Страница 14 из 63
Буров изпи глътка бренди.
— Е, в началото много мъже имаха безразборни полови контакти. Но сега повечето от тях са се установили и са създали моногамни връзки. Всички жени са от ГУЛАГ, преобладават политическите, но има и няколко криминални, главно икономически престъпления. Добре образовани са и американците успяват да поддържат доста добри и трайни взаимоотношения с тях. А и повечето от жените са с антисъветски настроения, точно така и са стигнали до ГУЛАГ в началото. Много от тях имат доживотни присъди, а тези, които са нямали, са ги получили тук.
— Тези двойки женени ли са законно? — попита Лиза.
— Не, поне според съветските закони. Били са извършени някакви църковни бракосъчетания. Освен това, както ви казах, все още имаме и диваци — онези, които ходят в басейна в петък вечер. Животът тук е такъв, какъвто сами си го направите. Като на Запад. — И добави: — Мисля, че по ирония на съдбата тук ще изпитвате по-малко носталгия по Америка, отколкото в посолството.
Холис откри, че брендито го е ударило в главата, а и Буров вече му бе омръзнал до смърт.
— Бихме искали да останем сами — каза той.
— Разбира се — Буров стана. — Прекарахте две доста изморителни седмици. — Той отиде до вратата. — Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към домакина в щаба. В източния край на главния път има търговски център. Тук всички получават заплата. Ще ви дам парите ви за седмицата като аванс. Ще намерите пътните си чанти в спалнята, която е зад тази врата. За съжаление багажът ви бе предаден на роднините ви.
— А иконата на госпожица Роудс? — попита Холис.
— О, ще кажа да ви я изпратят, ако искате. Кой е изрязал сърпа и чука върху нея?
— Предполагам, че семейство Келъм — отговори Холис.
— Мислите ли? Спомням си ги от времето, когато бяха тук — беше преди десет години. Рядко изпращаме двойки, но възнамеряваха да постъпят като домашни прислужници в някакво влиятелно семейство на политици. Доколкото разбрах, в Америка трудно се намират слуги, така че не е проблем човек да си намери работа като такъв. А веднъж влезли в къщата, получават неограничен достъп до всичко. — Буров добави: — Тук обучаваме хората да проявяват лична инициатива, нещо, което за съжаление не е характерна черта за руснаците. Но в разузнаваческата дейност това е половината от играта. Не сте ли съгласен, полковник?
— Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.
— Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. — Буров си тръгна.
Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.
— Не е точно по моя вкус.
— Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам — каза Лиза и обви ръце около него.
— Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.
— Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.
— Не ставай глупачка — Холис потърка пръстите си един в друг.
Тя кимна.
— По-късно ще се поразходим.
— Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.
— Легни тук. — Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.
— Бях ли храбра? — попита Лиза.
— Много.
— Не искам да чувствам толкова омраза.
— Заспивай. Ще поговорим по-късно.
— Да.
Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци — изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.
33.
Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.
— Тук можем ли да говорим? — попита Лиза.
— Не по пътеките. По-късно.
Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.
— В почивната база ли отиваме?
— Не, просто се разхождаме.
— Като последния път, когато ме доведе в тези гори?
— Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.
Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.
— Какво видя? — попита Лиза.
— Лагера на отряда за охрана.
— Защо искаше да го видиш?
— Така съм обучен — усмихна се. — Не мога да направя нищо срещу това.
— Предполагам, че е така.
Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.
— По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят — каза тихо Холис. — Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.
— Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! — Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. — До края на живота си ли ще останем тук?
— Надявам се, че не.
— Сет знае ли къде сме?
— Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.
— Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?
— Не знам.
— Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?
— Казах ти — отговори Холис и взе ръката й. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.
— Казах на Буров почти всичко, което знаех — кимна тя. — Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. — Тя го погледна.
— Нея я няма — каза той и я прегърна през раменете. — Видях селото от въздуха. Изгорили са го.
Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:
— Ах… тези мръсници…
— Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.
— Не бях смела — поклати глава тя. След малко продължи: — Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.
— Те са професионалисти, Лиза — отговори Холис. — Могат да пречупят всекиго. Имали са възможността да се упражняват върху милиони хора, преди да попаднат на теб. Не бъди строга към себе си.
— Но аз нямах никаква представа какво могат да ти причинят… — кимна бавно тя.
— Мисля, че си имала.
— Да, сега разбирам — тя го погледна. — КГБ винаги е било за мен някаква абстракция, някаква страшна приказка, която ти и Сет ми разказвахте, за да ме уплашите, за да внимавам с руските си приятели, с ходенето на църква… Но сега… Боже мой, те са самото зло! Колко наивна съм била.
— Не се задълбочавай в това.
— Още треперя.
Той я прегърна по-силно, а тя сложи глава на рамото му.
— Буров се опита да ме накара да те намразя. Каза, че съм тук, защото съм съучастник в убийствата, които си извършил. Но аз знаех, че това е лъжа. Те не се интересуват от двамата мъртъвци. Интересуват се от онова, което знаем и което сме.
— Да. Известно ти е, че те не се подчиняват на нашите морални норми, въпреки че се възползват от всяка възможност да ги обърнат срещу нас. Не си престъпник. Ти си политически затворник.