Страница 7 из 109
— Намерихте ли нещо интересно, д-р Кели?
Гласът на съдения лекар я сепна. Ван Бронк. Тонът му бе променен — сега звучеше високомерно. Надвеси се над нея.
Тя се огледа. Погълната от работата си, не бе чула кога се е завърнал. Пендъргаст беше до входа на костницата и настойчиво спореше с някакви униформени лица, които надничаха отгоре.
— Ако можете да наречете всичко това интересно — рече тя.
— Знам, че не сте от съдебните лекари, значи сте съдебен експерт на ФБР.
Нора се изчерви.
— Не съм доктор по медицина. Археоложка съм.
Веждите на д-р Ван Бронк отхвърчаха нагоре, а лицето му разцъфна в язвителна усмивка. Имаше перфектно оформена малка уста, сякаш изрисувана от някой ренесансов художник.
— Аха. Не сте доктор по медицина. Май не съм доразбрал колегата ви. Археология. Колко хубаво.
Не й отпуснаха цял час; не разполагаше дори и с половин.
Мушна роклята обратно в нишата и я набута в прашната пукнатина в дъното й.
— А вие, докторе, открихте ли нещо интересно? — попита тя с възможно най-небрежен тон.
— Ще ви изпратя доклада си — отвърна той. — Но едва ли бих могъл да очаквам да го разберете. С всичкия този професионален жаргон, нали разбирате?
Той се усмихна и този път в усмивката му нямаше и капка дружелюбност.
— Аз още не съм приключила тук — каза тя. — Когато свърша, с удоволствие ще си побъбря с вас.
Тя понечи да поеме към последната ниша.
— Можете да продължите с изследванията си след като изнеса човешките останки.
— Няма да изнасяте нищо, докато не съм ги изследвала.
— Кажете им го на тях — рече той и кимна през рамо. — Не знам откъде сте придобили впечатлението, че това е археологическа площадка. За щастие всичко вече се изясни.
Нора видя група полицаи да се спуска в гробницата. Носеха тежки сандъци за доказателствен материал. Тунелът скоро се изпълни с какофония от ругатни, сумтене и високи гласове. Пендъргаст не се виждаше никъде.
Последни влязоха Ед Шенк и капитан Къстър. Къстър я забеляза и тръгна към нея, проправяйки си предпазливо път около купчините тухли, последван от двама лейтенанти.
— Доктор Кели получихме заповед от нашето командване — рече той бързешком на висок тон. — Можете да съобщите на шефа си, че той здравата се е объркал. Това е необичайно място на престъпление, но не е от значение за днешните правоохранителни органи, особено пък за ФБР. То е на възраст над сто години.
А трябва и да се строи нова сграда — помисли си Нора и хвърли поглед към Шенк.
— Не знам кой ви е наел, но със задачата ви е приключено. Ще отнесем човешките останки в офиса на съдебната медицина Всичко останало ще бъде етикетирано и прибрано в торби.
Ченгетата стоварваха сандъците за веществените доказателства върху влажния под и тунелът заехтя от кухите и тъпи удари. С гумени ръкавици на ръцете съдебният лекар започна да изважда кости от нишите и да ги поставя в сандъците; дрехите и другите лични вещи отделяше настрани. Гласовете се размесваха с вдигнатия прах. Лъчите на фенерчетата кръстосваха мрака. Обектът за изследване се съсипваше пред очите й.
— Бихте ли искали моите хора да ви съпроводят на излизане, госпожице? — попита капитан Къстър с престорена вежливост.
— Мога и сама да си намеря пътя — отвърна Нора.
Слънчевата светлина я ослепи за миг. Тя се закашля, пое глътка свеж въздух и се огледа ролсът още бе паркиран отсреща, а облегнатият на него Пендъргаст я очакваше.
— Този полицейски капитан беше прав, нали? — рече тя. — Това място е извън вашата юрисдикция.
Той бавно сведе глава, по лицето му се изписа безпокойство. Нора усети как гневът й се изпарява Агентът извади от джоба си копринена кърпичка и попи потта на челото си. Лицето му неусетно за нея си възвърна обичайното непроницаемо изражение, докато заговаряше:
— Понякога няма време, за да се мине по каналния ред. Ако бяхме чакали до утре, обектът вече нямаше да съществува. Виждате колко бързо действат „Мойгън-Феърхевън“. Ако обектът беше обявен за ценен от археологическа гледна точка това би ги забавило със седмици. Нещо, което те, разбира се, не можеха да си позволят да се случи.
— Но то наистина има археологическа стойност! Пендъргаст кимна:
— Разбира се. Но битката вече е загубена, доктор Кели. Както и очаквах.
Сякаш като доказателство за това един голям жълт багер изрева, моторът му се закашля и изръмжа. От фургоните и кабините на пикапите заизлизаха строители. Сините сандъци започнаха да се появяват от тунела, товареха ги в линейка. Багерът се наклони и тежко пое към дупката, кофата му се заиздига и от стоманените й зъби се посипа пръст.
— Какво открихте? — попита Пендъргаст.
Тя не отговори веднага. Дали трябваше да му каже за хартията, зашита в роклята? Можеше да няма никакво значение, а освен това вече я нямаше.
Тя откъсна бързешком изписаните листчета от бележника и му го върна.
— Ще ви запиша общите си наблюдения тази вечер — рече Нора. — По всичко личи, че лумбалните прешлени на жертвите са били нарочно отваряни. Прибрах тайно един от тях.
Пендъргаст кимна:
— В праха имаше множество стъклени парченца. Взех няколко за анализ.
— Освен скелетите, в нишите намерих няколко монети от 1872, 1877 и 1880 година. — И няколко дреболии в джобовете им.
— Това определя 1880 като terminus post quern за обекта прошепна Пендъргаст сякаш на себе си. — Жилищата са били построени през 1897 година. Това е нашият terminus ante quern. Значи, имаме най-малко 17-годишен времеви „прозорец“, през който трябва да се е случила цялата тази… м-м-м… история.
Дълга черна лимузина с блеснали на слънцето затъмнени стъкла се плъзна зад тях. От нея излезе висок мъж в елегантен тъмносив костюм, последван от още неколцина мъже. Огледа обекта, като погледът му за миг прониза Пендъргаст. Имаше продълговато тясно лице с широко раздалечени очи, черна коса и толкова високи и ъгловати скули, че би могло да се приеме, че са били издялани с брадвичка.
— А ето го и самият господин Феърхевън, дошъл лично да се увери, че няма да има повече неочаквани забавяния — рече Пендъргаст. — Мисля, че това е намек да си тръгваме.
Отвори вратичката за Нора, след това се качи в колата.
— Благодаря ви, доктор Кели — рече той и даде знак на шофьора си да тръгва. — Утре ще се видим отново. Този път, надявам се, в по-официална обстановка.
Докато излизаха от трафика на Долен Ийст сайд, Нора се обърна към него:
— Откъде все пак научихте за този обект? Открили са го едва вчера.
— Имам си връзки. Най-полезното нещо в моя занаят.
— Обзалагам се, че е така. Е, като стана дума за връзки, защо не опитахте отново да позвъните на онзи свой приятел — комисар в полицията? Той сигурно би ви подкрепил.
Ролсът зави плавно по „Ийст ривър драйв“ с едва доловимо мъркане на двигателя си.
— Комисар ли? — Пендъргаст премигна, обръщайки се към нея. — Нямам честта да познавам такъв.
— Тогава на кого телефонирахте?
— На собствения си апартамент — отвърна той и съвсем леко се усмихна.
Пета глава
Уилям Смитбак младши се бе изправил доста самоуверено на входа на „Кафе дез артист“. Новият му костюм от тъмносиня италианска коприна прошумоля, докато оглеждаше приглушено осветената зала. Опитваше се да изглежда както винаги — изправен, като глътнал бастун, с величествена аристократична осанка. Костюмът от „Армани“ му струваше малко състояние, но като застана на този вход, той усети, че си струваше парите. Чувстваше се изтънчен, възпитан, донякъде приличащ на Том Уулф — макар, разбира се, да не посмя да прибегне до цялата „униформа“ с бялата шапка и всичко останало. Меката копринена носна кърпичка се подаваше елегантно от джобчето му, макар и да изглеждаше донякъде прекалено пищно. Но нали в крайна сметка беше прочут автор — е, почти прочут — ако последната му проклета книга беше се изкачила само с още две места нагоре, щеше да попадне в списъка, — та затова можеше да си позволи подобни изцепки. Обърна се с небрежна, както си мислеше, елегантност и вдигна вежди към метр д’отела, който веднага се насочи усмихнат към него.