Музей на страха

Смитбак беше приятно изненадан. Апартаментът гледаше към улицата и бе по-чист, отколкото очакваше. Подът беше настлан с дъбови дъски, малко поразкривени наистина, но все пак — дъбови. Едната стена бе гола тухла, другите — измазани и боядисани в сиво.

— Е, какво мислиш? — рече весело той. — Хубаво е, нали?

Нора не отвърна нищо.

— Това е сделката на века — каза посредничката. — Хиляда и осемстотин долара непроменим наем. Страхотно местоположение. Светъл, тих апартамент.

В кухнята имаше стари уреди, но беше чиста. Спалните бяха слънчеви, с гледащи на юг прозорци, които придаваха усещането за по-голямо пространство.

Спряха се по средата на всекидневната.

— Е, Нора — не издържа Смитбак, чувствайки необичайна свенливост, — какво мислиш?

Лицето на младата жена бе мрачно, челото й бе сбърчено. Това не беше на добро. Посредничката се отдръпна на метър-два, за да им създаде лъжливото усещане за усамотение.

— Хубав е — произнесе Нора.

— Хубав ли? Хиляда и осемстотин кинта месечно за двустаен апартамент в Горен Уест сайд? В сграда отпреди войната? Това е страхотно!

Посредничката отново приближи към тях.

— Вие първи го виждате. Мога да ви гарантирам, че ще го наемат още преди залез слънце. — Тя бръкна в чантичката си, извади цигара и запалка, щракна запалката, а след това отдели длани и попита: — Може ли да запуша?

— Добре ли си? — попита Смитбак Нора.

Нора махна с ръка и направи крачка към прозореца. Сякаш се взираше в нещо много, много далечно.

— Говори ли вече с хазаина си, че ще се изнасяш?

— Не, още не съм.

Смитбак почувства как сърцето му леко се свива.

— Още не си му казала?

Тя поклати глава.

Сърцето му се сви още повече.

— Хайде, Нора, мисля, че вече взехме решение за това.

Тя погледна през прозореца.

— Това за мен е много важна стъпка, Бил. Искам да кажа — да заживеем заедно… — думите й стихнаха.

Смитбак се огледа. Посредничката улови погледа му и веднага се извърна. Той сниши тона си.

— Нора, ти нали ме обичаш, а?!

Тя продължи да гледа през прозореца.

— Разбира се. Но… днес имах много лош ден, разбираш ли?

— Не е кой знае какво. Не е като да сме сгодени.

— Хайде да не говорим за това.

— Да не говорим ли? Нора, това е апартаментът. Никога няма да намерим по-добър. Нека се споразумеем за таксата на посредничката.

— Такса на посредничката ли?

Смитбак се обърна към агентката.

— Колко казахте, че ще е възнаграждението ви за този апартамент?

Посредничката издуха облак дим и леко се закашля.

— Радвам се, че попитахте. Съвсем разумно е. Вие, разбира се, не можете да наемете такъв апартамент просто ей така. Правя ви специална услуга само като ви го показвам.

— И така, колко е таксата? — попита Нора.

— Осемнайсет.

— Осемнайсет какво? Долара ли?

— Процента. От наема за първата година.

— Но това означава… — Нора се намръщи, докато пресмяташе наум. — Това прави почти четири хиляди долара.

— Евтино е, като се вземе предвид какво получавате насреща. И ви заявявам, че ако не го вземете, следващите веднага ще го лапнат. — Погледна часовника си. — Ще бъдат тук до десет минути. С толкова време разполагате, за да вземете решението си.

— Е, какво ще кажеш, Нора? — попита Смитбак.

Нора въздъхна.

— Ще трябва да си помисля.

— Не разполагаме с никакво време за размисъл.

— Разполагаме с всичкото време на света. Това не е единственият апартамент в Манхатън.

Последва кратка ледена пауза. Посредничката отново погледна часовника си.

Нора поклати глава.

— Бил, вече ти казах. Днес имах много лош ден.

— Виждам.

— Нали си спомняш за колекцията на Шотъм, за която ти споменах? Вчера намерихме писмо, едно ужасно писмо, скрито между другите експонати.

Смитбак усети как го обзема чувство, близко до паниката.

— Не можем ли да поговорим за това по-късно? Аз наистина смятам, че това е апартаментът, който…

Тя се извърна към него с помрачняло лице.

— Не чу ли какво ти казах? Намерихме писмо. Знаем кой е убил онези трийсет и шест души!

Последва ново мълчание. Смитбак хвърли поглед през рамо към посредничката, която се правеше, че разглежда някакво черчеве. Ушите му буквално пламтяха.

— Така ли? — успя да изрече.

— Изключително тъмна личност на име Енок Ленг. Изглежда е бил таксономист и химик. Писмото е написано от човек на име Шотъм, който е притежавал нещо като музей на това място, наречен „Музеят на Шотъм“. Ленг наел от Шотъм стаи в сградата и извършвал в тях експерименти.

Шотъм го заподозрял и огледал лабораторията му, докато онзи бил извън сградата. Разкрил, че Ленг отвличал хора, убивал ги, след което дисекирал част от централната им нервна система и си инжектирал сам част от извлечения материал.

— Мили Боже? И за какво?

Нора поклати глава.

— Няма да повярваш! Опитвал се е да увеличи продължителността на живота си.

— Това е невероятно!

Страхотна тема — гигантска тема! Смитбак погледна през рамо към посредничката на недвижими имоти. Тя внимателно разглеждаше пантите на вратите, очевидно забравила за следващата си уговорена среща.

— Точно това си помислих и аз — потръпна Нора. — Господи, не мога да прогоня това писмо от съзнанието си. Всички подробности бяха описани в него. А пък Пендъргаст… трябваше да видиш колко мрачно стана изражението му, докато четеше. Все едно четеше собствения си некролог или нещо подобно. А тази сутрин пък слизам долу да прегледам новоизлезли материали на Шотъм и разбирам, че са наредили да започнат консервационни работи в Архива. Включително — всички материали на Шотъм. И сега тях вече ги няма. Не ми казвай, че е съвпадение. Това е дело на Бризбейн или на Колъпи, сигурна съм, но не мога, разбира се, да ида направо при тях и да ги попитам.

— Направи ли си фотокопия?

Мрачното изражение на Нора леко се разведри.

— Пендъргаст ме помоли да направя копие веднага след като прочетохме за първи път писмото. Тогава не разбирах защо е това негово бързане. Сега съм наясно.

— У теб ли е копието?

Тя кимна утвърдително към куфарчето си.

Смитбак се замисли за миг. Нора беше права; тези заповеди за консервационна дейност не бяха никаква случайност, разбира се. Какво прикриваше музеят? Кой беше този мъж на име Енок Ленг? Беше ли свързан по някакъв начин с ранната история на музея? Или беше просто поредната музейна параноя — че се бояха да не изпуснат да изтече някаква информация, която не е „полирана и лакирана“ от хората им за връзки с обществеността? А после пък — ето го и Феърхевън, предприемачът, който, не щеш ли, беше и един от големите дарители на музея. Цялата тази история започваше да се подрежда добре. Много добре.

— Мога ли да видя писмото?

— Възнамерявах да ти го дам за съхранение — не смея да го върна в музея. Но си го искам довечера.

Смитбак кимна. Тя му подаде дебел плик, който той мушна в куфарчето си.

Чу се рязко иззвъняване по домофона.

— Това са хората от следващата ми среща — рече посредничката. — Да им кажа ли, че наемате апартамента, или какво?

— Няма да го вземем — рече решително Нора.

Посредничката сви рамене, отиде до бутона на домофона и го натисне, за да ги пусне да влязат.

— Нора… — рече умолително Смитбак. Обърна се към посредничката: — Ще го наемем.

— Съжалявам, Бил, но просто не съм готова.

— Но миналата седмица ти каза, че…

— Знам какво съм казала. Но при сегашната ситуация не мога да мисля за апартаменти. Ясно ли е?

— Не, не е ясно.

Входният звънец иззвъня и брокерката отиде да отвори. Влязоха двама мъже, единият — нисък и плешив, другият — висок и брадат. Те хвърлиха бегъл поглед на всекидневната, минаха през кухнята и отидоха към спалните.

— Нора, моля те — рече Смитбак. — Виж сега, знам, че всичко това — преместването ти в Ню Йорк, постъпването ти в музея — не мина така гладко, както бе очаквала. Съжалявам за това. Но то не означава, че би трябвало да…