Остров Тамбукту

Амбо подаде поясите на баща си. Боамбо препаса единия, втория даде на Гахар, а останалите даде на петима стрелци и им поръча да ги отнесат в петте села на племето и да ги предадат на таутите. Всеки пояс принадлежеше на едно от селата на племето. Когато избрали Арики за пуирара, те му дали поясите и го облекли със своето доверие. Арики бе злоупотребил с това доверие и сега нямаше право да носи поясите. Те ще бъдат предадени на оня, когото Великият съвет на ренгатите и таутите избере за първожрец.

Макар да беше главатар на племето, в мирно време Боамбо нямаше право да отнема поясите на Арики и да го лишава от длъжността му. Това можеше да направи само Великият съвет на ренгатите и таутите. Но сега племето беше във война, правата на главатаря бяха по-големи, отколкото в мирно време и той ги използува с една решителност, каквато никога по-рано не бе проявявал. Това можеше да се обясни само с едно: измяната, особено през време на война, се смяташе за най-голямо престъпление. Сега оставаше да се види дали Великият съвет ще се съгласи с решението на Боамбо и дали ще прогони Арики в джунглата.

IV

Сутринта рано петимата ренгати и петимата таути от различните села на племето пристигнаха почти едновременно. Всеки от тях носеше в дясната си ръка снопче сухи пръчки. Боамбо ги посрещна мълчаливо и ги заведе по средата на поляната. Към тях се присъедини и Гахар, който беше таути на Букту. Аз разбрах това едва вчера, когато Боамбо му даде един от поясите на мъдростта. Макар да бе мой приятел, по-рано той никога не беше ми казвал, че е таути. Да, Гахар беше много скромен.

Таутите и ренгатите се наредиха в кръг и поставиха сухите пръчки пред себе си. Боамбо застана по средата на кръга и сложи пред краката си сухо подострено колче и малка суха дъска с дупка по средата. По даден знак таутите почнаха да се движат в кръг около главатаря. Когато обиколиха три пъти около него, те се спряха всеки пред своето снопче от сухи пръчки, а Боамбо постла една рогозка и седна върху нея с подгънати крака. Ренгатите и таутите също седнаха. Боамбо взе дървените уреди за добиване на огън, постави подострения край на колчето в дупката и почна да го върти силно със специален уред от дърво и връв, подобен на лък. След силно и продължително търкане стърготините, които бяха се отронили в дупката на сухата дъска, запушиха и се разпалиха. Тогава Боамбо запали дървата пред себе си, а след него ренгатите и таутите запалиха своите дърва. Когато седемте огъня се разгоряха, Боамбо стана и доведе таутите и ренгатите в кръг, както по-рано, само че сега, като минеше край огъня, всеки от тях се завърташе така, че огънят да го огрее от всички страни. Това означаваше, че те съгряват взаимното си разположение, за да решат въпроса дружно. Тази церемония ми беше известна вече, само че през време на нашето осиновяване я ръководеше първожрецът, а сега - главатарят. Както тогава, така и сега таутите и ренгатите обиколиха три пъти огньовете и отново седнаха по местата си. След това Боамбо запали лулата си от своя огън, смукна три пъти дим и го изпусна веднъж към зенита, втория път към земята и третия - към слънцето. Лулата обиколи всички таути и ренгати и отново се върна при Боамбо. Главатарят изтупа неугасналата й пепел в огъня, тури я в малката си торбичка и стана, а таутите и ренгатите останаха седнали на местата си. Боамбо изгледа всички поред, хвърли поглед и към стрелците, които бяха се събрали в кръг, дигна ръка и започна дълга реч против Арики. Той изложи всичко онова, което бях му разказал: как първожрецът решил да остане при жълтите дяволи от голямата лодка и как ме молел да кажа на главатаря на жълтите дяволи, че той е пуирара и ще заповяда на племето да прекрати борбата, ако жълтият главатар му даде коняк и цигари. С една дума, той обвини Арики в измяна. Накрая се обърна към мен и ме помоли да потвърдя това, което той бе казал. Аз повторих всичко, което бях чул от устата на Арики и което бях видял с очите си. Тогава Боамбо се обърна към Арики.

- Ти остана при жълтите дяволи. Ти опозори своя род и цялото племе. Ти си искал да предадеш племето на нашите врагове. Вярно ли е това?

Арики мълчаливо кимна с глава. Той не можеше да отрече обвиненията.

Боамбо се обърна към таутите и ренгатите и каза:

- Арики наруши дадената дума пред Великия съвет и опозори седемте пояса на мъдростта. Какво наказание да му наложим?

Някой попита какво предлага самият Боамбо.

- Предлагам - отвърна главатарят - да отнемем от Арики седемте пояса на мъдростта и да изберем друг пуирара. Предлагам Арики да бъде изключен от Великия съвет. Но той предаде своя род и трябва да бъде отстранен и от него. Нека иде да живее в джунглата при маймуните или в планината при друго племе Анге бу!

Ренгатите и таутите кимнаха с глави в знак на съгласие. Арики мълчеше с наведена глава. Сега той не приличаше на оня самонадеян, нахален и властолюбив първожрец, който заплашваше туземците с "белите листа", а по-скоро на човек, влачен от мътен порой - отпаднал, безпомощен и отчаян. Но никой не го съжаляваше.

- Стани! - извика му Боамбо. - Какво ще кажеш?

- Няма какво да кажа - съкрушено отвърна първожрецът.

Боамбо го изгледа сърдито, но в същия миг в погледа му загоря искрата на съжалението и той каза с омекнал глас:

- Махни се от очите ми, не мога да те гледам!

Арики се отмъкна настрана като бито куче.

- А сега да изберем нов пуирара - обърна се Боамбо към ренгатите и таутите. - Кой е най-достоен между таутите да носи седемте пояса на мъдростта? Кажете, аз слушам!

- Нека тана Боамбо каже! - обади се един от таутите.

- Нана, ще кажа! Аз мисля, че Гахар, син на рода Бантенго и брат на рода Бинторонга е най-достоен да носи седемте пояса на мъдростта. Съгласни ли сте, комунатуа?

- Съгласни! Съгласни! - в хор отвърнаха таутите и ренгатите.

Тогава Боамбо се обърна към Гахар и го запита:

- Какво ще кажеш Гахар, син на Бантенго и брат на рода Бинторонга? Съгласен ли е да служи вярно на племето занго и обещава ли да пази седемте пояса на мъдростта чисти?

Гахар се смути. Види се, той не бе очаквал такова предложение и сякаш се срамуваше от голямата чест, която му правеше Великият съвет. Като пристъпяше от крак на крак, той стеснително гледаше главатаря с живите си черни очи, сякаш го питаше: "Защо направи това? Нима аз съм най-достойният?"

- Съгласен ли си? - повторно го попита Боамбо.

- Съгласен - тихо отвърна Гахар.

Таутите му подадоха поясите и той ги препаса. С това церемонията свърши. Арики беше наказан. Позорът, който беше лепнал върху челото на рода си и на цялото племе, остана негов личен позор. По-късно узнах, че неговият род го изключил и му отнел правото да се нарича син на племето занго. Арики взел личните си вещи - брадвата, която бях му подарил, копието, лъка, стрелите и една торба с варени батати - и потънал в джунглата...

V

На другия ден след заседанието на Великия съвет реших да се върна на подводницата. Преди това исках да видя Зинга, но не я намерих в лагера на туземците. Тя беше отишла в Калио. Никой не можа да ми каже защо е отишла там. Може би заради неудобствата на лагерния живот? Разбира се, нарът, постлан с рогозка, е по-удобно легло от коравата гола земя, но биваше ли заради това Зинга да излага живота си на опасност? Ако хрумне на японците да дебаркират войски в Калио, тя можеше да пострада. Нейната постъпка бе неблагоразумна. Посъветвах Боамбо да каже на всички жители на Калио веднага да напуснат селото и да се изтеглят в планината. По-добре да търпят несгоди и лишения, отколкото да излагат живота си на опасност. Боамбо веднага извика сина си и го изпрати в Калио.

- Нека всички дойдат в нашия лагер - каза той. - Но стрелците да останат в селото, да го защищават от жълтите дяволи.

Преди да си тръгна, реших да поговоря сериозно и с Гахар. След като беше "разжалван", заедно със седемте пояса на мъдростта Арики предаде на Гахар и дневника на яхтата. Аз можех да го унищожа още вчера и да избавя племето от тая пакост, наричана от първожреца "бели листа", но не посмях. За такава дръзка постъпка племето би ми потърсило сметка, а аз не исках да дразня хората, нито пък да споделям участта на Арики. Сега, след като дневникът бе попаднал в ръцете на Гахар, аз се помъчих да го убедя да го изгори и да развее пепелта му по вятъра. Отначало Гахар не се съгласяваше. Той смяташе белите листа за свещени и дори се страхуваше да се докосне до оръфаните корици на дневника. Но кой би могъл да гарантира, че след време и Гахар няма да използува дневника във вреда на туземците? Едва след като му обясних какво представляват от себе си белите листа, Гахар се разколеба. И наистина, може ли да бъде свещено това, което е принадлежало на пакегите? Не и не! Та нали жълтите дяволи - японците, - които Гахар смяташе също за пакеги, избиха много хора, запалиха колибите и прогониха жените и децата в джунглата... Гахар не иска да има нещо, което да му напомня за пакегите. В бъдеще племето няма да допусне на острова нито един пакеги. Разбира се, аз мога да остана при тях, защото съм добър пакеги. Смит и Стерн също могат да живеят на острова, защото и те са синове на племето, но щом са отишли при жълтите дяволи, нека си стоят при тях. Аз единствен съм останал верен на племето и затова Гахар ме обича повече, отколкото по-рано.