Маршрут 666

— Ясно — кимна Пендъргаст, борейки се със собствения си комплект кислородни бутилки. — Господин Смитбек, доктор Грийн, имате ли някакви познания за леководолазната екипировка?

— В колежа взех един-два урока — промърмори Смитбек, поемайки маската от ръцете му.

— Гмуркала съм се на Бахамите, но само с дихателен апарат — добави на свой ред Марго.

— Принципът е същият — успокои я Пендъргаст. — Ще ви нагласим регулатора и няма страшно. Дишате си нормално и запазвате спокойствие, това е всичко.

— Побързайте! — тревожно подвикна Сноу и затича към далечния край на пещерата, следван от Смитбек и Пендъргаст. Марго пристегна колана си и хукна след тях, преодолявайки парализата на страха, започнала да сковава краката й.

Внезапно агентът рязко спря и се обърна.

— Къде е Винсънт?

Марго механично стори същото. Дагоста стоеше неподвижно в центъра на площадката, а снаряжението беше струпано на безформена купчина в краката му.

— Вие вървете — подвикна той.

В очите на Пендъргаст се появи ням въпрос.

— Не мога да плувам — простичко рече лейтенантът.

До ушите на Марго долетя сподавената ругатня на Сноу. За миг никой не помръдна. После Смитбек направи крачка назад.

— Давай с мен, ще ти помогна — предложи той.

— Вече споменах, че съм израснал в Куинс и не мога да плувам! — сопна се Дагоста. — Ще потъна като камък!

— С този апарат няма да потънеш — успокои го Смитбек, грабна кислородните бутилки и ги закрепи на гърба му. — Ще се държиш за мен и толкоз. Ако се наложи, аз ще плувам и за двамата. Гледаш ме какво правя и всичко ще бъде наред. — Тикна една маска в ръцете му и го побутна към останалите.

Оттатък пещерата ромонеше подземна рекичка, която чезнеше някъде в мрака. Марго гледаше как Сноу и Пендъргаст слагат маските си и потъват в черната вода. Тя стори същото. Захапа мундщука на кислородния регулатор и предпазливо се потопи. След вонята в тунела въздухът от бутилките й се стори манна небесна. Зад гърба й се разнесе шумен плясък. Подкрепян от репортера, Дагоста започна да напредва в гъстата и противно блудкава течност с нещо средно между плуване и безразборно ритане с ръце и крака.

Марго заплува с всички сили след мигащата в мрака лампа на челото на Сноу. Очакваше всеки миг хиляди тонове скална маса да се стовари отгоре им, взривена от зарядите на тюлените. Секунди по-късно настигна двамата мъже в авангарда, които бяха спрели на място.

— Тук ще се потопим — нареди Сноу, измъкнал за миг мундщука от устата си. — Пазете се от всякакви одрасквания и не гълтайте нищо, в името на Всевишния! В дъното на този тунел има една много стара желязна тръба, която ще ни отведе в…

В този миг някъде над главите им се разнесе мощен тътен, който усетиха с всяка фибра на тялото си: нисък и зловещ, нарастващ със светкавична скорост.

— Хей, какво е това? — тревожно се ослуша Смитбек, току-що присъединил се към тях заедно с Дагоста. — Зарядите?

— Не, защото грохотът е постоянен — прошепна в отговор Пендъргаст. — Трябва да са започнали източването на резервоара. За съжаление по-рано от предвиденото…

Замръзнаха в мръсната вода, сякаш омагьосани от страховития тътен на милионите кубически метри вода, устремили се към плетеницата от стари тунели над главите им.

— Тридесет секунди до взривяването на последните заряди — обяви със спокоен глас Пендъргаст и заби очи в часовника си.

Марго чакаше, опитвайки се да успокои дишането си. Даваше си ясна сметка, че ако зарядите избухнат не по планирания начин, след броени минути всички ще бъдат мъртви.

Тунелът се разтърси от силни вибрации, водата сякаш завря. Обсипа ги дъжд от мазилка и парчета бетон. Сноу нагласи маската си, огледа се за последен път и потъна под водата. Смитбек го последва заедно с Дагоста, без да обръща внимание на съпротивата му. Пендъргаст даде знак на Марго, че е следващата. Тя се потопи и заплува между тесните, покрити с ръжда стени на старата тръба, следвайки мъждивата светлинка от фенера на водолаза далеч пред себе си. Отбеляза, че безразборно ритане на Дагоста постепенно преминава в някакъв що-годе ритъм, дължащ се на свикването му с дихателния апарат.

Тунелът стана хоризонтален, последваха два завоя. Марго се обърна да провери дали Пендъргаст ги следва. Ръката му й направи знак да продължава напред, мярнала се за миг сред слаби оранжеви отблясъци.

Мъжете пред нея се плъзнаха покрай някакво разклонение. Старата желязна тръба се вливаше в друга — по-широка и далеч по-нова и лъскава, която чезнеше в далечината. От мястото на връзката започваше друга, по-тясна тръба, насочена право надолу. Сноу посочи напред, после нагоре. Това означаваше, че преливникът към Западния страничен се намира точно пред тях.

Изведнъж отзад се разнесе чудовищен грохот — зловещ и дълбок тътен, който разклати тръбата със застояла вода. Последваха множество силни трусове, в бърза последователност. Марго видя как очите на Сноу се разширяват от ужас под подскачащия лъч на фенерчето. Последните заряди бяха избухнали, затрупвайки завинаги галериите към Дяволския етаж.

Сноу размаха ръце, правейки им знаци да продължават нагоре, към преливника. После Марго усети силно дръпване, сякаш изведнъж се беше появило течение, теглещо я обратно към сборния пункт. Усещането изчезна толкова внезапно, колкото се беше появило, водата изведнъж се сгъсти. За част от секундата изпита странното усещане, че е изпаднала в безтегловност в окото на ураган.

После от старата желязна тръба зад гърба й връхлетя порой от мътна вода под огромно налягане, целият тунел се разтърси. Тялото й силно се блъсна в стената, мундщукът излетя от устата й. Размахала ръце, тя започна да го търси в урагана от мехурчета и всякаква мръсотия. Следващата вълна я запрати към дупката, която зееше под краката й. Някаква непреодолима сила я теглеше надолу, към непроницаемия мрак, въпреки отчаяните й усилия да се задържи. Оглушителният тътен продължаваше да притиска ушите й, равномерен като кръвообращение. Тялото й се блъскаше между стените, жалко листенце във властта на могъщия водовъртеж. В бледата светлина на фенерчето успя да зърне ръката на Пендъргаст — тъничка като на кукла, да се протяга към нея. Изпита чувството, че ги делят стотици километри. В следващия миг връхлетя нова вълна и тесният тунел над главата й се срути с острото скърцане на смачкан метал. Тялото й се стрелна надолу към непрогледния мрак, в ушите й продължаваше да ечи тътенът — равномерен и оглушителен, натежал от смъртна заплаха.

63

Хуейуърд тичаше към търговския център на Бандшел и Чери Хил, редом с полицай Карлин. Въпреки едрата си фигура той бягаше с лекотата и непринудеността на атлет по рождение, без дори да се изпоти. Изглеждаше абсолютно свеж въпреки стълкновението с къртиците в тунела, сълзотворния газ и дори хаоса, който бяха заварили на повърхността.

Тук, в тъмния парк, доскоро далечният шум изведнъж беше набрал сила: странен, малко напевен вой, който се надигаше и заглъхваше на равномерни интервали, сякаш притежаваше свой собствен живот. Облаците отгоре се осветяваха от неравномерни, алени отблясъци.

— Това ми прилича на многохилядно сборище, участниците в което здраво са се хванали за гушата — мрачно подхвърли Карлин.

— Май си прав — съгласи се Хейуърд, насочила поглед към отряда от Националната гвардия, който припряно заемаше позиция на север пред тях.

Изтрополяха по дъските на моста „Боу“ и поеха по главната алея, насочвайки се към тила на полицейския кордон. В една от пресечките се бяха подредили медийните автомобили с работещи двигатели. Над главите им се плъзна широката утроба на хеликоптер, мощното витло огъна върховете на дърветата. Терасата на замъка Белведере беше блокирана от плътните редици полицаи в защитни облекла. Тя кимна на някакъв лейтенант, който им махна да минават, и тръгна да прекосява терасата, следвана от Карлин. Насочиха се нагоре, към крепостната стена и бойниците. Там, щръкнал сред тълпата висши полицейски служители, представители на градската управа, бойци от Националната гвардия и изнервени мъже с мобилни телефони в ръце, стоеше директорът на полицията Хорлокър. Хейуърд с изненада установи, че изглежда с десет години по-стар от последната им среща, състояла се едва преди четири часа. Той разговаряше с дребна, добре облечена жена, отдавна прехвърлила петдесетте. По-скоро слушаше късите, насечени фрази, които излитаха от тънките й устни. Това беше лидерката на движението „Да си върнем града“ и майка на убитата Памела Уишър.