Страница 18 из 63
— Джейн, това са новите ни съседи — Лиза Роудс и един мой стар боен другар — капитан, не, полковник Сам Холис — каза Ландис.
Джейн Ландис избърса ръце в престилката, погледна ги и двамата, след това протегна ръка на Лиза и каза:
— Здравейте.
Холис реши, че е на около четиридесет. Беше доста привлекателна, добре поддържана жена с прошарена черна коса, подстригана по момчешки. Носеше пуловер с поло яка, карирана шотландска пола и евтини обувки. Холис незабавно си представи късна есен някъде на североизток. Събота следобед, мъжът подготвя дърва за огнището, докато жена му, все още привлекателна независимо от възрастта си, приготвя кафе. През широкия прозорец на кухненския ъгъл за закуска се вижда синът им, който си играе между боровите дървета. Илюзии.
— Значи мръсниците ви отвлякоха и двамата? — каза Джейн Ландис и стисна ръката му.
Холис й се усмихна. Искаше му се да я прегърне.
— Да, мръсниците ни отвлякоха.
— И защо? Всъщност те нямат нужда от особена причина. Сядайте. Нали ще пиете кафе? — Тя сложи четири чаши на масата и отиде към прозореца в ъгъла за закуска, за да донесе захар и сметана. — А какво предвещава за нас вашето присъствие тук? Спасени ли сме, или обречени?
— Мисля, нито едното, нито другото — отговори Холис, докато сядаше. Той вдигна пръст към тавана с жест, който се надяваше тя да разбере незабавно.
— О — каза Джейн Ландис. — Мисля, че след като изминаха петнадесет години, те едва ли се интересуват какво говорим. Вече знаят всичко, което ние знаем. Но може би след вашето пристигане ще започнат да подслушват отново. Така че ще ми отговорите някой друг път. — Тя наля кафе в четирите чаши. — Не е американско, етиопско е. Всеки път, щом притиснат някоя нова държава, те изнасят оръжие, за да получат срещу него някакви продукти. Сега започват да пристигат банани от Никарагуа. Само от Афганистан получаваме ковчези.
— Казах ти, че е върла антикомунистка — каза Ландис, който бе седнал срещу Холис. — Някой ден ще си навлече беля на главата. Така е, нали, Джейн?
— Да вървят по дяволите. Надявам се, че ни слушат. — Тя заговори на Лиза. — Прекарах две години в лагера Кандалакша близо до Мурманск, на север, недалеч от Арктическия кръг. И за какво? Защото написах писмо на тази свиня Брежнев, в което протестирах срещу изпращането на съветски войски в Полша за потушаване на размириците там. Това стана през декември 1970 г. Имам мъж и две дъщери. Съобщили им, че съм умряла в Кандалакша. Никога повече няма да ги видя.
— Съжалявам.
— Да. Ние всички съжаляваме. Съжалявам, че дойдох тук. Ако бях останала в Кандалакша, вече щях да съм мъртва. Просто червата ми се преобръщат, като си помисля, че продължавам да работя за тях. Американците, които са тук, включително и Тим, ги мразят, но ги мразят по някакъв особен, американски начин — в свободното си време, и го изразяват с идиотски мъртвешки хумор. Те просто не могат да си представят как може да ги мрази един руснак.
— Баба ми е била рускиня — отговори Лиза на руски. — Мисля, че ви разбирам.
— О! — очите на Джейн светнаха и тя отговори на английски: — Ще станем приятелки.
— Лиза има благородническа кръв — каза Холис на английски.
— Добре де, това ще й го простя — направи гримаса Джейн.
Всички се разсмяха. Холис отново се смая от факта, че дори антикомунистически настроените руснаци бяха научени толкова силно да мразят Романови и старата аристокрация. Може би това бе един от най-големите успехи на Съветите в сътворяването на новия съветски гражданин. Така, останали без минало, към което да искат да се върнат, и с вродения си страх от бъдещето руснаците можеха да бъдат контролирани лесно. Изглежда, никой нямаше представа кой или какво би трябвало да смени комунистическия режим. Това беше страна, лишена от въображение.
— Не бива да говорите руски — каза Тим Ландис на Лиза. — Това е сериозно нарушение.
— Малко е нелепо — отговори Лиза.
— Забранено ми е да уча Тим на руски — каза Джейн Ландис. — Това е един от начините, по които държат охраната настрани от американците. Страхуват се от американското влияние.
— Но в такъв случай как имат доверие на курсантите? — попита Лиза.
— До известна степен, налага им се — отговори Джейн. — И вероятно по някакъв начин ги наблюдават в Щатите. Доколкото разбрах, те ги подлудяват от разпити с полиграф още преди да напуснат това място — добави тя. — Ако забележат и най-малкото колебание, курсантът бива обявен за негоден и го отстраняват.
Тим Ландис почука по масата и посочи към тавана.
— Прати ги по дяволите — сви рамене Джейн.
Известно време пиха мълчаливо кафето, след това Лиза попита:
— Тази къща… тя си е само за вас, като жилище, или я използвате и като тренировъчна… как го наричате?
— Да, така е — отговори Джейн Ландис. — Използва се за подготовка на курсистите. Не е само за наше удобство. Сега имаме двама пансионери. Предполага се, че трябва да ги наричаме пансионери, тези две млади свине, които живеят тук. Изпращат ни ги няколко месеца преди да отпътуват, така че, слава Богу, не ни досаждат непрекъснато. Но когато са тук, с мен е много трудно да се живее. Нали така, Тим?
— Да.
— И вие ги учите как да се оправят в къщата?
— Това е — усмихна се тя. — Трябва да ги учим как да използват сифона на тоалетната. — Тя се разсмя.
— Джейн ги пере и им готви — услужливо добави Тим. — Те ми помагат да поправям къщата и в по-тежката домакинска работа. Разправям им по малко за живота вкъщи, за поправянето на различни неща и други такива.
— Тия двамата са истински задници — каза Джейн. — Единият от тях се опита да ме сваля, а после бе достатъчно нагъл, за да твърди, че било само в рамките на обучението.
— Къде са сега? — попита с усмивка Лиза.
— Днес имат урок по кормуване — каза Ландис, като си погледна часовника. — Карат нагоре-надолу по главния път. Руснаците купуват старите коли от посолството ви и ги докарват тук.
— Винаги съм се чудел за какво им са — кимна Холис. — Никога не съм виждал да ги карат в Москва.
— Е, сега вече знаете за какво им са — каза Ландис.
— Както ви е известно, повечето съветски граждани не могат да карат кола. Дори младежи като тези двамата, повечето от които са се готвели да станат пилоти, за Бога! Така че тези двамата — Сони и Марти — ще се върнат тук всеки момент и ако искате, ще имате възможност да ги видите.
— Добре — отговори Холис.
— Сони е онзи, който ме опипваше — каза Джейн Ландис на Лиза. — Дръж тази свиня под око. Има си хормонални проблеми.
— Разбрах.
Холис си пиеше кафето и зяпаше през широкия прозорец. Опитваше се да се постави на мястото на Тим Ландис и да си представи какво е било във военнопленническия лагер в Северен Виетнам, как след това са го прехвърлили във военнопленническия лагер на съветските военновъздушни сили, за да обучава пилотите им, и накрая прерастването на лагера в Школата за магии. След това жена, син. Близо две десетилетия. Кой беше Тим Ландис сега? Дори самият Тим не знаеше това. Искаха ли да се приберат вкъщи? Как ли щеше да реагира Маги Ландис? Беше се омъжила повторно преди десет години. Холис знаеше, защото познаваше офицер, който бе летял до Сан Диего за сватбата. При условие, че успееха да измъкнат тези хора от това място, какво щеше да стане с новите им жени и деца, трябваше ли да ги последват? С всеки следващ час, прекаран в лагера, Холис си задаваше все повече въпроси и намираше все по-малко отговори. Възможно бе обаче окончателният отговор да е, че просто всички ще умрат тук от старост.
Тим Ландис стана от масата, намери молив и бележник, написа нещо и го подаде на Холис. Холис прочете: „Знаете ли нещо за майор Додсън? Стигнал ли е до посолството?“
Холис написа в отговор: „Знаем за него по информация от Грегъри Фишър. Случаят с Грегъри Фишър е описан в американската преса. Додсън все още се издирва.“
Ландис прочете бележката, кимна и се обърна на другата страна. Холис помисли, че Тим плаче. Той смачка листа и го сложи в джоба си.