Музей на страха

Пендъргаст се изправи.

— Доктор Уелсли, вашата експертна оценка бе изключително ценна.

Доктор Уелсли също се изправи.

— Моля, наричайте ме София.

О’Шонеси забеляза, че тя гледаше Пендъргаст с подновен интерес.

Пендъргаст се поклони и се усмихна. След което се обърна и тръгна. Уредничката заобиколи писалището си, за да го изпрати до преддверието. Пред външната врата София Уелсли се спря, изчерви се и каза:

— Надявам се да ви видя отново, господин Пендъргаст. Може би скоро. Може би за вечеря.

Последва кратко мълчание, Пендъргаст не отвърна нищо.

— Е — рече оживено уредничката, — знаете къде да ме намерите.

Двамата преминаха отново през блъсканицата на пълните със съкровища зали, покрай мощи, инкрустирани със скъпоценни камъни, покрай гръцки статуи и червени вази от Атика, и се спуснаха по изпълнените с народ стълбища към Пето авеню. О’Шонеси си подсвиркваше припева от „Smooth operator“ на Шаде. Ако Пендъргаст го чуваше, той не се издаде с нищо.

Малко след това О’Шонеси вече се плъзгаше в белия кожен пашкул на ролса. Когато вратата се затвори със солидното и вдъхващо доверие „щрак“, се възцари отново благословена тишина. Още не можеше да реши какво да си мисли за Пендъргаст — може би този мъж, въпреки твърде тежкарския си вкус, заслужаваше доверие. Във всеки случай обаче знаеше едно — ще си отваря очите на четири.

— През парка — към Нюйоркския природонаучен музей, моля — каза Пендъргаст на шофьора. Когато колата се ускори в трафика, агентът се обърна към О’Шонеси: — Откъде се е зародила у едно ирландско ченге тази любов към италианската опера?

О’Шонеси се сепна. Кога бе споменавал нещо за опера?

— Твърде зле прикривате мислите си, сержант. Докато гледахте рисунките от „Севилския бръснар“, забелязах да тактувате несъзнателно с десния си показалец ритъма на арията на Розина „Уна воче поко фа“.

О’Шонеси се вторачи в Пендъргаст.

— Обзалагам се, че се смятате за Шерлок Холмс.

— Човек не среща често полицаи, които обичат операта.

— А вие? Обичате ли операта? — върна му заядливо въпроса О’Шонеси.

— Ненавиждам я. Операта е била телевизията на деветнайсети век: шумна, вулгарна шарения, чиито сюжети могат да бъдат определени единствено като инфантилни.

О’Шонеси се усмихна за първи път. Поклати глава.

— Пендъргаст, мога само да кажа, че способностите ви да наблюдавате не са чак толкова забележителни, колкото си мислите. Господи, каква простащина!

Усмихна се още по-широко, когато забеляза как за миг по лицето на агента от ФБР пробяга облаче на раздразнение. Най-сетне му беше дал да се разбере.

Четвърта глава

Нора въведе Пендъргаст и дребния полицай със сурово изражение в Централния архив, леко поуспокоена, че този път намери без проблеми пътя.

Пендъргаст се спря за миг вътре и пое дълбоко дъх.

— А-а-ах! Ароматът на историята. Вдъхнете го, сержант.

Той протегна напред ръце с разтворени пръсти, сякаш да ги стопли с намиращите се там документи.

Райнхарт Пък приближи към Пендъргаст, клатейки глава. Изтри лъщящото си теме с носна кърпичка, след това я прибра в джоба с неловки пръсти. Присъствието на агента от ФБР едновременно го блазнеше и го плашеше.

— Доктор Пендъргаст — рече той. — Много ми е приятно. Мисля, че не сме се виждали от… чакайте да видя… от неприятностите през 95-а. Пътувахте ли тогава до Тасмания?

— Да, наистина пътувах, благодаря ви, че си спомнихте. И познанията ми за австралийската флора се увеличиха неимоверно.

— А как е… вашето управление?

— Чудесно — отвърна Пендъргаст. — Позволете ми да ви представя сержант О’Шонеси.

Полицаят пристъпи иззад Пендъргаст и лицето на Пък помрачня.

— О, Господи. Има едно правило, нали разбирате? Хора, които не са служители на музея…

— Мога да гарантирам за него — рече Пендъргаст с решителна нотка в гласа. — Той е виден представител на полицията в нашия град.

— Разбирам, разбирам — рече тъжно Пък, докато отключваше. — Е, ще трябва всички да се регистрирате. — Отдръпна се от вратата. — А това е господин Гибс.

Оскар Гибс кимна отсечено. Беше дребен, набит афроамериканец с безкосмести ръце и гладко избръсната глава. За ръста си бе толкова як, сякаш бе издялан от касапски пън. Целият бе в прах и изглеждаше нещастен да е на това място.

— Господин Гибс бе така любезен да подреди всичко, което ви е нужно, в Изследователската зала — рече Пък. — Ще извършим формалностите, след което ще ви помоля да ме последвате.

Подписаха се в регистъра, след това навлязоха в мрака. Пък осветяваше пътя както и преди чрез шалтерите от слонова кост. След едно почти безкрайно пътешествие стигнаха пред врата в шпаклованата задна стена на архива, която имаше малко прозорче с армирано стъкло. Пък извади дрънчаща връзка ключове и с мъка отключи вратата, след което я отвори пред Нора. Осветлението блесна и тя едва не ахна от удивление.

Полирани дъбови ламперии се издигаха от мраморния под към украсения с позлата великолепен таван в стил „Рококо“. Масивни дъбови маси с крака, завършващи с птичи лапи заемаха средата на залата, около тях бяха подредени дъбови столове с червени кожени седалки и облегалки. Тежки полилеи от кована мед и кристал висяха над всяка маса. Две от масите бяха отрупани с най-различни предмети, а върху трета бяха подредени кутии, книги и вестници. В дъното на залата имаше масивна тухлена камина с корнизи от розов мрамор. Всичко бе побеляло от натрупаната през годините патина.

— Това е невероятно — рече Нора.

— Да, наистина — отвърна Пък. — Една от най-хубавите зали на музея. Историческите проучвания някога бяха много важни. — Въздъхна. — Времената се промениха. О темпора, о морес и тъй нататък. Моля извадете писалищните си пособия и сложете тези памучни ръкавици, преди да пипате каквото и да е. Ще трябва да взема куфарчето ви, докторе.

Пък хвърли неодобрителен поглед на висящите от колана на О’Шонеси пистолет и белезници, но не каза нищо.

— Аз ще се оттегля. Когато сте готови да тръгнете, обадете ми се по този телефон. Вътрешен номер 4240. Ако искате фотокопия на някакви документи, попълнете един от онези формуляри.

Вратата се затвори. Чу се превъртането на ключ в бравата.

— Той да не би да ни заключи? — попита О’Шонеси.

Пендъргаст кимна:

— Стандартна процедура.

О’Шонеси отстъпи назад в полумрака.

Странна птица, помисли си Нора. — Тих, непроницаем, симпатичен по някакъв свой ирландски начин. Пендъргаст изглежда го харесваше. А О’Шонеси, на свой ред, изглежда не харесваше никого.

Агентът сключи ръце зад гърба си и бавно обиколи първата маса, взирайки се във всеки от изложените предмети. Направи същото и с втората, а след това отиде при третата маса, отрупана с подредени документи.

— Да видим този опис, за който споменахте — обърна се той към Нора.

Нора посочи разписката с описа, която бе открила предишния ден. Пендъргаст я огледа, а след това с листа в ръка направи още една обиколка. Кимна към препарираното окапи.

— Това е от колекцията на Шотъм — рече той. — И това също. — Кимна към кутията, направена от слонско стъпало. — Тези три калъфа за пениси и десния китов бакулум. Тази смалена глава „Хиваро“. Всичко е от Шотъм — плащания за услугите, извършени от Макфадън. — Наведе се да разгледа една смалена глава. — Менте. Маймунска е, а не човешка. — Вдигна очи към Нора. — Доктор Кели, бихте ли прегледали документите, докато аз оглеждам тези предмети?

Нора се настани край третата маса. Имаше една малка кутия с кореспонденцията на Шотъм, както и друга, по-голяма кутия и две папки — очевидно документи на Макфадън. Нора отвори първо кутията на Шотъм. Както бе отбелязал Пък, съдържанието й се намираше в забележителен безпорядък. Малкото запазени писма бяха кажи-речи с еднакво съдържание: въпроси за класифициране и идентифициране, несъгласия с различни други учени по най-разнообразни теми. Тази кореспонденция осветляваше любопитна страна от естествената история на деветнайсети век, но не хвърляше светлина върху ужасяващото престъпление. Докато четеше късите писма, в съзнанието й започна да се оформя образът на Дж. К. Шотъм. Това не бе образът на сериен убиец. Изглеждаше съвсем безвреден, придирчив, малко скандалджия може би, настроен срещу колегите си учени. Интересите на този човек бяха изключително свързани с естествената история. Е, човек никога не знае, помисли си тя, докато разлистваше мухлясалите страници.