Маршрут 666

Тълпата Бръчкави, препречваща изхода, бързо започна да се разпръсква.

— Напред! — изкрещя Пендъргаст, опитвайки се да надвие грохота на огнения ад. Марго стисна сака под мишница и хукна след него към арката в дъното на залата. На перона отвъд нея видя как Смитбек и Дагоста спират пред слаб мъж с черен водолазен костюм и изпоцапано с пот и камуфлажна боя лице.

Зад гърба й се разнесоха съскащи звуци, придружени от шляпане. Бързо организирани, Бръчкавите бяха подновили преследването. Изправи се под арката и се обърна назад.

— Марго! — кресна от перона Пендъргаст. — Какво правите, за Бога!?

— Тук е мястото да ги спрем! — изкрещя в отговор тя и трескаво бръкна в сака си. — Никога не можем да им избягаме!

— Не ставайте глупава! — изкрещя извън себе си Пендъргаст.

Без да му обръща внимание, Марго измъкна еднолитровите бутилки, стисна по една във всяка ръка и започна да облива пространството пред себе си.

— Спрете! — изкрещя като обезумяла. — Това тук са два милиарда единици витамин D3

Но Бръчкавите продължаваха напред. От кървавочервените им очи се стичаше лепкава слуз, а кожата им се лющеше, опърлена от силната светлина.

— Хей, чухте ли? — отново изкрещя тя и разклати бутилките. — Активиран 7-дехидрохолестерол, достатъчен да ви избие десет пъти подред!

Първият от нападателите се втурна към нея с нож в ръка и тя светкавично напръска лицето му, обхващайки със струята и този след него. Съществата нададоха задавени викове, паднаха на земята и започнаха да се гърчат. Кожата им запуши.

Тълпата зад тях спря, разнесе се смутено ломотене.

— Витамин D! — викна още веднъж Марго. — Бутилирана слънчева светлина!

Замахна и към тълпата се стрелнаха две тънички струйки. Надигна се вой, няколко от създанията се строполиха и започнаха да се гърчат, а капчици течност от наметките им полетяха към околните. Воят и ломотенето се засилиха. Без да им дава време да се окопитят, Марго направи крачка напред и отново замахна с движението на косач. Първата редица панически отстъпи, а останалите се обърнаха и търтиха да бягат. Отстъплението беше колкото хаотично, толкова и светкавично. Бръчкавите се блъскаха и препъваха, а на полесражението останаха да се гърчат и да разкъсват дрипите си дузина димящи тела.

Марго се обърна и обилно поля с течността стените на арката и пода отпред, после запрати празните бутилки към вътрешността на павилиона.

— Да вървим!

Хукна подир останалите, настигайки ги чак при металната стълба в дъното на перона.

— Обратно към сборния пункт! — подвикна човекът с неопреновия костюм. — Имаме само десет минути до взрива!

— Ти си първа, Марго — нареди Дагоста.

В момента, в който младата жена скочи край коловозите и започна да се спуска към отводнителните тръби, тунелът се разтърси от бърза поредица силни експлозии.

— Това са нашите заряди! — извика Дагоста. — Пожарът ги е възпламенил по-рано!

Пендъргаст се обърна и отвори уста, но галерията се разтърси от оглушителен тътен, който бегълците усетиха като земетресение — първо с краката, после със стомаха и най-накрая с цялото си тяло. Духна ветрец, предвестник на могъщата взривна вълна, предизвикана от срутването на огромния Кристален павилион зад тях. В следващия миг ги връхлетя гореща стена от прах, дим и дребни отломки, която миришеше на кръв и разкъсана плът.

62

Марго излетя от отводнителната шахта и тупна в нисък тунел, едва-едва осветен от догаряща факла. Дъното беше покрито със застояла вода, от която стърчаха купчинки боклук. Таванът заплашително тръпнеше и проскърцваше от тътена на далечните срутвания, а от шахтата се посипаха прах и ситни камъчета, които бързо покриха раменете й.

Смитбек цопна до нея, следван от Пендъргаст, Дагоста и водолазът.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Дагоста, извърнал с лице към непознатия. — Какво стана с останалите тюлени?

— Аз не съм тюлен, а полицейски водолаз, сър — отвърна мъжът. — Полицай Сноу.

— Ясно, ясно — кимна лейтенантът. — Ти си човекът, който започна цялата работа. Имаш ли фенер, Сноу?

Водолазът запали факла, която измъкна от раницата си. Тунелът блесна, озарен от пурпурното сияние.

— Господи, Света Богородице! — хлъцна Смитбек до нея. Марго напрегна взор и внезапно си даде сметка, че онова, което бе взела за купчини боклук, на практика бяха обезглавени трупове в неопренови костюми, застинали в последната си агония. Стените край тях бяха надупчени от куршуми, личаха черните, силно обгорели дупки от гранати.

— Екип „Гама“ — рече Сноу. — Избягах тук, след като видяха сметката на партньора ми. Ония ме гониха чак до шахтата, но някъде около коловозите се отказаха.

— Вероятно са разбрали, че закъсняват за бала — промърмори Дагоста, оглеждайки с мрачно лице касапницата наоколо.

— Там горе нямаше ли други тюлени, сър? — попита го Сноу. — Вървях по стъпките им и се надявах, че все някой е оцелял… — Видя изражението на Дагоста и гласът му заглъхна. В тунела се възцари тежка тишина.

— Хей, да изчезваме оттук! — сепна се Сноу. — Още двайсет кила С–4 ще гръмнат всеки момент!

Марго се запрепъва в полумрака, изпълнена с желание да попие с цялото си тяло твърдостта на каменистия под. Напрегна волята си до крайност, за да прогони кошмарните картини от Кристалния павилион, запечатали се дълбоко в съзнанието й. Даваше си сметка, че ако не го стори, няма да бъде в състояние да направи дори една крачка.

Тунелът направи широк завой. Фигурите на Сноу и Дагоста изчезнаха в някакво обширно затъмнено пространство.

Дишането на Смитбек зад гърба й изведнъж стана разпокъсано и тя се огледа. По пода на тунела се търкаляха обезобразените трупове на десетина Бръчкави. Качулката на един от тях беше паднала, разкривайки матовата, напластена кожа на отвратителното и в смъртта лице.

— Поразително! — възкликна Смитбек. — Безспорни белези на влечуго, но човешките черти все още преобладават. Тоя тук явно е бил в началния стадий на метаморфозата, която би го превърнала в стопроцентов Мбвун. Странното е, че при едни тази метаморфоза е в по-напреднал стадий, отколкото при други. Това несъмнено доказва подобренията и фината настройка, осъществени от Кавакита. Жалко, че нямаме време за по-задълбочено изследване.

Стъпките им звучно закънтяха в обширното тъмно пространство, в което бяха изчезнали мъжете пред тях. В плитката вода лежаха още няколко неподвижни тела.

— Това е сборният пункт — обяви Сноу и зарови в акуратно подредените край стената торби и раници. В гласа му се долови тревога: — Разполагаме с достатъчно кислородни апарати и маски, но никакви костюми. Трябва веднага да изчезваме, защото гръмнат ли зарядите, таванът ще се срути върху нас!

— На вас дължим спасението си, доктор Грийн — обади се Пендъргаст и й подаде комплект кислородни бутилки. — Оказахте се абсолютно права и благодарение на вашия витамин успяхме да се измъкнем от проклетия павилион. Най-тържествено обещавам, че ще получите покана за всяка друга екскурзия от подобен характер!

— Благодаря, тази ми стига — отвърна Марго, нахлузвайки чифт плавници на краката си.

Агентът на ФБР се обърна към Сноу:

— Каква е стратегията на оттеглянето?

— Ние проникнахме през пречиствателната станция на Хъдзън, но за съжаление няма начин да се върнем по същия път — рече водолазът, докато премяташе кислородния апарат през раменете си и закрепваше каишките на фенерчето към челото си. — По план трябваше да излезем през северното разклонение на Западния страничен, а оттам — в канала под Сто двадесет и пета.

— Има ли начин да ни заведете дотам? — попита Пендъргаст, помагайки на репортера да закрепи кислородните бутилки на гърба си.

— Мисля, че има — кимна водолазът, ровейки в купчината лицеви маски. — Успях да хвърля един поглед на картите, които носеше командирът. Трябва да следваме същия маршрут обратно до първия преливник. Там, вместо да се спуснем към пречиствателната станция, ще поемем нагоре, по отводнителната шахта, която се свързва със Страничния. Това означава доста продължително плуване, при това с безкрайно внимание, защото ще се натъкнем на много шлюзове и спомагателни шахти. Хлътнем ли в някоя от тях… — Гласът му пресекна.