Маршрут 666

Уокси не отговори. Лицето му светеше като бледа луна, увиснала в зловонния мрак.

Фенерчето отново се насочи към главата.

— Налага се да повикаме криминалистите за допълнителен оглед — промърмори Дагоста и механично посегна към радиостанцията. В следващия миг отдръпна ръката си, досетил се, че тук тя не му върши работа.

— Лейтенант? — направи крачка напред Хейъуърд.

— Какво?

— Когато някой умре, къртиците напускат мястото. От суеверие. Но в момента, в който се махнем оттук, те ще се върнат и ще премахнат всички следи. Включително главата и никога повече няма да я видим. В тези подземия полицията не е на почит.

— Но как ще разберат, че сме тук, по дяволите?

— Вече ви казах — те са наоколо. И наблюдават всичко.

Дагоста насочи лъча към околните стени. Тунелът беше тих и пуст.

— Какво искате да кажете?

— Ако искате да изследвате тази глава, ще трябва да я отнесете сам.

— О, Господи! — простена Дагоста, помълча и кимна: — Добре, сержант. Налага се да импровизираме. Подайте ми онзи пешкир.

Хейуърд заобиколи застиналия на място капитан Уокси, вдигна влажната кърпа и я разстла на цимента в близост до главата. След това покри дланта си с ръкава на униформеното яке и я избута върху нея.

Дагоста наблюдаваше действията й със смесица от отвращение и възхита, забравил парливото смъдене в очите си. Жената сръчно събра краищата на пешкира и ги завърза като бохча.

— Да вървим — кимна той. — Сержант, на вас се пада честта за последните почести.

— Няма проблем. — Хейуърд вдигна вързопа, като го държеше колкото може по-далеч от тялото си.

Но едва тръгнали по обратния път, във въздуха се разнесе тихо свистене и една бутилка се пръсна в стената, на сантиметри от главата на Уокси.

— Стой! Полиция! — светкавично се завъртя Дагоста.

От мрака бръмна втора бутилка. Някакъв странен гъдел в основата на гръбнака му позволи по-скоро да усети, отколкото да види заплашително приближаващите се фигури.

— Само трима сме, лейтенант — напрегнато прошепна Хейуърд. — Предлагам да се омитаме!

От мрака долетя дрезгав вик, последван от втори, сетне се разнесе тропот на бягащи крака. Зад гърба им Уокси изцвили от ужас.

— За Бога, капитане, съвземи се! — кресна Дакота.

Но Уокси сякаш не го чу, от устата му излиташе тихо скимтене. Извърна поглед към миниатюрната фигура на сержант Хейуърд, изпъната като струна. Деликатните й ръце висяха отстрани на тялото, в едната от тях се поклащаше опакованата глава. Тя шумно си пое въздух и се извърна с лице към стълбата.

— Не ме изоставяйте, моля ви! — проплака Уокси.

Дагоста го хвана за рамото и грубо го блъсна пред себе си.

Това изглежда беше достатъчно. Дебелакът се пробуди и започна да подтичва по обратния път, задминавайки дори Хейуърд.

— Мърдай! — извика лейтенантът и я побутна пред себе си. В следващия миг нещо изсвири покрай ухото му, той рязко се завъртя и измъкна револвера. В светлината на изстрелите успя да зърне десетина сенки, които се разделиха с очевидното намерение да ги обкръжат. Тичаха бързо, с приведени гърбове. Без да губят повече време, полицаите хукнаха към стълбата.

Спряха едва когато стигнаха горното ниво. Дагоста дишаше тежко и правеше напразни опити да се ослуша. Хейуърд стоеше до него с оръжие в ръка. Тишината се нарушаваше единствено от заглъхващите стъпки на Уокси, който продължаваше да тича към светлината.

— Следващия път очаквам да ме предупредиш за намеренията си, сержант! — раздразнено изръмжа той.

— Страхувах се, че ще хукнете след капитана, сър — хладно отвърна Хейуърд, докато прибираше пистолета си в кобура. — Веднага ще добавя, че за новобранец се представихте доста добре.

Дагоста изненадано я погледна. За пръв път се беше обърнала към него по устав, като към старши офицер. Понечи да попита какво беше това странно подсвиркване, което издаде долу, непосредствено преди оттеглянето, но после се отказа.

— Главата?

Хауърд леко повдигна бохчата в ръката си.

— В такъв случай да се пръждосваме. Останалите забележителности ще разгледаме друг път.

По обратния път пред очите му, Бог знае защо, непрекъснато плуваше гледката на посраните памперси. Нищо друго. Нито сенките и бутилките, нито усойният тунел.

12

Марго се отдръпна от дълбокия метален умивалник на лабораторията по съдебна антропология и подсуши ръцете си с грубата болнична кърпа. Очите й се извърнаха към количката с останките на Памела Уишър. Всички огледи бяха приключени, бяха взети и съответните проби. По-късно тази сутрин тялото щеше да бъде предадено на близките. В другия край на залата Брамбъл и Фрок се занимаваха с втория скелет. Надвесени над чудовищно обезобразените кости, те извършваха поредица от прецизни измервания.

— Мога ли да отбележа нещо? — обади се доктор Брамбъл, като остави настрана все още вибриращото трионче.

— Много ви моля — мазно отвърна Фрок и великодушно махна с ръка.

Тези двамата изобщо не се понасят, усмихна се Марго, докато смъкваше тънките гумени ръкавици. Имаше редкия шанс да види конфронтацията на Фрок с равностоен, притежаващ огромен интелект и не по-малка самоувереност противник. Беше цяло чудо, че изобщо успяха да свършат нещо. При това доста. През последните няколко дни бяха проведени изследвания с антитела, остеологични анализи, тестове за остатъчна отрова, плюс още куп спомагателни процедури. В момента чакаха ДНК анализите и зъбния профил, но въпреки това анонимният скелет отказваше да разкрие тайната си — главната причина за напрегната атмосфера в лабораторията.

— Всеки средно интелигентен човек би трябвало да е наясно, че проникването откъм гърба е невъзможно, защото ако е имало такова, напречните връзки трябваше да са прекъснати или силно увредени! — отсече с гневния си ирландски фалцет Брамбъл.

— Не мога да проумея, въпреки огромните си усилия, какво общо има тук някакво си прищипване — изръмжа Фрок.

Марго изключи слуха си за този спор, по-голямата част от който така или иначе не я интересуваше. Нейната специалност бе етнофармакология и генетика, а не обща анатомия. Достатъчно проблеми, които чакаха своето решение.

Въздъхна и се надвеси над последните тъканни проби от втория скелет въпреки протеста на трапецовидните си мускули. През изтеклата нощ бяха взели не обичайните три, а цели пет серии от по десет проби с белязани атоми. Даваше си сметка, че напоследък работи на прекалено високи обороти. Претоварваше се неимоверно много през последните няколко дни, мрачно отбеляза Марго. Трябваше да внимава!

Десетина минути по-късно подозренията й се потвърдиха: тъмните ивици белтък не носеха информация. Бяха съвсем обикновени човешки протеини, които можеха да разкрият структурата си само след задълбочен генетичен анализ. Но това означаваше, че окончателните резултати ще се забавят още няколко дни.

Отмести пробите и започна да разтрива рамото си. Едва сега забеляза кафявия плик, поставен до спектралния микроскоп. Рентгенови снимки. Навярно са пристигнали тази сутрин. Явно Брамбъл и Фрок са били прекалено заети с разправии около скелета, за да им обърнат внимание. Това бе разбираемо: при почти напълно оголен скелет снимките едва ли съдържаха важна допълнителна информация.

— Марго? — вдигна глава Фрок.

Тя се обърна и тръгна към него.

— Погледни, ако обичаш — махна към микроскопа възрастният учен и отдръпна инвалидната си количка от масата. — Обърни внимание на вдлъбнатината по протежение на дясната бедрена кост.

Стереоувеличителят бе настроен на минимална мощност, но въпреки това разкриваше един безкрайно различен свят. Гладката кафява повърхност на костта отстъпи място на пустинен пейзаж, изпълнен с хребети и долини.

— Какво ти е мнението?

Не за прът път беше принудена да се превръща в арбитър на чужди спорове, но тази роля никак ней харесваше.

— Прилича на естествено причинена костна фрактура — каза тя с усилие да прозвучи безстрастно. — Не бих казала, че непременно представлява следа от зъб.