Музей на страха

О’Шонеси се спря пред пустата уличка, а Нора спря зад него. Тя потрепери от страх и от студ. Видя го как оглежда тротоара напред и назад, нащрек за какъвто и да е знак за опасност, за евентуалното им проследяване.

— Номер деветдесет и девет е по средата между двете пресечки — каза тихо той. — Онази каменната къща.

Нора погледна нататък. Беше тясна сграда, като всички останали — триетажна постройка от мръснозелени тухли.

— Сигурна ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита О’Шонеси.

Нора преглътна.

— Мисля, че ще е по-добре да останете тук и да наблюдавате улицата.

О’Шонеси кимна и се мушна в сянката на един вход.

Нора пое дълбоко дъх и закрачи напред. Запечатаният плик с банкнотите, който Пендъргаст й даде, тежеше като олово в чантичката й. Потрепери отново и се огледа в тъмната уличка, борейки се с вълнението си.

Нападението срещу нея и бруталното убийство на Пък промени всичко. Те доказаха, че вече не ставаше дума за психарски папагалски убийства. Всичко бе внимателно планирано. Убиецът имаше достъп до вътрешните пространства на музея. Беше използвал старата пишеща машина „Роял“ на Пък, за да напечата бележката, с която да я подмами в архива. Преследва я ужасно хладнокръвно. Тя бе усетила присъствието на мъжа, който там, в архива, се намираше на сантиметри от нея. Почувства дори „ужилването“ на скалпела му. Той не беше лунатик: беше рационален тип, който знаеше точно какво прави и защо го прави. Каквато и да беше връзката между старите и новите убийства, на това трябваше да бъде турен край. Ако можеше да стори нещо — каквото и да е — за да бъде заловен убиецът, тя бе готова до го направи.

Под пода на номер 99 на улица „Дойърс“ се криеха отговори. И тя бе готова да намери тези отговори.

Мислите й се върнаха към ужасяващото преследване, особено към проблясъка от острието на скалпела на „Хирурга“, насочен към нея, по-бърз от нападаща змия. Беше картина, която не можеше да забрави. След това — безкрайните разпити на полицията; а после пък — посещението й при Пендъргаст, за да му съобщи, че е променила мнението си за улица „Дойърс“. Пендъргаст се разтревожи от разказа й за нападението и отначало отказа, но Нора беше упорита. Независимо дали той би дал съгласието си или не, тя щеше да отиде на улица „Дойърс“. В крайна сметка Пендъргаст отстъпи — при условие, че Нора ще бъде непрекъснато съпровождана от О’Шонеси. Освен това я накара да вземе дебелата пачка с пари в плика.

Тя изкачи стъпалата към входната врата и се стегна предвид предстоящата й задача. Видя че имената на звънците бяха изписани на китайски. Натисна звънеца на апартамент №1.

Някакъв глас излая на китайски.

— Интересувам се само да наема апартамента на партера — извика тя.

Ключалката избръмча и се отвори, тя бутна вратата и се намери в коридор, слабо осветен от луминесцентни лампи. Вдясно от нея нагоре се виеше тясно стълбище. Чу как в края на коридора безкрайно дълго се отключваше някаква врата. Най-сетне тя се отвори, появи се прегърбен и потиснат мъж, по риза и торбести панталони, който се взря в нея.

Нора приближи.

— Господин Линг Ли?

Той кимна и отвори вратата да влезе. Озова се във всекидневна със зелен диван, масичка с гетинаксов плот, няколко фотьойла и изпипан барелеф в червено и златисто на стената, изобразяващ пагода и дървета. Прекалено голям за пространството полилей властваше над стаята. Тапетите бяха лилави, а килимът — червено-черен.

— Седнете — каза мъжът.

Гласът му беше слаб, уморен.

Нора седна и изведнъж потъна дълбоко в дивана.

— Откъде научил за тоз апартамент? — попита Ли.

По изражението му Нора разбра, че не се радваше да я види.

Нора започна да излага версията си.

— Една дама, която работи в „Ситибанк“ на една пряка оттук, ми каза за него.

— Коя дама? — попита Ли още по-остро.

Пендъргаст й бе обяснил, че в Китайския квартал собствениците предпочитали да отдават апартаментите под наем на свои.

— Не й знам името. Чичо ми каза да говоря с нея, каза, че знаела как да намеря апартамент в този квартал. Тя ми каза да ви потърся.

— Чичо ви ли?

— Да. Чичо Хуанг. Работи в ОНОЖ.

Тази информация бе посрещната със слисано мълчание. Пендъргаст бе преценил, че споменаването на китайски родственик ще я улесни да наеме апартамента. А това, че работи в Отдела за настаняване и обновяване на жилищата — градското управление, което определяше наемите — беше само от полза.

— Името ви?

— Бетси Уинчъл.

— Нора забеляза голяма черна сянка да преминава от кухнята и да се появява на вратата на всекидневната. Очевидно беше съпругата на Ли — със скръстени ръце, три пъти по-едра от него и много строга на вид.

— По телефона казахте, че апартаментът е свободен.

Готова съм да го наема веднага. Моля, покажете ми го.

Върнаха се в коридора, излязоха от апартамента и слязоха по стълбите. Нора се огледа бързо, но не забеляза О’Шонеси, Ли извади ключ, отвори вратата на партерния апартамент и запали осветлението. Тя го последва. Той затвори вратата и демонстративно заключи с не по-малко от четири ключалки.

Апартаментът беше дълъг и мрачен. Единственият прозорец бе зарешетен квадрат до входната врата. Стените бяха от боядисани тухли, някога бели, а сега сиви, подът бе със стара тухлена настилка — напукана и нащърбена. Какво ли имаше под нея? Пръст? Пясък? Бетон? Подът изглеждаше неравен и влажен, тъй че сигурно настилката е била положена направо върху пръстта.

— Кухня и спалня — отзад — каза Ли без да си дава труда да посочва.

Нора тръгна към задната част на апартамента. Там имаше тясна кухничка, през която се стигаше до две тъмни спални и баня. Нямаше вградени шкафове. Един прозорец на задната стена пропускаше през дебелите си решетки кафеникавата светлина от въздушна шахта.

Нора се върна. Ли проверяваше ключалката на входната врата.

— Трябва поправи брава — каза със зловещ тон. — Много крадец опитвал влезе.

— Много пъти ли са влизали?

Ли закима оживено.

— О, да. Много крадец. Много опасно.

— Наистина ли?

— Много крадец. Много бандит — поклати тъжно глава Ли.

— Този апартамент поне изглежда сигурен.

Нора се заслуша. Таванът изглеждаше добре изолиран — поне тя не долавяше никакъв шум отгоре.

— Квартал несигурен за момиче. Всеки ден убийство, грабеж, кражба. Изнасилване.

Нора знаеше, че въпреки окаяния си вид Китайският квартал бе един от най-безопасните в града.

— Не ме е страх — каза тя.

— Много правило за апартамента — каза Ли, опитвайки друг подход.

— Така ли?

— Никакъв музика. Никакъв шум. Никакъв мъж нощем. — Ли се опитваше да измисли още неща, които една млада жена ще намери за нежелателни. — Никакви цигара, никакви пиене, всеки ден чисти.

Нора слушаше и кимаше одобрително.

— Добре. Звучи ми чудесно. Искам едно чисто и тихо местенце. А и нямам приятел.

С нов пристъп на гняв си помиен за Смитбак и за това как я бе въвлякъл в тази бъркотия с публикуването на статията си. До известна степен той наистина бе отговорен за тези папагалски убийства. А вчера пък бе имал наглостта да спомене името й на кметската пресконференция, та да разбере за нея и целият град. Вече бе сигурна, че след случилото се в архива оставането й в музея бе още по-проблематично от преди.

— Газта не е включена в цена.

— Разбира се.

— Няма климатик.

Нора кимна.

Ли бе изпаднал в затруднение, но лицето му изведнъж светна от нова идея.

— След самоубийство, никакъв оръжие в апартамента.

— Самоубийство ли?

— Млада жена обесила. На ваша възраст.

— Обесила ли се е? Нали споменахте оръжие?

Той се обърка в първия миг, но лицето му отново светна.

— Обесила, но не става. После застреляла.

— Ясно. Предпочела е всестранния подход.

— Като вас, тя няма приятел. Много тъжно.

— Какъв ужас!

— Случило точно тук — посочи Ли кухнята. — Не намерили труп три дни. Лош миризма. — Той облещи очи и добави с драматичен обертон: — Много червей.