Натюрморт с гарвани

— На онези, които ще потърсят знака на Божията щедрост, на онези, които изискват доказателства за Неговата доброта, аз казвам: Идете до вратата. Идете до вратата и погледнете навън това голямо живо море, реколтата от царевица, която е готова да бъде обрана и изядена, за да донесе физическа храна на телата ни и духовно утешение на душите ни…

— Искаш да кажеш — да се превърне в газохол за колите ни — чу Лъдуиг някой да измърморва наблизо.

Лъдуиг чакаше. Може би проповедникът просто загряваше и щеше скоро да премине към истинската тема.

— … Макар Денят на благодарността да е общоприетото време да се благодари на Бога за щедростта на Неговата земя, аз бих искал да предложа благодарности сега, току пред жътва, когато даровете на Божата милост са превъплътени около нас в царевичните поля, простиращи се от хоризонт до хоризонт. Нека всички да тръгнем, както ни призовава безсмъртният бард Джон Грийнлийф Уитиър „От лъговете, богати с царевица“. Нека после всички спрем, да огледаме великата Канзаска земя, отрупана с богатата реколта и да въздадем благодарността си.

Пасторът спря, очаквайки да види ефекта от думите си.

Настроението в залата си оставаше настроение на напрежение, на отчаяна надежда, че проповедта ще приеме неочакван обрат.

— Миналия ден — продължи проповедникът с по-шеговит тон, — пътувахме с колата към Дийпър заедно с жена ми Люси и бензинът на колата свърши.

О, не. Той бе разказал тази история миналата година. И по-предишната.

— И ето ни встрани от пътя, заобиколени отвсякъде с царевица. Люси се обърна към мен и попита: „Какво ще правим сега, скъпи?“ А аз й отговорих: „Уповавай се на Бог“.

Той се изсмя, блажено сляп за опасното подводно течение, което започна да преминава през енориашите му.

— Е, тя много се ядоса. Нали разбирате, след като аз съм мъжът и аз би трябвало да заредя с гориво, то вината бе моя. „Ги се уповавай на Бога, рече тя, — а аз ще се уповавам на своите два здрави крака“. И тя тръгна да излиза от колата…

Изведнъж в залата прозвуча силен глас:

— … взе тубата от багажника и пое към бензиностанцията.

Самият Суийд Кейхил довърши изречението на преподобния — Суийд Кейхил, най-деликатният човек в града. Но ето, че той се бе изправил на крака, а лицето му бе зачервено.

Пастор Уилбър сви устни и те почти изчезнаха.

— Господин Кейхил, мога ли да ви напомня, че това тук е църква и аз изнасям проповед?

— Знам много добре какво правите, преподобни.

— Тогава ще продължа…

— Не — рече задъхано Кейхил. — Не, няма да продължите.

— Седни си, за Бога, Суийд — чу се някакъв глас.

Кейхил се обърна в посоката, откъдето долетя.

— В този град се случиха две ужасни убийства и единственото, което той може да стори, е да ни чете проповед, написана през 1973-а? Не, това няма да мине, не и при мен.

Изправи се една жена — Клик Расмусън.

— Суийд, ако имаш нещо да казваш, имай благоприличието да…

— Не, той е прав — прекъсна я друг глас. Лъдуиг се обърна. Бе един от работниците в „Гро-Бейн“. — Суийд е прав. Не сме дошли тук да слушаме шибана проповед за царевицата. Имаме убиец на свобода и никой не е в безопасност.

Клик обърна разгневено късичкото си и пълничко тяло.

— Млади човече, това е църковна служба, а не общоградско събрание.

— Не си ли чула какво е изрекъл онзи мъж Гаспариля на смъртното си ложе? — извика Суийд. Лицето му бе почервеняло още, ако това изобщо бе възможно. — Това не е шега, Клик. Градът е в криза.

Разнесе се всеобщ одобрителен ропот. Смит Лъдуиг пишеше като обезумял, опитваше се да запише думите на Суийд.

— Моля, моля ви! — опитваше се бъде чут пастор Уилбър, вдигнал двете си тънички ръце. — Не и в Божия дом!

Но и други бяха наскачали.

— Да — рече друг работник от кланицата. — Аз чух какво е казал Гаспариля. Знам какво, по дяволите, е казал.

— Аз — също.

— Не може да я вярно, нали така?

Роптаещите гласове ставаха все по-силни.

— Пасторе — рече Суийд, — защо мислите, че е пълна църквата? Хората са тук, защото са изплашени. Тази земя е виждала тежки времена и преди, ужасни времена. Но това е нещо по-различно. Хората говорят за проклятието на Четирийсет и петимата, за клането, сякаш самият град е прокълнат. Сякаш тези убийства са някакво изпратено ни ужасно наказание. Те очакват от вас окуражаване.

— Господин Кейхил, като местният кръчмар, не мисля, че сте в положение да ме учите как да изпълнявам задълженията си на пастор — рече яростно Уилбър.

— Вижте какво, преподобни, с пялото ми уважение…

— Ами какво ще кажете за онази изродена царевица, която искат да сеят тук? — извика един много дълбок глас. Беше Дейл Естръм, станал на крака и вдигнал стисната в юмрук мотика. — Какво ще кажете за това, а?

Взел е мотиката за своя опора — помисли си Лъдуиг, който продължаваше да записва бързо. — Дошъл е подготвен да направи скандал.

— При опрашването тя ще замърси и нашите ниви! Тези учени искат да дойдат тук и да се правят на богове с нашата храна, преподобни! Кога ще говорите за това!

А после прозвуча далеч по-истеричен глас, който надвика всички. Един стар мъж, кльощав като вейка, с огромна подскачаща адамова ябълка, при чиито движения бакенбардите му настръхваха като таралежи, се бе изправил и размахваше яростно юмрук към Уилбър. Беше старият Уит Боуърс, отшелникът, който се грижеше за градското сметище.

— Идва краят на света! Не виждаш ли, сляп глупако!

Суийд се обърна.

— Виж какво, Уит, нямах намерение да…

— Всички вие сте глупаци, ако не виждате това! Дяволът се разхожда между нас!

Гласът на мъжа бе пискливо висок, стържещ, режеше като с нож врявата.

— Самият дявол е влязъл в тази църква! Всички ли сте слепци? Не можете ли да го видите? Не можете ли да го подушите?

Пастор Уилбър бе вдигнал ръце и крещеше нещо, ала сухият му педантичен глас не можеше да се конкурира с всеобщата врява. Всички вече бяха скочили на крака. В църквата настана пълен хаос.

— Той е тук! — пищеше Уит. — Вгледайте се в съседа си! Вгледайте се в приятеля си! Вгледайте се в брат си! Не отвръщат ли на погледа ви дяволски очи? Хубаво гледайте! И внимавайте! Забравихте ли думите на Петър? „Бъдете трезви, бъдете нащрек; защото вашият противник, дяволът дойде като ревящ лъв и търси кого да разкъса!“

И други крещяха. Хората се тълпяха на прохода между пейките. Чу се вик и някой падна. Лъдуиг свали бележника си, надигна се да види. Зърна Пендъргаст, неподвижен като смъртта в сенчестия си ъгъл. До него бе Кори, която доволно се усмихваше. Шерифът крещеше и ръкомахаше. Тълпата изведнъж се люшна назад.

— Кучи сине! — извика някой. Последва рязко движение и плясъкът на улучил юмрук.

Боже мой, захващаше се бой, точно тук, в църквата. Лъдуиг бе зашеметен. С бележник в ръка се качи бързо върху една от пейките, за да има по-добра видимост. Рандъл Пенойър, приятел на Стот, се бе ступал с друг работник от кланицата.

— Никой не заслужава да умре така, сварен като прасе!

Чуха се още объркани викове и неколцина мъже се втурнаха да разтърват биещите се. Самият Ридър вървеше натам, крещеше и се опитваше да достигне до мястото на схватката. Шериф Хейзън също си пробиваше път в прохода, досущ като булдог — с наведена глава. Лъдуиг видя как той падна върху Бърта Блодгет, надигна се отново с потъмняло от ярост лице. Ужасени гласове отекваха от куполообразния таван. Хората отзад отвориха вратите и заизлизаха като объркана тълпа.

Една пейка се преобърна и предизвика уплашените писъци на жена.

— Не и в Божия дом! — крещеше Уилбър, опулил очи.

Но над всички се носеше апокалиптичният писък на Уит, който продължаваше с предупрежденията си:

— Погледнете в техните очи и ще видите! Вдишайте въздуха и ще усетите мириса на сяра! Той е сръчен, но вие все пак ще го откриете! Да, ще го откриете! Убиецът е тук! Той е един от нас! Дяволът се е спуснал в Медисин Крийк и върви ръка за ръка с нас! Чухте го: дяволът с лице на дете!