Музей на страха

— Оскар ли?

— Оскар Гибс. Обикновено той работи за отдела по остеология. Там нямаме кой знае колко посетители. Ще го извикам да помогне тук.

— Много мило от ваша страна, господин Пък.

— Мило ли? Удоволствието е изцяло мое, скъпо момиче!

— Ще доведа и един колега.

Облак на несигурност засенчи лицето на Пък.

— Колега ли? Има правила по безопасността, а и с всичките тези нови охранители… — той се поколеба, доста объркан.

— Правила ли?

— Допуска се само персонал от музея. Преди архивът беше отворен за всички, но сега достъпът е ограничен само до персонала на музея. И до надзорниците…

— Специален агент Пендъргаст е… ъ-ъ-ъ… — свързан с музея.

— Агент Прендъргаст ли казахте? Да, името му ми е познато. Спомням си го сега. Онзи господин от Юга. О, Господи — по лицето на мъжа за миг пробяга нещастно изражение. — Е, добре, добре, както искате. Ще ви очаквам утре в девет часа.

Втора глава

Патрик Мърфи О’Шонеси седеше в кабинета на капитана на участъка и го чакаше да приключи с телефонния разговор. Чакаше вече пет минути, но досега Картър дори не го бе погледнал. Което за него бе добре дошло. О’Шонеси разглеждаше безучастно стените, погледът му се плъзгаше по наградните плакети и купите, спечелени на състезания по стрелба, докато най-сетне се оживи, когато се спря върху картината на отсрещната стена. На нея бе изрисувана малка хижа в някакво блато, нощем, при пълна луна; прозорчетата на хижата хвърляха мека жълта светлина върху водата. Тема на несекващи шеги в седми участък беше фактът, че техният капитан, с цялата му маниерност и претенции за култура, държеше гордо окачено в кабинета си такова сълзливо пейзажче. Говореше се дори да съберат пари и да направят дарение за замяна на тази отблъскваща картина с нещо по-свястно. И О’Шонеси се бе смял с останалите, но сега намираше картинката за трогателна. Всичко беше толкова трогателно.

Изтракването на слушалката върху вилката го извади от унеса му. Той вдигна глава в мига, в който Къстър натискаше бутона на интеркома.

— Сержант Нойс, елате тук, моля.

О’Шонеси отклони погледа си. Това не беше добър знак. Хърбърт Нойс, наскоро прехвърлен от отдела за вътрешни разследвания, беше личният помощник и блюдолизец нумеро уно. Определено се заформяше нещо неприятно.

Нойс влезе в кабинета почти на минутата с обичайната си мазна усмивка, която разчупваше гладките черти на лицето му, приличащо на муцуната на пор. Кимна учтиво на Къстър, игнорира О’Шонеси и седна на най-близкия до писалището стол, дъвчейки както винаги дъвка. Кльощавото му тяло едва успя да направи малка хлътнатина в тъмночервената кожа на стола. Толкова бързо се появи, че сякаш се бе мотал току пред вратата. О’Шонеси си помисли, че сигурно беше правил тъкмо това.

Най-сетне Къстър се обърна към О’Шонеси.

— Пади? — рече с високия си тънък глас. — Как се чувства напоследък последното ирландско ченге в полицията?

О’Шонеси изчака достатъчно дълго, за да не прозвучат думите му нахално и отговори:

— Името ми е Патрик, сър.

— Патрик, Патрик. Мислех си, че ти викат Пади — продължи Къстър, част от високомерието му се бе изпарила.

— В полицията има още доста ирландци, сър.

— Да де, ама колцина се казват Патрик Мърфи О’Шонеси? Искам да кажа, че това си е ирландско, нали? Все едно като Хаим Моше Финкелщайн или Вини Скарпета Готи дела Гамбино. Етнически звучи. Много етнически. Но ей, не ме разбирай погрешно. Етническото е добро.

— Много добро — вметна Нойс.

— Винаги съм казвал, че в полицията трябва да имаме разнообразие. Нали така?

— Разбира се — отвърна О’Шонеси.

— Както и да е, Патрик, тук имаме един малък проблем. Преди няколко дни на строителна площадка в района на участъка ни бяха открити трийсет и шест скелета. Може и да си чувал. Аз лично ръководех разследването. Строежът е на „Мойгън-Феърхевън“. Знаеш ли ги?

— Разбира се, че ги знам.

О’Шонеси нарочно се вторачи в прекалено голямата писалка „Монблан“, която се подаваше от джоба на ризата на Къстър. За миналата Коледа господин Феърхевън бе подарил такива писалки на капитаните на всички участъци в Манхатън.

— Голяма групировка. Много пари, много приятели. Добри хора. А тези скелети, Патрик, са на над стогодишна възраст. Нашето мнение е, че някакъв маниак е избил всичките тези хора някъде около 80-те години на XIX век и ги е скрил в мазето. Следваш ли мисълта ми дотук?

О’Шонеси кимна.

— Работил ли си някога с ФБР?

— Не, сър.

— Те си мислят, че редовите ченгета са глупаци. Обичат да ни държат на тъмно. Така се забавляват.

— Това са малките им игрички — рече Нойс и лъскавата му глава леко се поклати. Трудно бе късата по военному подстрижка да изглежда лъскава от гела, но Нойс някак си успяваше да го постигне.

— Точно така с — рече Къстър. — Разбираш за какво става дума, нали, Патрик?

— Аха.

Искаха да кажат, че ще му възложат някаква шибана задача, в която е замесено и ФБР, ето за какво ставаше дума.

— Добре. Кой знае защо, имаме един агент от ФБР, който си пъха гагата в онази строителна площадка. Не казва защо се интересува. Дори не е местен, а е от Нови Орлеан, ако щеш вярвай. Но има яки връзки. Още не съм наясно с тях. Момчетата от Нюйоркския офис на ФБР не го харесват повече от нас. Разказаха ми това-онова за него и чутото никак не ми се понрави. Където и да отиде, подире му идват неприятностите. Следваш ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Този тип се мотае буквално навсякъде. Иска да види костите. Иска да види доклада на патолога. Иска всичко под слънцето. Не ще и да знае, че престъплението е станало в древността. И ето, че господин Феърхевън е загрижен. Не иска около всичко това да се разшуми прекалено много, нали разбираш? Той ще дава тези апартаменти, дето ще ги строи, под наем. Схващаш ли накъде бия? А когато господин Феърхевън е загрижен, той се обажда на кмета. Кметът се обажда на комисар Рокър. Комисарят се обажда на началника. А началникът се обажда на мен. Което означава, че сега аз съм загрижен.

О’Шонеси кимна. Което означава, че и аз би трябвало да съм загрижен, но не съм.

— Много загрижен — додаде Нойс.

— Затова ето какво ще се случи. Ще ти възложа да бъдеш свръзка на този тип с NYPD3. Залепваш се за него като муха на… ъ-ъ-ъ… мед. Искам да знам какво прави, къде ходи и особено — какво е замислил. Но не се сприятелявай прекалено с него.

— Няма, сър.

— Името му е Пендъргаст. Специален агент Пендъргаст. — Къстър обърна лист хартия пред себе си. — Господи, даже не са ми дали малкото му име. Няма значение. Уредил съм среща между него и теб утре, в два следобед. След това залепваш за него. Официалната линия е, че си придаден към него, за да му съдействаш. Но не бъди прекалено услужлив. Тоя тип е вгорчил живота на много народ. Ето, прочети сам.

О’Шонеси взе подаденото му досие.

— В униформа ли да бъда, сър?

— Точно в това е номерът, по дяволите! Едно униформено ченге, залепнало като пиявица за него, определено ще наруши маниера му на работа. Схващаш ли ме?

— Да, сър.

Капитанът се облегна и го изгледа скептично.

— Мислиш ли, че ще справиш, Патрик?

О’Шонеси се изправи.

— Аха.

— Защото напоследък забелязвам твоето отношение — рече Къстър и почеса с пръст носа си. — Един приятелски съвет. Запази го за агент Пендъргаст. Последното нещо, от което ти, и най-вече ти, имаш нужда, е собственото отношение.

— Никакво отношение, сър. Аз съм тук да пазя и да служа. — Произнесе „служа“ провлачено — с най-добрия си ирландски акцент. — Желая ви най-прекрасна сутрин, господин капитан.

О’Шонеси се обърна и излезе, но докато го правеше чу как Къстър прошепна на Нойс: „Голям умник!“

Трета глава

— Чудесен ден за посещение в музея — рече Пендъргаст, вдигнал глава към свъсеното небе.

3

New York Police Department — Нюйоркско полицейско управление. Б.пр