Музей на страха

Още не можеше да се отърси от обзелото го чувство на меланхолия. Тези тъй успокояващи спомени изглежда не помагаха. Чувстваше се не на място, старомоден и преуморен. Дори мислите за красивата му млада жена, с която се бе забавлявал тъй възхитително при тазсутрешната закуска, не успяха да прогонят това му чувство.

Погледът му обгърна кабинета камините от розов мрамор, продълговатите прозорчета на кулата, които гледаха към „Мюзиъм драйв“, дъбовата ламперия с вековната й патина, картините от Одюбон и Дьо Клефис. Огледа мислено и себе си: тъмния костюм със старомодна, почти свещеническа кройка, колосаният бял нагръдник, копринената папионка — символ на независимост в мислите и делата, обувките по поръчка и преди всичко — когато погледът му спря върху огледалото над лавицата на камината — симпатичното, дори интересно лице, макар и излъчващо известна суровост, което носеше товара на годините с толкова достойнство.

Обърна се към писалището с лека въздишка. Може би новината на деня беше причината да е толкова мрачен. Лежеше върху бюрото — разпростряла се в печатно слово — тази проклета статия, написана от същото отвратително приятелче, което бе причинило толкова много беди на музея през деветдесет и пета. Беше се надявал, че по-ранното изнасяне на изобличителните материали от архива ще потуши нещата. Но ето, че сега трябваше да се занимава и с това писмо. Откъдето и да го погледнеше, то носеше потенциала на истинско бедствие. Собственият му персонал — замесен; агент на ФБР души наоколо; Феърхевън, един от най-големите им поддръжници — подложен на обстрел. Главата на Колъпи се замая. Ако всичко това не бъде овладяно, може да хвърли сянка върху собствените му владения, или дори по-лошо…

Не отивай на това място, възпря се Фредерик Уотсън Колъпи, но миг след това се успокои. Щеше да се справи. Дори най-лошите беди могат да бъдат предотвратени с подходящото — каква бе модната думичка? — а, да, с подходящото извъртане. Да. Точно от това се нуждаеше тук — от деликатно и изкусно приложено извъртане. Музеят няма да реагира — мислеше си той, — по обичайния си мекушав начин. Музеят няма да заклейми разследването; няма да протестира срещу ровенето в архивите му, няма да осъди безотговорните действия на агента на ФБР; няма да отхвърли отговорността, няма да увърта или да прикрива. Нито пък ще се притече на помощ на най-големия си поддръжник Феърхевън. Поне не и явно. И все пак, много можеше да бъде свършено на тъмно, тъй да се каже. Можеше стратегически да се подхвърли някоя дума тук и там, да се дадат или да се оттеглят уверения, да се прехвърлят пари насам-натам. Нежно. Много нежно.

Той натисна бутона на интеркома си и произнесе с благ тон:

— Госпожо Сърд, бихте ли били така добри да съобщите на господин Бризбейн, че бих искал да го видя, когато му е удобно?

— Да, доктор Колъпи.

— Благодаря ви много, госпожо Сърд.

Пусна бутона и се облегна назад. След това грижливо сгъна „Ню Йорк таймс“ и го прибра в кутията с надпис „за действия“ в ъгъла на писалището си. И за първи път, откакто бе излязъл тази сутрин от спалнята си, той се усмихна.

Единадесета глава

Нора Кели знаеше за какво я викат. Беше видяла, разбира се, статията в сутрешния вестник. Всички в музея, а може би и цял Ню Йорк, говореха само за нея. Знаеше какъв ефект щеше да има статията върху човек като Бризбейн. Чакаше цял ден да я повика и сега, в пет без десет, най-накрая го стори. Беше изчакал до пет без десет. Не ще и дума — за да я изнерви. Запита се дали това не означаваше, че ще й даде само десет минути, за да напусне музея. Не би я учудило.

На вратата на Бризбейн липсваше табелката с името му. Тя почука и секретарката я покани да влезе.

— Моля седнете — рече мършавата възрастна жена, която очевидно беше в лошо настроение.

Нора седна. Проклет да си Бил, помисли си тя. Какво ли си е въобразявал? Вярно, беше импулсивен човек — имаше склонност да действа преди да е включил в действие мозъчната си кора — но това вече беше прекалено. Ще му разкатае фамилията, както се изразяваше баща й. Ще му отреже топките, ще ги върже на ремък и ще ги носи на кръста си като тежестите на ласо. Тази служба беше толкова важна за нея — а ето, че той на практика й беше подписал заповедта за уволнение. Как можа да постъпи така с нея?

Телефонът на секретарката иззвъня.

— Можете да влезете — кимна й по-възрастната жена.

Нора влезе във вътрешния кабинет. Бризбейн стоеше пред огледало, поставено в единия край на писалището си и си връзваше папийонка. Беше с черни панталони със сатенен кант и с колосана риза с перлени копчета. На стола му бе метнат смокинг. Нора спря до вратата и зачака, но Бризбейн не каза нищо, нито пък даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. Тя го гледаше как сръчно прехвърля единия край на връзката върху другия и го промушва през образувалата се примка.

Най-сетне той заговори:

— През последните няколко часа научих доста неща за вас, доктор Кели.

Нора не отвърна нищо.

— За катастрофално завършилата ваша експедиция в Югозападната пустиня, например, при която под съмнение са били поставени вашите качества на водач и дори на учен. И за някой си Уилям Смитбак. Не знаех, че сте в толкова близки отношения с този Уилям Смитбак от „Таймс“.

Последва нова пауза, през която той подръпна двата края на папийонката. Докато го правеше, проточи врат. Източи го от яката на ризата — мършав и блед, досущ пилешки.

— Разбрах, доктор Кели, че сте вкарали в архива на музея хора, които не са от персонала — в грубо нарушение на правилата на тази институция.

Той стегна връзката и я донагласи.

— Освен това сте се занимавали с несвойствена дейност в работно време, като сте помагали на онзи агент на ФБР. И пак — в грубо нарушение на правилата.

Нора знаеше, че ще е безполезно да напомня на Бризбейн, че той самият, макар и с неохота, бе разрешил тази й дейност.

— И накрая, нарушение на правилата на музея е да се контактува с пресата без преди това да се съгласува първо с отдела за връзки с обществеността. Има достатъчно основания за тези правила, доктор Кели. Те не са само някакви си бюрократични наредби. Свързани са със сигурността на музея, с целостта на неговите колекции и архиви и — особено — с неговата репутация. Разбирате ли за какво става дума?

Нора погледна Бризбейн, но не можеше да измисли какво да му отговори.

— Вашето поведение предизвика сериозно безпокойство тук.

— Вижте какво — рече тя, — ако сте решили да ме уволнявате, давайте да приключваме.

Бризбейн най-сетне я погледна, розовото му лице изобрази престорена изненада.

— Кой е споменавал нещо за уволнение? Не само, че няма да ви уволним, но ви забраняваме да напускате.

Нора го погледна изненадана.

— Доктор Кели, вие оставате в музея. В крайна сметка вие сте героинята на деня. С доктор Колъпи сме на едно мнение по въпроса. Не можем и да си помислим да ви пуснем — не и след тази възвеличаваща ви и обслужваща интересите ви статия. Не, вие сте здраво бронирана. Засега.

Нора слушаше и изненадата й бавно се превръщаше в гняв.

Бризбейн потупа папийонката си, огледа се за последен път в огледалото и се обърна.

— Всичките ви права са прекратени. Никакъв достъп до основните колекции и до архива.

— Ще мога ли да ползвам тоалетната?

— Никакви контакти с хора извън музея по въпроси, касаещи музея. И особено — никакви контакти с агента от ФБР или с онзи журналист, Смитбак.

Няма нужда да се безпокоиш за Смитбак, помисли си вече вбесената Нора.

— Знаем всичко за Смитбак. Там, долу, има негово досие, дебело една педя. Както сигурно ви е известно, преди няколко години той е написал книга за музея. Това е станало преди аз да дойда тук и не съм я чел, но дочух, че едва ли може да му донесе Нобеловата награда. И оттогава е персона нон грата тук.

Фиксира я със студените си и немигащи очи.

— Междувременно, всичко си остава постарому. Ще присъствате ли на откриването на новата Зала на приматите?