Натюрморт с гарвани

Двадесет и девета глава

Кори Суонсън седеше в колата си под сянката на дърветата до едно завойче на реката, където Пендъргаст — по своя мистериозен маниер — я бе помолил да го откара. Току-що бе минало пладне и горещината бе задушаваща. Кори се размърда на седалката си, усещаше как по челото и по врата й избиват капки пот. Пендъргаст отново се държеше странно. Той просто се бе излегнал на счупената си седалка и бе затворил очи. Изглеждаше като заспал, ала Кори вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че той не спеше. Мислеше. Но за какво? И защо тук? И за каквото и да мислеше, по дяволите, защо му бе нужен половин час, а и продължаваше?

Кори поклати глава. Той наистина бе странен тип. Приятно смахнат, но все пак смахнат.

Тя взе книгата, която четеше, намери подгънатата страница в началото на шеста глава и зачете:

„Хоризонтът се сливаше с небето — синьо върху още по-синьо и сякаш мамеше кораба на юг, все по на юг…“

Тя отново затвори книгата и я остави. Не беше лоша, но й липсваше силата на оригинала. А може би съзнанието й просто бе заето с друго. Като например — с видяното в църквата.

Майка й не ходеше на църква, а и Кори бе влизала в нея само няколко пъти. Но въпреки това бе наясно, че никой от града, независимо колко пъти е стъпвал в лютеранския молитвен дом, не бе виждал никога, ама никога нещо подобно. Целият град сякаш се разпадаше. Онзи пастор Уилбър, който винаги когато я срещаше, извръщаше очи и свиваше устни в знак на неодобрение, се провали с гръм и трясък. Какъв самодоволен задник. Не можеше да сдържи отново усмивката си, когато образите заприиждаха в съзнанието й: шантавият стар Уит, който пищи за ада и проклятието, Естръм, размахал мотика, всички бягат назад и падат по стълбите, работниците от кланицата, които се биеха и преобръщаха пейките. Толкова пъти си бе представяла във фантазиите си как градът е изравнен от земетресение, как падат бомби, как огромни пламъци поглъщат всичко, размириците по улиците, училището — погълнато от бездънна бездна. И сега това донякъде се бе случило. Все още се усмихваше, ала усмивката сякаш бе застинала върху лицето й. Реалността далеч не беше толкова радостна.

Погледна към Пендъргаст и едва не подскочи. Той си седеше, изцяло буден и я наблюдаваше със светлите си котешки очи.

— Към „Касъл клъб“, ако обичате — каза тихо.

Кори бързо се съвзе.

— Защо?

— Научих, че шериф Хейзън и Арт Ридър ще обядват там с доктор Чонси. Както знаете, Чонси ще обяви утре кой град ще получи опитното поле. Няма съмнение, че Хейзън и Ридър ще направят последен опит да класират Медисин Крийк. Тъй като Чонси напуска района утре, има няколко въпроса, които бих искал да му задам преди това.

— Да не мислите, че и той е замесен?

— Както казах, държа доколкото това е възможно дедуктивните си способности в покой и ще ви посъветвам и вие да сторите същото.

— Наистина ли мислите, че ще са там? Искам да кажа — след случилото се преди малко в църквата.

— Чонси не беше в църквата. Възможно е да не знае нищо за станалото. Но и без друго шериф Хейзън и господин Ридър ще искат да изиграят едно перфектно шоу на нормалност. Да го насърчат, ако е необходимо.

— Окей — рече Кори и включи гремлина на задна скорост. — Вие сте шефът.

Макар че това я дразнеше силно, Кори караше с позволената скорост, когато Медисин Крийк се показа иззад царевиците. В следващия миг вече спираха на огромния паркинг на игрището за боулинг. Беше почти пусто, забеляза тя — ала това си беше Медисин Крийк и пустотата бе норма.

Пендъргаст й даде знак да върви пред него, двамата минаха покрай игрището и се отправиха към стъклената фасада на „Касъл клъб“. Чонси, Ридър и Хейзън седяха край обичайната маса на Ридър. В заведението нямаше други посетители. И тримата се вторачиха в тях при влизането им.

Хейзън се надигна, закрачи бързо и ги пресрещна в средата на ресторанта.

— Пендъргаст, сега пък какво има? — рече той тихо. — Намираме се по средата на важна бизнес среща.

— Шерифе, много съжалявам, че прекъсвам обяда ви — отвърна меко агентът. — Искам да задам няколко въпроса на доктор Чонси.

— Не му е сега времето.

— Още веднъж ви моля да ме извините.

Пендъргаст заобиколи шерифа, последван от Кори.

Когато приближиха, Кори забеляза, че и Арт Ридър се бе изправил и върху пълното му гладко лице бе замръзнала ядна усмивка.

— А, специален агент Пендъргаст — рече той с тон, който едва граничеше с любезността. — Радвам се да ви видя. Ако е за разследването, съвсем скоро ще сме на ваше разположение. Тъкмо свършвахме тук с доктор Чонси.

— Но аз съм дошъл да се видя с доктор Чонси. — Пендъргаст протегна ръка. — Казвам се Пендъргаст.

Чонси, който не бе успял да се изправи, пое ръката и я раздруса.

— Спомням си за вас — човека, който отказа да ми отстъпи една стая.

Усмихна се, сякаш бе казал нещо приятно, но в погледа му пробягнаха искрици на раздразнение.

— Доктор Чонси, разбрах, че утре ни напускате.

— Всъщност — днес — отвърна Чонси. — Съобщението ще бъде направено в КЩУ.

— В такъв случай искам да ви задам няколко въпроса.

Чонси сгъна кърпата си на квадрат и печелейки време, я постави бавно до наполовина опразнената чиния с доматена яхния.

— Съжалявам, но вече закъснявам. Ще трябва да отложим разговора за някой друг път.

Изправи се и облече сакото си.

— Боя се, че това няма да е възможно, доктор Чонси.

Чонси се обърна и погледна високомерно.

— Ако става дума за убийствата, аз, естествено, не знам нищо. Ако е за експерименталното поле, това не влиза във вашата и на помагачката ви юрисдикция, господин офицер. — Той хвърли многозначителен поглед на Кори. — А сега, ако ме извините…

Когато Пендъргаст заговори, тонът му беше още по-мек.

— Аз решавам дали разпитът на дадено лице е целесъобразен или не.

Чонси бръкна в джоба на сакото си, извади портфейл, а от него — визитка. Подаде я на Пендъргаст.

— Знаете правилата. Отказвам да бъда разпитан, освен в присъствието на адвоката си.

Пендъргаст се усмихна.

— Разбира се. И как се казва адвокатът ви?

Чонси се поколеба.

— Ако не ми дадете името и телефонния номер на адвоката си, доктор Чонси, ще трябва да се разправяме пряко. Както казахте, такива са правилата.

— Вижте, господин Пендъргаст… — понечи да се намеси Ридър.

Чонси грабна визитката си от ръката на Пендъргаст и надраска нещо на гърба й. След което му я върна.

— За ваше сведение, агент Пендъргаст, аз съм ангажиран с поверителни дела от огромна важност за отдела за селскостопанско развитие на КЩУ в Канзас и наистина — за гладуващото население на света. Нямам намерение да се замесвам в местно разследване на две гадни убийства. — Обърна се. — Господа, благодаря ви за обяда.

Успя да направи една кратка пауза преди думата „обяд“, така че думите му да прозвучат повече като обида, отколкото като благодарност.

Но преди Чонси да довърши, Пендъргаст бе извадил от сакото си клетъчен телефон и набираше някакъв номер. Това неочаквано действие сепна всички. Дори Чонси се поколеба.

— Господин Блътър? — рече Пендъргаст, поглеждайки визитката на Чонси. — Тук е специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

Чонси изведнъж се намръщи.

— Намирам се тук, в Медисин Крийк, с един ваш клиент — доктор Стантън Чонси. Бих искал да му задам няколко въпроса за убийствата, които станаха тук. Има два начина да процедираме. Единият е доброволен — да задам въпросите си направо, тук; другият е да го сторя по-късно, след призовка, издадена от съдия по делото, в публично заседание. Доктор Чонси се нуждае от вашия съвет.

И той подаде телефона на Чонси. Онзи го грабна.

— Блътър?

Последва дълго мълчание, след което Чонси избухна:

— Блътър, това е чисто сплашване. Така КЩУ ще бъде въвлечен в калта. Не мога да си позволя негативно обществено мнение. Тук се намираме в един деликатен момент…