Страница 16 из 63
— Звучи добре.
— Чудесно — каза Руни така, сякаш Холис можеше да отрече. — Разбрах обаче, че двамата може да решите, че не искате да останете — добави той, после внимателно се вгледа в Холис и каза, като остави маската му леко да се пропука. — Това би било голяма грешка.
Холис не отговори.
Руни се усмихна и продължи:
— Както и да е, иска ми се, като завърша школата, да се опитам да направя кариера във военното разузнаване и да стигна до поста на военно аташе като вас. А в крайна сметка бих искал да бъда назначен на работа в НАТО.
— Добър избор.
— Така е. Проблемът е, че местните специалисти по внедряването смятат, че няма да мога да издържа на проверката за сигурност, като се има предвид произходът ми. Роден съм в Москва, баща ми е член на партията и така нататък. — Руни се разсмя. — Е, искам да кажа, че ще трябва да си изработя цялостна легенда, разбира се. Но ще бъде страхотен удар, ако успея да проникна в американското военно разузнаване. Взех вече няколко изпита за проверка на способностите и за постъпване на работа в авиацията — американската авиация, разбира се — и се справих доста добре. Убеден съм, че под ваше ръководство ще мога да се подготвя наистина добре.
— Това е доста амбициозно от ваша страна — каза Холис и се изкашля. — Но ще бъда много изненадан, ако успеете да издържите проверката за сигурност. Как мислите да го направите?
— Ами вижте, с всички наши хора, които вече са внедрени там, това сега става по-лесно. Ще се представя за сирак, разбирате ли, ще посоча несъществуващо вече сиропиталище и няколко починали осиновители. Удостоверенията за раждане не са никакъв проблем. Имаме хора в бюрата по статистика за населението в няколко града, които ще се погрижат за това.
— Но как ще се справите със справката за личните ви познати?
— Знаете ли, тази програма се разработва тук от петнадесет години. Така че мога да посоча хора, чиято надеждност е утвърдена там. Създадена е цяла мрежа от стари приятели, училищни познанства и всичко друго. Първите пристигнали са имали значително по-големи трудности. Ние, от новата вълна, попадаме на вече подготвена почва.
— Доколкото зная, випускниците на школата не трябва в никакъв случай да поддържат връзка от съображения за сигурност.
— Така ли? Кой ви го каза?
— Не си спомням.
— Създадени са малки групи — поклати глава Руни. — Както и по целия свят. Точно така направихме революцията тук, така ги правим и навсякъде другаде. Групи, изолирани една от друга от съображения за сигурност, които преследват една и съща цел. Идеята е възникнала преди революцията и все още функционира. Благодарение на този метод е невъзможно да се провали цялата организация. Доколкото зная, в Америка се използва същият принцип. Всяка група работи, за да подпомага професионалния живот на членовете си.
— Това е много интересно.
— Наистина. Така че не се безпокойте за проверката ми за сигурност, полковник. Само ме запознайте с вътрешната информация за разузнавателните служби в авиацията, обучете ме на малко посолски жаргон и ми обяснете най-добрата тактика, която ще ми помогне да се добера до такъв пост. Останалото е моя работа. Става ли?
— Става.
— Бих искал моят старец да е генерал от военновъздушните сили като вашия — добави той. — Е, но един ден аз ще бъда генерал от военновъздушните сили и за моите деца всичко ще бъде по-лесно. Американската мечта, нали така, полковник? За нас, емигрантите, е винаги малко по-трудно. — Той се разсмя. — Независимо дали сме легални, или нелегални. Но ще успеем. Ние работим повече.
Холис се вгледа по-внимателно в Руни. Школата за магии бе успяла да изведе разузнаваческия идеал за най-дълбоко прикритие до максимално възможната реализация, помисли си той; тук разрушаваха самото понятие за самоидентичност, което всички човешки същества на този свят смятат за непоклатимо. Всеки индивид на тази земя, помисли Холис, представлява сложна смесица от език, навици, условности, жестове и обща митология, които, взети като цяло, го определят като член на дадена нация, култура или общество. И самата мисъл, че всичко това може да бъде подменено, беше зловеща. Но му се струваше, че това бе типично за руснаците. Още в древна Русия благородниците и висшите класи са говорели на френски, обличали са се по английски маниер и са се учели да мислят по немски модел. Всичко това бе израз на характерната за руснаците мания да се опитват да бъдат нещо, което не са. Изведнъж Холис осъзна, че това място представляваше всъщност един усъвършенстван модел на актьорската техника на Станиславски — една странна и гротескна сцена, където всички актьори изчезваха в нощта и играеха ролите си в реалния свят. Холис реши, че е дошло време завесата на тази сцена да падне завинаги.
— Полковник? Тук ли сте?
— Тук съм — Холис погледна към Руни.
— Е, вероятно искате да се поогледате наоколо — продължи той с усмивка, — така че няма да ви задържаме. Но в петък вечерта ще имаме събиране. Ще имате възможност да се запознаете с много от хората тук. Идете при Чък да си вземете маски.
— Маски?
— Ами да. Вси светии. В петък е Вси светии.
— Вярно.
— Усмихнете се. Тук не е чак толкова лошо — каза Сузи, като погледна Лиза.
Лиза нито се усмихна, нито й отговори.
— Никой няма да ви бие, ако казвате каквото мислите — добави Джеф. — Поговорете с другите инструктори и ще се убедите. Ще се видим на Велика събота.
— Радвам се, че се запознахме — махна с ръка Сузи.
— Гледайте да не се загубите.
— Добре дошли в лагера — добави Джеф. — Не се приближавайте твърде много до оградата.
Те отминаха надолу по пътеката. Холис и Лиза запазиха мълчание за около минута, след това Холис каза сухо:
— Симпатични младежи. Много амбициозни.
— Да ми прости Господ — отвърна Лиза, — но исках да им прережа гърлата.
— А може би и те са искали да прережат нашите. — Холис се замисли за малко. — Ужасяващо е.
— Тръпки ме побиват — съгласи се Лиза и се загледа в тях, докато изчезваха зад завоя. — Тя е още много „сурова“. Предполагам, че от мен се очаква да я шлифовам. Просто не мога да го повярвам, Сам.
— Всичко ми се струва някак нереално. — Холис се вгледа в старата борова гора. Дърветата хвърляха тъмночервени сенки, сред тях се виеше пътеката, покрита с дървени трупи, идваща отникъде и водеща в нищото. Вятърът бе утихнал и всичко бе някак си застинало и неподвижно. Ето ме тук, помисли Холис, в сърцето на Русия, мъртъв за целия свят, затворен в пространство, оградено от бодлива тел, за да участвам в някакъв безумен експеримент. Закъснях с петнадесет години, но ето ме най-накрая тук.
Те тръгнаха да се връщат, но свиха по пряка пътечка, която водеше на изток.
— Добре ли се справих? — попита Лиза. — Говоря за „мога“ и „зная“.
— Чудесно. Но те не повярваха нито за миг, че участваме във всичко това доброволно.
— Това е добре. Не обичам да лицемернича.
Стигнаха до една къща в кънтри стил, сгушена сред боровите дървета. Беше направена от червени тухли, бяло дърво и зелен асфалтов покрив. Към портата на гаража водеше камениста пътека, но по нея нямаше никакви следи от изкарване на кола. Отдясно на гаража видяха около петдесетгодишен мъж, който завързваше наръч съчки. На клона на близкото дърво беше завързана автомобилна гума, на която се люлееше около петгодишно дете. Холис тръгна към тях по пътеката. Лиза го последва и когато наближиха, мъжът се обърна.
— Здравейте. Аз съм нов — каза Холис.
Мъжът ги огледа.
— Сам Холис! Чух, че сте тук. А това трябва да е Лиза Роудс. — Човекът избърса ръце в широките си кадифени джинси и се здрависа с Холис. Говореше носово като тексасец.
— Аз съм Тим Ландис. Мисля, че се познаваме, Сам.
— Да… — за момент Холис се обърка: — Господи, та ти беше първи пилот в нашата ескадрила.
— Точно така. Ходехме заедно на някакви безумни оперативки. Спомням си, че създаваше доста проблеми на стария генерал Фулър. — Ландис се обърна към Лиза. — Веднъж Холис улучи всички забранени цели и каза на Фулър, че трябва да хвърляме балони с вода, за да не насъскаме някого срещу нас.