Музей на страха

Вече по-бързо взе гумената лента, завърза я над десния си лакът, потупа подулата се вена с нокът, постави иглата върху лакътната вдлъбнатина и я заби.

После затвори очи.

Десета глава

Нора пое от червената сграда на пийкскилската гара, присвила очи на яркото утринно слънце. Когато се качи на влака в Гранд сентръл, валеше. Но тук синьото небе над стария градски център край реката бе изпъстрено само от няколко облачета. Триетажните сгради се гушеха близо една до друга, а избелелите им фасади гледаха към река Хъдсън. Тесните улички зад тях водеха нагоре към обществената библиотека и Градския съвет. А още по-нататък, върху скалистите хълмове бяха кацнали къщите от старите квартали с малките си градинки и престарели дървета. Между стареещите сгради бяха пръснати и по-малки, по-нови къщи, автомобилен сервиз, тук-таме — по някое латиноамериканско минимаркетче. Всичко изглеждаше овехтяло и свръхостаряло. Това беше горд, стар град в процеса на неприятен преход, който се придържаше към достойнството си пред заплахата от разруха и немара.

Нора провери записките си за маршрута, които Клара Макфадън й бе продиктувала по телефона, и пое нагоре по Сентръл авеню. Зави по „Вашингтон“ към „Симпсън плейс“, преметнала чантата си през рамо. Наклонът бе стръмен и тя леко се задъха. През клоните на дърветата можеше да се зърнат насипите на Мечата планина: черга от есенно жълто и червено, прошарена с по-тъмните петна на смърчове и борове.

Къщата на Клара Макфадън беше разнебитена сграда в стил „Кралица Ана“ със скосени мансарда, с разчупени триъгълни покриви и с две купички, украсени с еркерни прозорци. Бялата боя бе напукана и се лющеше. Първият етаж бе обрамчен с веранда, оградена с перила с вретеновидни колонки. Докато пресичаше късата подходна алея се изви вихрушка и падащите листа я обгърнаха във водовъртежа си. Изкачи се на верандата и удари тежкото бронзово чукче на вратата.

Мина минута, после — две. Тъкмо се канеше да удари отново чукчето, когато си спомни, че старата дама й бе казала да влиза направо.

Улови голямата бронзова дръжка и бутна вратата; тя се отвори с проскърцването на рядко използвани панти. Влезе в антрето и окачи палтото си върху единствената закачалка. Миришеше на прах, на стари тъкани и на котки. Нагоре се виеха изтъркани стъпала, а вдясно от себе си видя широка врата с арка, с резбована дъбова каса, която водеше към нещо, което приличаше на салон.

Отвътре долетя учудващо силен, макар и старчески глас:

— Влизайте смело.

Нора се спря на прага на салона. След ярката светлина навън той изглеждаше ужасно тъмен, високите прозорци бяха закрити с дебели зелени завеси със златисти пискюли. Когато очите и свикнаха, забеляза стара жена, облечена във вълнени и крепдешинови одежди, сгушена във викториански фотьойл. Беше толкова тъмно, че Нора отпървом видя бяло лице и бели ръце, които сякаш висяха несвързани в мрака. Очите на жената бяха полупритворени.

— Не се бойте — рече безплътният глас от дълбокото кресло.

Нора пристъпи напред. Бялата ръка се отмести, посочи друго кресло, драпирано с дантели.

— Седнете.

Нора предпазливо седна. От креслото се вдигна прах. Чу се шумолене, иззад завесата изскочи черна котка и изчезна в мрака.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — рече Нора.

Вълнената блуза изшумоля, докато старицата вдигаше ръка.

— Какво желаете, мое дете?

Въпросът беше неочаквано директен, а тонът й беше остър.

— Госпожице Макфадън, искам да ви задам някои въпроси за баща ви Тинбъри Макфадън.

— Мила моя, ще трябва да ми кажете още веднъж името си. Аз съм стара жена и паметта ми изневерява.

— Нора Кели.

Костеливата ръка на старицата се протегна и дръпна шнура на лампата до фотьойла й. Абажурът бе украсен с тежки пискюли, а самата лампа хвърляше бледожълта светлина. Сега Нора можеше да види Клара Макфадън по-ясно. Лицето й бе старческо и хлътнало, през тънката като пергамент кожа прозираха бледосини вени. Дамата я разглежда в продължение на няколко минути с блестящи очи.

— Благодаря ви, госпожице Кели — рече тя и угаси лампата. — И какво точно искате да узнаете за баща ми?

Нора извади една папка от чантата си, присвила очи в мрака, за да прочете въпросите, които бе нахвърляла във влака на път за Пийкскил. Добре, че се беше подготвила; интервюто взе да става неочаквано застрашително.

Старицата взе нещо от масичката до креслото си — старинна половинлитрова бутилка със зелен етикет. Наля си една чаена лъжичка, глътна течността и остави лъжичката. Друга черна котка, а може би — същата, скочи в скута на старата дама. Тя започна да я гали и котката замърка от удоволствие.

— Баща ви е бил уредник в Нюйоркския природонаучен музей. Бил е колега на Джон Канадей Шотъм, който е притежавал „музей“ с чудатости в централен Манхатън.

Старата дама не отговори.

— И се е познавал с учен на име Енок Ленг.

Госпожица Макфадън изведнъж притихна съвсем. След това заговори с язвителна острота, гласът й сякаш режеше застоялия въздух. Сякаш името я беше събудило.

— Ленг ли? Какво за Ленг?

— Любопитно ми е дали знаете нещо за доктор Ленг; или дали имате писма или някакви документи, отнасящи се до него.

— Разбира се, че знам за Ленг — долетя пискливият глас. — Той уби баща ми.

Нора бе слисана. В онова, което бе чела за Макфадън, не се споменаваше нищо за убийство.

— Моля? — успя да каже най-сетне.

— О, знам, че всички твърдяха, че просто е изчезнал. Но грешаха.

— Откъде знаете?

Нещо отново изшумоля.

— Откъде ли? Чакайте да ви разкажа.

Госпожица Макфадън запали отново лампата и насочи вниманието на Нора към стара, сложена в рамка фотография. Беше избелял портрет на млад мъж в строг, закопчан догоре костюм. Беше усмихнат — на снимката блестяха два облечени в сребро предни зъба. Едното му око бе скрито зад театрална превръзка. Имаше същите като на Клара Макфадън тясно чело и високи скули.

Тя заговори, гласът й бе необичайно висок и гневен:

— Снимката е направена малко след като баща ми е изгубил дясното си око на остров Борнео. Той беше колекционер, сигурно разбирате. Като младеж прекарал няколко години в Британска Източна Африка. Създал значителна колекция от африкански бозайници и артефакта, събрани от туземците. Когато се завърнал в Ню Йорк станал уредник в новия музей, който току-що бил открит от колегите му от Академията. Нюйоркският природонаучен музей. Тогава нещата бяха много по-различни, госпожице Кели. Повечето от първите уредници на музея бяха господа, на които не им се налагаше да работят за хляба, досущ като моя баща. Липсваше им систематично научно обучение. Бяха любители в най-добрия смисъл на тази дума. Баща ми винаги се бе интересувал от необичайните, от странните неща. Запозната ли сте, госпожице Кели, е музеите за чудатости?

— Да — отвърна Нора и продължи да пише, колкото можеше по-бързо. Съжаляваше, че не бе взела диктофон.

— По онова време в Ню Йорк имаше доста такива. Но Нюйоркският музей бързо започна да ги изхвърля от бизнеса им. Задачата на баща ми в музея беше да придобива колекциите на фалиралите „музеи“. Общуваше с много от собствениците им — семейство Делакорт, Финеъс Арнъм, братята Кадуолъдър. Един от тези собственици беше Джон Канъдей Шотъм.

Старата дама си наля още една лъжичка от бутилката. Вече на светлината Нора успя да прочете етикетчето: „Зеленчуков тоник на Лидия Пинкъм“.

Нора кимна.

— „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и чудатости.“

— Точно така. В онези времена имаше само ограничен кръг учени хора и всички до един членуваха в Академията.

Бих добавила — хора с различни способности. Шотъм членуваше в Академията, но беше колкото учен, толкова и шоумен. Беше отворил „музея“ на улица „Кетрин“ и вземаше минимална входна такса. За разлика от своите колеги, Шотъм имаше идеи за подобряване на тежкото положение на бедните чрез образование. Ето защо откри заведението си в толкова неприемлив район. Интересуваше се особено от използването на естествознанието за образоване на младите. Във всеки случай той се нуждаеше от помощ при идентифицирането и класифицирането на колекцията си, която бе придобил от семейството на млад мъж, убит от туземците в Мадагаскар.