Страница 2 из 63
Холис предполагаше, че Марченко не разполага с информация, излизаща извън рамките на задачата му да ги отвлече.
— Това е тайна база на ЦРУ. Арестуван сте, Марченко — отговори Холис.
Марченко се извърна в седалката си и погледна към Холис по начин, който го накара да си помисли, че човекът почти му бе повярвал. Каква страна. Най-накрая Марченко се усмихна.
— Шегувате се. Кажете ми, какво представляват тези постройки в гората.
— Наричат ги къщи.
— Така ли? Веднъж видях на кино една американска къща. Това са американски къщи.
— Много добре.
Марченко отново се обърна напред и започна да наднича през прозорците.
— Озадачен съм от това място.
Холис забеляза, че леката снежна покривка се бе задържала главно по клоните на боровете, но много малко бе достигнала до покритата с мъх земна повърхност. Това беше място, потънало във вечна тъма, помисли си той, място, където дори през лятото, по пладне, достига съвсем малко светлина.
— Не видях нито един човек — каза Лиза.
Холис кимна. Той също не бе видял хора и го обхвана тревожната мисъл, че тук вече няма никого, че са ги преместили на друго място, също както бе станало, когато американският спасителен отряд бе извършил десант във военнопленническия лагер Сон Тай в Северен Виетнам. Но след като продължи да се взира през гората, забеляза, че някои от прозорците на къщите светят, а от комините им излиза пушек. Не, помисли си Холис, те са още тук. КГБ не бе оценило правилно създалото се положение и още не бе закрило лагера.
Зилът продължи да се придвижва бавно по пътя и от дясната му страна се появи дълга постройка със зелен покрив, която Холис бе забелязал вече от вертолета. Това бе едноетажна, боядисана в бяло дървена барака с уютна веранда пред входната врата. На верандата имаше люлеещи се столове, а близо до двойната врата беше опряна червено-бяла машина за кока-кола. През големите прозорци Холис успя да съзре няколко мъже и жени на фона на стена, на която беше окачено американското знаме. Холис имаше чувството, че вижда клуб на ветераните от войните в някой малък град, а когато зилът мина покрай къщата, забеляза, че над двойната врата висеше лаконичен надпис: УРЛУ, Пост 000.
Зилът продължи още малко по пътя и спря пред сградата на щаба — сива двуетажна постройка от бетонни панели, много от които бяха набраздени от обичайните пукнатини, характерни за производството на сглобяеми конструкции в страната. Тук-там изпод повърхността на ронещия се бетон се подаваха укрепващи метални прътове, които оставяха оранжеви ръждиви петна на повърхността на стените. От дясната страна на входа в щаба имаше малка шперплатова будка, в която стоеше на пост патрул на КГБ. Пред входа на сградата ги чакаше полковник Пьотр Буров, облечен в дълъг зелен шинел с червените пагони на КГБ.
Марченко слезе от колата и им подвикна:
— Хайде, слизайте! Не можете да карате полковника да ви чака.
Вадим отвори задната врата и слезе, Холис и Лиза го последваха. Буров дълго и мълчаливо ги оглежда, а после каза:
— Е, нали това искахте да видите, Холис?
Холис не отговори.
— Защо е с белезници? — попита Буров Марченко.
— Опита се да отвлече вертолета. — Марченко обясни на Буров с доста неуверен глас какво се беше случило, като изопачаваше някак си реалните събития на летището и във вертолета.
Буров погледна към подутата китка на Вадим, която бе достигнала размерите на портокал, после погледна към Холис, но нищо не каза. След това се загледа в иконата в ръката на Лиза.
— Ако бяхте католичка или протестантка — каза й той, — щяхте да носите само малък кръст, за да ви крепи в трудни моменти. — Той се разсмя, Марченко и Вадим също.
— Вървете по дяволите — каза Лиза на руски.
Буров я удари силно през лицето и тя падна на земята. Холис се наведе, за да помогне на Лиза да се изправи, но междувременно Буров замахна към него, улучи го по брадата и той, олюлявайки се, политна назад. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята, после неуверено стана. Буров сви дясната си ръка на юмрук, докато наблюдаваше как Холис се изправя.
— Е, добре, това изравнява резултата от Лефортово — каза Буров. После погледна към Вадим и каза на руски. — Стомаха.
Десният крак на Вадим се разгъна и улучи Холис в слънчевия възел, което го накара да се превие на две, но все пак успя да се задържи на краката си.
Холис се изправи и се опита да нормализира дишането си. Като в кошмар видя как към него се приближава огромното туловище на Виктор от Лефортово.
— Слабините — чу се отново гласът на Буров.
Кракът на Виктор ритна Холис между краката и го улучи право по тестисите. Холис изкрещя, след което осъзна, че се е строполил на замръзналата земя и се търкаля, заслепен от болка. Разнесе се писъкът на Лиза, който бе прекъснат от звука на тъп удар. Тя падна до него, хванала се за корема със замъглени от болка очи.
Виктор направи една крачка край Холис, който провря веригата на белезниците си под крака му и я уви около глезена му. Холис дръпна белезниците Виктор политна и с глух удар се просна на земята.
Буров тръгна към Холис, но го подмина и заби тежкия си ботуш в ребрата на Лиза и тя изпищя.
— Ще има ли още героични прояви? — попита Буров Холис. Той надвеси ботуша си над лицето на Лиза. — Не! Ставайте!
Холис се изправи на краката си едновременно с Виктор. Виктор сграбчи Лиза за яката на палтото й и я вдигна.
— Махнете му белезниците! — заповяда Буров на Марченко.
Лиза тръгна неуверено към Холис, но Буров я блъсна встрани. След това каза на Марченко на руски:
— Колата ще ви откара с вашия подчинен в центъра, където ще напишете пълен доклад за изпълнението на задачата си. Ако споменете дори и дума за видяното тук, ще бъдете разстреляни. Свободни сте.
Марченко и Вадим козируваха, обърнаха се кръгом и се качиха обратно в зила.
— Влизайте вътре! — заповяда Буров на Лиза и Холис.
Постовият отвори вратата и Холис и Лиза влязоха в сградата, последвани от Буров и Виктор.
Намериха се в някакво фоайе или чакалня, където имаше дежурен офицер, седнал зад бюрото, разположено точно срещу входната врата. Когато видя Буров, офицерът се изправи.
— Оставете чантите си и култовата вещ при този човек — каза Буров на Холис и Лиза.
Холис остави чантата на земята и забеляза отворената врата, през която се виждаха телефонна централа и радиопредавател.
— Сега свалете палтата и обувките си! — заповяда им Буров.
Холис и Лиза се съблякоха. Дежурният офицер остави палтата и обувките им на бюрото, като ги огледа внимателно.
Виктор хвана връзката на Холис, свали я от врата му и я пъхна в джоба си. Той разкопча колана на Холис, измъкна го и го захвърли върху бюрото, след това свали часовника му и го сложи на ръката си.
— Оттук! — рязко заповяда Буров. Той ги поведе по дълъг коридор към задната част на сградата. Зад тях вървеше войник от охраната с автомат АК-47. Войникът отвори една стоманена врата и блъсна Лиза вътре.
— Свали си дрехите — каза й Буров — и чакай да дойде надзирателката, за да те претърси. Ако си в състояние по някакъв начин да сложиш край на живота си, направи го преди нейното идване. Разполагаш с няколко минути.
— Още не съм свършил с тебе, кучко! — изръмжа Виктор на руски, затръшна вратата и я заключи.
Буров отвори следващата врата, бутна Холис в малка килия без прозорци и влезе след него.
— За твое сведение аз съм командирът на този лагер — каза той. — Тук съм от десет години и нямах нито един случай на избягал затворник. След това Додсън избяга, а двама от хората ми бяха убити. — Той погледна към Холис. — Зная, че си ги убил ти. Е, приятелят ти, евреинът Алеви, знае твърде много за това място. Не е ли така?
Холис не отговори и Буров го удари силно в корема.
— Ще ти кажа още нещо, умнико: от момента, в който ви съзрях, теб и сополивата ти приятелка, исках да ви имам тук и двамата. От центъра казаха, че е невъзможно, но аз им показах как могат да бъдат отвлечени двама американски дипломати. Те признаха, че е почти гениално. Сега съобщават на посолството ви за смъртта ви във вертолетна катастрофа. Обгорелите ви останки — всъщност това са двама затворници, мъж и жена — ще бъдат събрани от мястото на катастрофата. Никой не знае, че сте тук, Холис. Никой няма да ви потърси. Сега сте изцяло в ръцете ми, вие сте мъртви.