Остров Тамбукту

- Послушай ме, изгори белите листа - отново го посъветвах аз. - Те носят беда на племето, повярвай ми.

- Нана, ще ги изгоря - решително каза Гахар. - Ще ги изгоря, бъди спокоен.

Аз наистина бях спокоен, защото знаех, че обещанието на Гахар не е празна дума.

Време беше да се върна на подводницата. Всички ме съветваха да остана при тях, но аз отказах. Докато капитан Сигемицу, когото туземците наричаха тана на жълтите дяволи, ми имаше доверие, аз можех да бъда полезен на племето било като посредник, било по някакъв друг начин.

- Няма ли да те убият жълтите дяволи? - попита ме Боамбо.

Когато му казах, че няма да ме убият, той пак попита:

- Кажи, Андо, враг ли си на жълтите дяволи?

- Да! - казах аз. - Вашите врагове са и мои врагове. Но аз ще се върна на голямата лодка, защото искам да помогна на племето.

Боамбо ме гледаше учуден и замислен. Той не можеше да разбере как може да бъде полезен на племето един човек, който отива при неговите врагове.

- Ако не ми вярваш - казах аз, - готов съм да остана при вас.

- Вярвам ти! - каза Боамбо. - Ти си наш. Ние те обичаме и ти ни обичаш. Прави това, което си намислил, щом то е за наше добро.

Простих се с всички и тръгнах обратно по същата пътека, по която бях дошъл вчера. Пред мене вървеше вчерашният водач. Когато навлязохме дълбоко в гората, казах му да се върне при своите. Аз и без него щях да намеря пътя, защото само една-единствена пътека водеше към залива. Но водачът поклати отрицателно глава и каза:

- Погледни нагоре и виж колко опасно е да вървиш сам из джунглата.

Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.

Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да "прочистят" острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.

Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга - пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. "Съюзникът" става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина

I

Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:

- Ще сложат ли оръжието?

- Не - отвърнах аз. - Те казаха, че ще се бият до последния човек.

Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.

- Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?

- Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.

- До последна капка кръв! - извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. - Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?

- Да.

- Е? Какво казаха те?

- Главатарят предлага...

- Охоо, той предлага условия! - прекъсна ме капитанът.

- Да, той предлага да напуснете острова.

- Само това ли?

- Само това.

- Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!

Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.

- Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс - изток, разстояние от брега - два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!

Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.

Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!..

- Може ли да ви кажа нещо? - обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.

- Кажете!

- Вашата заповед е прибързана.

- Нямам време за губене!

- Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.

- Не ме интересуват техните разсъждения!

- Аз познавам техните нрави и обичаи...

- Не ме интересуват техните нрави и обичаи! - ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.

- Да опитаме нещо друго...

- Какво?

- Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар...

- Стига с тия главатари! - извика капитанът.

- Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.

- Говорете!

- Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.

- Защо мислите тъй? - Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. - Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв...

- Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати - малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.

- Роднина? Вие се подигравате с мен!

- Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?

- Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!

Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.

Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще "заговорят" и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат!.. Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!

Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.

- Господин капитан!..

Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.

- Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:

- Гарантирате?

- Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите...

- О, разбира се! - усмихна се капитанът и жълтите

му зъби лъснаха на слънцето.

- Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете - с болка проговорих аз, - една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.

- Може би сте прав - промърмори капитанът и като ме изгледа със студените си очи, попита: - Но не разбирам едно: защо толкова много се грижите за диваците? Защо се тревожите за тях?

- Защото... Как да ви обясня?.. Аз искам да ви помогна. Нали сме съюзници? Освен това аз имам годеница, която живее в това село...

- Годеница? Нима тия диваци се годяват?

- Разбира се...

- Добре! - кимна с глава капитанът. - Кажете ми своя план.

Аз нямах никакъв план. Исках да спася жителите на Калио - това беше всичко. Исках да спася Зинга.

- Ще изляза сам на брега - бързо заговорих аз, - ще уговоря главатаря и жителите на селото да се предадат без бой. Ще им обясня какво ги очаква, ако не се съгласят. Те ще ме послушат. Ако се отнесете добре с тях, и другите села ще се откажат от съпротивата.

- Добре! - отново кимна с глава капитанът. - Трябва да пестя снарядите. Давам ви половин час за преговори. Щом чуете сигнала - оръдеен изстрел, - веднага се върнете на подводницата.