Маршрут 666

— За Бога, Вини! — изпръхтя той и предпазливо тръгна между плетеницата от релси. — Какво правим тук? Казах ти, че това не е място за висши полицейски служители! Особено пък в неделя следобед. — Кимна по посока на тъмния тунел. — Май малката хубавица ти подпали чивиите, а? Страхотни цици! Отказа да ми стане лична асистентка, представяш ли си? Предпочете да обикаля разни дупки и да измъква дрипльовците от тях. Иди, че я разбери…

Да бе, направо удивително, въздъхна Дагоста, представяйки си как ще се чувства една привлекателна жена под прякото разпореждане на Уокси.

— А сега и радиостанцията ми не работи, да я вземат мътните! — мрачно добави капитанът.

Дагоста вирна пръст към тавана на тунела.

— Според Хейуърд тук се губи връзката.

— Браво. А как ще повикаме помощ?

— Никак. Трябва да разчитаме само на себе си.

— Браво — повтори Уокси.

Дагоста го погледна. По горната му устна бяха избили капки пот, бузите с цвят на втасало тесто бяха увиснали.

— Намираме се в твоя район — напомни му лейтенантът. — Я си представи, че се пръкне нещо, а ти си се оказал на местопрестъплението? — Пръстите му механично опипаха джоба на якето за пура, после се отдръпнаха. — И обратно — няма ли да ти стане кофти, ако тия убийства се окажат свързани и пресата гръмне за тях, а ти си стоиш в кабинета и си бъркаш в носа?

— Няма да ставам кмет, Вини — стрелна го с поглед Уикси. — От опит знам, че когато завалят лайната, е най-добре да си на сушина.

Лицето му се отпусна, от устата му излетя успокоена въздишка.

От мрака бавно изплува светла точка. Миг по-късно пред тях се появи дребничката фигура на сержант Хейуърд.

— Почти стигнахме — обяви тя. — Остава ни само едно ниво.

— Надолу ли? — изгледа я с възмущение Уокси. — Не мога да си представя, че има по-надолу от това тук!

Хейуърд не отговори.

— А как ще слезем? — попита Дагоста.

Жената кимна в посоката, от която се бе появила.

— Нататък по релсите, на около четиристотин метра вдясно има друга стълба.

— Ами ако мине влак? — облещи се Уокси.

— Това е изоставена линия — успокои го Хейуърд. — Тук отдавна не минават влакове.

— Откъде знаеш?

Лъчът на фенерчето освети дебелия слой ръжда върху релсите. Очите на Дагоста бавно се вдигнаха към лицето на младата жена, което се оказа доста смръщено.

— Има ли нещо специално там? — тихо попита той. Хейуърд се замисли, после леко кимна с глава.

— Обикновено обикаляме само по-горните нива. Но слуховете твърдят, че колкото по-надолу отиваш, толкова по-шантави неща виждаш… — Нова пауза. — По тази причина предложих да сме група хора.

— Искаш да кажеш, че там долу живеят хора? — възкликна Уокси.

— Разбира се — кимна Хейуърд, а гримасата й беше достатъчно красноречива: капитанът би трябвало да е наясно с това. — През зимата са на топло, а през лятото нито вали, нито духа. Проблем са единствено другите къртици.

— Кога за последен път прочистваха това ниво?

— То не се прочиства, капитане.

— А защо?

Последва мълчание.

— Главно защото къртиците от по-долните нива са практически неоткриваеми. Развили са способност да виждат в мрака. Докато чуеш нещо и се обърнеш, вече са изчезнали. Няколко пъти в годината правим огледи с кучета, обучени да откриват трупове. Но и тогава не слизаме прекалено на дълбоко. Опасно е. Долу има най-различни хора, не само бездомници. Някои се укриват, други бягат от нещо — най-често от закона, трети са просто грабители.

— Ами онзи материал в „Поуст“? — подхвърли Дагоста. — В него се споменава за някаква подземна общност, която не е настроена особено враждебно.

— Тя се намира под Сентрал Парк, лейтенант, а не в района на Западното депо — поклати глава Хейуърд. — Някои райони са по-цивилизовани от други. Но не забравяйте, че в същия материал се споменава и за канибали. — На лицето й се появи приветлива усмивка.

Уокси понечи да каже нещо, но размисли и стисна устни, като преглътна мъчително.

Тръгнаха мълком покрай релсите. Дагоста изведнъж си даде сметка, че пръстите му несъзнателно опипват големия „Смит и Уесън“, модел 4946. С удовлетворение си припомни, факта, че планираната им подмяна с 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, замислена някъде през 90-те, така и си остана само на книга.

Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.

— Нека мина напред, лейтенант — забеляза състоянието му Хейуърд.

Дагоста мълчаливо се отмести.

Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.

— Какво вони така, мамка му?

— Пикоч — поясни лаконично Хейуърд. — Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.

Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.

Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.

Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.

Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.

— Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг — рече тя. — Пазете се от тръбите.

— Какви тръби?

— Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.

— Наоколо няма никой.

— Тук са — увери го Хейуърд.

Дишането на Уокси стана още по-тежко.

Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.

Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.

— Според протокола трупът е бил открит в леговището, разположено отвъд срутено пешеходно мостче — съобщи тя. — Ето го там. — Фенерчето освети купчина ръждясало желязо, след което се премести към стенната ниша, която на пръв поглед не се различаваше от останалите. Беше издълбана на около половин метър от пода на тунела, с ширина и дълбочина от около метър и половина.

Дагоста се приближи и надникна. Кирлив матрак без постелки, подгизнал от кръв. Стените също бяха оплескани с кафяви петна, между които беше полепнало нещо, за което дори не му се искаше да мисли. Върху пода, постлан с вестници, се търкаляха вездесъщите смачкани кашони. Смрадта беше неописуема.

— И този е намерен без глава — прошепна Хейуърд. — Разпознали го по пръстовите отпечатъци. Шашин Уокър, тридесет и две годишен. Дебело досие, сериозен клиент.

При всякакви други обстоятелства Дагоста би сметнал за абсурдно полицай да говори шепнешком, но сега това някак си го успокояваше. Продължи да оглежда наоколо и по време на продължително възцарилото се мълчание.

— Главата намери ли се? — попита най-сетне той.

— Не.

Смърдящата дупка не носеше кой знае колко следи от полицейски действия. Потръпнал от внезапното, но силно желание да е навсякъде другаде, но не и тук, лейтенантът се наведе и издърпа за крайчеца някакво сплъстено одеяло.

От него с глух тропот се изтърколи кафеникава топка. Това, което някога е било уста, беше замръзнало в безмълвен писък.

— Май не са си давали много зор — констатира Дагоста, чу някакво тихо стенание зад себе си и се обърна. — Какво ти е, Джак?