Музей на страха

Нора погледна в указаната й посока.

— Какво е имало на това място преди?

— Каре от жилищни сгради, строени към края на деветдесетте години на XIX век. Както изглежда обаче, тунелът е бил построен преди тях.

Нора вече можеше да види, че багерът беше разкрил ясен профил. Старата подпорна стена се намираше под основите от деветнайсети век, а дупката в нейната основа определено бе част от по-стара постройка. На една страна бяха струпани някакви обгорели и изгнили старинни греди.

Докато вървяха покрай оградата, Пендъргаст се наведе към нея.

— Боя се, че нашето посещение тук може да се окаже проблематично и че разполагаме с твърде малко време. Тази площадка се е променила обезпокоително много през последните няколко часа. „Мойгън-Феърхевън“ са едни от най-енергичните предприемачи в този град. И разполагат със забележително голяма… ъ-ъ-ъ… мощ. Забелязвате ли, че наоколо няма представители на пресата? Полицията бе повикана много дискретно на място.

Той я поведе към затворената с верига врата в оградата, охранявана от ченге, на чийто колан се мандахерцаха белезници, радиостанция, палка, пистолет и муниции. Общото тегло на цялото това снаряжение дърпаше колана надолу и поради това коремът под синята му риза се издуваше свободно напред.

Пендъргаст спря пред вратата.

— Движение — рече ченгето. — Няма нищо за гледане, приятел.

— Тъкмо обратното — усмихна се Пендъргаст и показа картата си. Ченгето се наведе напред и се намръщи. Погледна лицето на агента, после отново документа, пак — лицето, и така няколко пъти.

— ФБР, а? — Повдигна колана си и снаряжението му издрънча.

— Да, това са трите букви — отвърна Пендъргаст и мушна портфейла си в джоба.

— А коя е спътничката ви?

— Археоложка. Възложено й е да изследва мястото.

— Археоложка ли? Изчакайте.

Ченгето прекоси бавно празния терен и спря до скупчилите се полицаи. Размениха няколко думи, след това един от тях се отдели от групата. Тичешком го последва облечен в кафяв костюм мъж. Беше нисък и набит, дебелата му гуша преливаше над тясната яка на ризата. Правеше прекалено големи крачки за късите си крака и поради това походката му беше прекалено пружинираща.

— Какво, по дяволите, означава това? — рече задъхано като приближи портата, обръщайки се към новодошлото ченге. — Не ми каза нищо за ФБР?

Нора забеляза, че новото ченге носеше на раменете си златните отличителни знаци на капитан. Имаше оредяла коса, жълтеникаво лице и присвити черни очи. Беше почти толкова дебел, колкото и мъжа в кафявия костюм.

Капитанът погледна Пендъргаст.

— Мога ли да видя картата ви?

Гласът му беше тих, напрегнат и висок.

Пендъргаст отново извади портфейла си. Капитанът го взе, разгледа документите и го върна през портата.

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но нещата тук не са от компетенцията на ФБР, особено пък на нюорлеанския му офис. Знаете каква е процедурата.

— Капитан…?

— Къстър.

— Капитан Къстър, тук съм с доктор Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей, на която е възложено археологическото проучване. А сега, ако ни пуснете…

— Това е строителна площадка — намеси се мъжът в кафявия костюм. — В случай, че не сте забелязали, опитваме се да построим сграда. Вече изпратиха човек, който да огледа костите. Всемогъщи Боже, ние губим по четирийсет хиляди долара на ден, а сега и ФБР…

— А кой бихте благоволили да бъдете вие? — попита Пендъргаст мъжа с приятен тон.

Очите на онзи щъкаха непрекъснато.

— Ед Шенк.

— А, господин Шенк… — в устата на Пендъргаст името прозвуча като термина за някакъв вид груб инструмент. — И сте служител на „Мойгън-Феърхевън“?

— Началник на строежа.

Пендъргаст кимна.

— Радвам се, че се запознахме, господин Шенк.

Мигновено се обърна към капитана, пренебрегвайки напълно Шенк.

— А сега, капитан Къстър — продължи със същия благ тон, — да разбирам ли, че няма да отворите тази порта и да ни позволите да се заемем с работата си?

— Това е много важен проект за групировката „Мойгън-Феърхевън“ и за града. Работата се забавя и по най-високите етажи се безпокоят за това. Господин Феърхевън посети лично мястото вчера вечерта. Последното нещо, което биха желали, е ново забавяне. Не съм чувал нищо за участие на ФБР, не знам нищо за някакви археологически проучвания…

Той замлъкна. Пендъргаст бе извадил клетъчния си телефон.

— На кого се обаждате? — попита Къстър.

Пендъргаст не отвърна нищо, усмивката не слизаше от лицето му. Пръстите му пробягаха по миниатюрните клавиши със смайваща бързина.

Погледът на капитана се стрелна към Шенк, после се извърна.

— Сали? — заговори Пендъргаст по телефона. — Тук е агент Пендъргаст. Мога ли да говоря с комисар Рокър?

— Вижте сега… — започна капитанът.

— Да, моля те, Сали. Ти си истинско съкровище.

— Можем да обсъдим нещата вътре.

Чу се дрънчене на ключове. Капитан Къстър започна да — отключва портата.

— Ще ти бъда много благодарен, ако го прекъснеш и ме свържеш.

— Господин Пендъргаст, няма нужда — каза Къстър.

Портата се отвори широко.

— Сали? Ще ти позвъня по-късно — рече Пендъргаст и затвори телефона с щракване.

Мина през портата заедно с Нора. Без да се спира или да разговаря, агентът от ФБР прекоси засипаната с боклуци площадка, понесъл се в тръс право към дупката в тухлената стена. Отпървом слисани, другите го последваха със закъснение.

— Господин Пендъргаст, трябва да разберете, че… — капитанът се опитваше да го настигне.

Шенк ги следваше разярен като бик. Спъна се, изруга, но продължи пътя си.

С приближаването им към дупката, Нора забеляза бледата светлинка, която идваше отвътре. Изведнъж проблесна светкавица. Пауза, нова светкавица. Някой правеше снимки.

— Господин Пендъргаст — извика капитан Къстър.

Ала гъвкавият агент от ФБР вече се катереше по купчината отломки. Другите спряха тежко задъхани в основата й. Нора последва Пендъргаст, който вече бе изчезнал в черната дупка. Тя се спря пред нея и погледна надолу.

— Влезте — рече Пендъргаст с най-привлекателния си южняшки тон.

Тя се спусна по изпопадалите тухли на влажния под. Отново проблесна светкавица. Мъж в бяла лабораторна престилка се бе навел и изследваше нещо в малка сводеста ниша. Пред друга ниша се бе изправил фотограф с широколентов апарат с две синхронизирани светкавици.

Мъжът в бялата престилка се изправи и ги погледна през виещия се прахоляк. Имаше гъста, рошава, посивяла коса, която в съчетание с кръглите му очила с телени рамки му придаваше донякъде вид на стар революционер болшевик.

— Кои, по дяволите, сте вие, та да нахълтвате така? — извика мъжът и думите му отекнаха в гробницата. — Казаха ми, че никой няма да ме безпокои.

— ФБР — избълва Пендъргаст. Тонът му сега беше коренно различен — остър, строг, официален. Разтвори с плясък на кожата портфейла си и завря значката в лицето на мъжа.

— А-а-а — рече, заеквайки онзи, — разбирам.

Нора гледаше ту единия, ту другия, изненадана от очевидната способност на Пендъргаст да оценява мигновено хората и да ги манипулира съобразно преценката си.

— Бих ли могъл да ви помоля да напуснете това място, докато моята колежка доктор Кели и аз извършим своя оглед?

— Вижте сега, тъкмо съм по средата на работата си.

— Пипали ли сте нещо? — Въпросът прозвуча заплашително.

— Не… не много. Взех някои от костите…

— Взели ли сте някои от костите?

— В съответствие с моята отговорност да установя причината за смъртта…

— Пипали сте някои от костите? — Пендъргаст извади тънък бележник и златна писалка от джоба на сакото си, записа си нещо, клатейки възмутено глава. — Името ви, докторе?

— Ван Бронк.

— Записвам си го за разследването. А сега, доктор Ван Бронк, ако обичате да ни оставите да продължим.

— Слушам, сър.

Пендъргаст изгледа как съдебният лекар и фотографът с мъка се изкатериха и излязоха от тунела. След това се обърна към Нора и заговори тихо и бързо: