.