Музей на страха

И Пендъргаст се засмя тихичко, сякаш на себе си.

Нора му махна с ръка и загреба, плясъкът на водата отекваше в ниската каменна пещера. След малко стигна до задръстен с водорасли проход между два камъка — тесен, колкото да мине лодката. Мина през него и изведнъж се озова в просторните води на Хъдсън. Над нея се издигаше огромната маса на пречиствателната станция Норт ривър, а голямата блещукаща арка на моста „Джордж Вашингтон“ се мержелееше на север. Нора пое дълбоко хладния, свеж въздух. Още не можеше да повярва, че са останали живи.

Обърна се да погледне към отвора, през който току-що бе преминала. Изглеждаше като купчина сплетени водорасли около няколко струпани балвана — нищо повече.

Наблегна на греблата, пред нея изплува силуетът на изоставеното малко пристанище на фона на блестящите небостъргачи на Среден Манхатън, и тогава й се стори, че още дочува едва доловимия смях на Пендъргаст, носен от среднощния ветрец.

Епилог

Арканиум

Есента бе преминала в зима — беше един от онези свежи, слънчеви дни в началото на декември преди да падне първият сняг, когато светът изглежда почти като кристален в съвършенството си. Нора Кели и Бил Смитбак вървяха уловени за ръце по „Ривърсайд драйв“. Нора погледна към реката. От горното й течение вече се носеха малки ледени късове. Като гравирани се очертаваха укрепленията на Ню Джързи, а сребристият мост „Джордж Вашингтон“ сякаш плуваше в безтегловност над реката.

Нора и Смитбак бяха намерили апартамент на авеню „Уест енд“ и Деветдесета. Когато Пендъргаст им позвъни и ги помоли да се срещнат на „Ривърсайд драйв“ 891, те решиха да извървят двете мили пеша, за да се насладят на хубавия ден.

За първи път след ужасното откритие на улица „Кетрин“ Нора усещаше как в живота й се завръща известен покой. Работата й в музея напредваше добре. Всички датировки с въглерод–14 на образците й от Юта се бяха върнали и потвърждаваха теорията й за връзката между анасазите и аптеките. В музея се проведе страхотна чистка, администрацията бе почти изцяло обновена — с изключение на Колъпи, който някак си бе успял да премине през изпитанията с непокътната, ако не и по-висока репутация и престиж. Всъщност Колъпи предложи на Нора важен административен пост, който тя учтиво отказа. Нещастният Роджър Бризбейн бе освободен — заповедта за ареста му бе отменена ден преди изборите, след като адвокатът му представи железни алибита за времето на трите папагалски убийства и ядосаният съдия изтъкна, че не съществуват никакви физически доказателства, които да го свързват с каквото и да е престъпление. Сега Бризбейн съдеше градските власти за неправомерен арест. Вестниците продължаваха да надават вой, че „Хирурга“ бил още на свобода. Кметът загуби изборите. Капитан Къстър бе разжалван до редови патрулен полицай.

Появиха се сума вестникарски статии за неочакваното изчезване на Антъни Феърхевън, ала спекулациите свършиха с рейда на данъчните власти в компанията му. След това всички приеха, че причина за изчезването му навярно са данъчни проблеми. Понесе се слух, че за последно Феърхевън бил забелязан на плажа някъде в Холандските Антили да си пие дайкирито и да чете „Уолстрийт джърнъл“.

Смитбак прекара две седмици в клиниката „Фивършам“, северно от Колд спринг, където раната му бе зашита и превързана. Оправи се учудващо бързо. Пендъргаст също прекара няколко седмици във „Фивършам“ и претърпя серия от операции на лакътя и корема. След това изчезна и нито Нора, нито Смитбак знаеха нещо за него. До това тайнствено обаждане.

— Още не мога да повярвам, че отново се връщаме там — рече Смитбак, докато вървяха на север.

— Хайде, Бил. Не си ли любопитен да разбереш какво иска Пендъргаст?

— Разбира се. Просто не виждам защо да не се срещнем някъде другаде. На някое по-уютно място. Да речем — в ресторанта на „Карлайл“.

— Убедена съм, че ще узнаем причината за това.

— Аз — също. Но ако ми предложи коктейл в някоя от онези стъкленици на Ленг, моментално си тръгвам.

Старата къща се появи в далечината, нагоре по „Драйв“. Дори на ярката слънчева светлина тя изглеждаше някак тъмна: огромно свърталище на духове, обрамчено от голи дървета; черните прозорци на горните й етажи, гледащи на запад, приличаха на кухи очни ябълки.

Нора и Смитбак спряха едновременно, сякаш по даден знак.

— Знаеш ли, разтреперват ми се мартинките само при вида на тази стара грамада — рече тихо Смитбак. — Да ти кажа, че когато Феърхевън ме просна на операционната и усетих как ножът се забива в…

— Бил, моля те — рече жално тя.

На Смитбак беше започнало да му харесва да я гощава с кървави подробности.

Той я прегърна през рамо. Беше облечен в синия костюм от „Армани“, но сега му беше малко възширок, слабата му фигура бе отъняла още повече след изпитанията. Лицето му беше бледо и изопнато, но палавото пламъче на старото чувство за хумор се бе върнало в очите му.

Продължиха пътя си и пресякоха 137-а улица. Ето я подходната алея, все още отчасти затрупана от довеялите купища боклуци. Смитбак спря отново и Нора видя как погледът му пробяга по фасадата на сградата към един строшен прозорец на втория етаж. При цялата му демонстрация на кураж и непукизъм, лицето на журналиста пребледня за миг. След това продължи решително пътя си, следвайки Нора към задната порта. Почукаха.

Мина минута, после — две. Най-сетне вратата изскърца, отвори се и пред тях застана Пендъргаст. Носеше дебели гумени ръкавици, а елегантният му черен костюм бе покрит с прах от мазилка. Без да изрече и дума за поздрав, той се извърна и те го последваха по тихите кънтящи коридори към библиотеката. По коридорите бяха монтирани преносими халогенни лампи, които хвърляха студена бяла светлина върху стените на старата къща. Но дори и при наличието на светлина Нора потрепери от страх, докато вървеше отново по тези коридори. Лошата миризма на гниене я нямаше, заместена от лекия мирис на миещи препарати. Интериорът бе неузнаваем: имаше стени със свалени ламперии, шкафовете зееха отворени, водопроводните и газопроводните тръби бяха разкрити или премахнати, от пода бяха изтръгнати дъски. Изглеждаше така, сякаш къщата е била разбита по време на невероятно изтощително претърсване.

В библиотеката всички чаршафи бяха свалени от скелетите и препарираните животни. Осветлението тук беше по-мъждиво, но Нора забеляза, че половината лавици бяха изпразнени, а на пода имаше грижливо подредени купчинки от книги. Пендъргаст си проправи път между тях към огромната камина в дъното на стаята и тогава — най-сетне — се обърна към двамата си гости.

— Доктор Кели — рече той и й кимна. — Господин Смитбак, радвам се, че изглеждате добре.

— Този ваш доктор Блум е колкото хирург, толкова и артист — отвърна Смитбак с малко скована сърдечност. — Надявам се да му дадат ордена на синия кръст. Макар че още не съм видял сметката, която ще ми изпрати.

Пендъргаст леко се усмихна. Последва кратко мълчание.

— Е, защо ни поканихте тук, господин Пендъргаст? — попита Нора.

— Вие двамата преминахте през ужасно изпитание — отвърна Пендъргаст и свали тежките ръкавици. — По-голямо, отколкото човек би трябвало да преживее. Чувствам се до голяма степен отговорен за това.

— Е, нали за това са завещанията — отвърна шеговито Смитбак.

— През последните седмици научих някои неща. На твърде много хора вече не може да се помогне — Мери Грийн, Дорийн Холандър, Манди Еклънд, Райнхарт Пък, Патрик О’Шонеси. Но за вас двамата… помислих си, че може би ако чуете истинската история — история, която никой друг не трябва да узнае — това може да ви помогне да прогоните демоните от душите си.

Последва нова кратка пауза.

— Продължете — рече Смитбак с коренно различен тон.

Пендъргаст погледна Нора, после — Смитбак, сетне — отново Нора.

— Още от детството си Феърхевън е бил обсебен от идеята за безсмъртие. По-големият му брат е починал на шестнайсет годишна възраст от синдрома Хъчинсън-Гилфорд.