Сърцето на Луцифер

Врявата утихна и тя посочи:

— Госпожа Лилиентал от „АБС“, вашият въпроси?

— Какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? Откраднато ли е?

— Да, взето е заедно с останалите диаманти.

Признанието бе посрещнато с шумни възгласи. Роко отново вдигна ръце.

— Моля ви!

— Музеят твърдеше, че има най-добрата охрана в света! — провикна се един репортер. — Как са проникнали вътре крадците?

— Това се проверява сега, докато говорим. Охраната действа на няколко нива. Залата се намираше под постоянен видео-надзор. Крадците са оставили след себе си голямо количество техническо оборудване.

— За какво техническо оборудване става дума?

— Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.

Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.

— Роджър?

— За каква сума беше застрахована колекцията?

— Сто милиона долара.

Над тълпата премина впечатлен шепот.

— Каква е всъщност действителната й цена? — настоя репортерът.

— Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос — господин Уърт от Ен Би Си.

— Колко струва „Сърцето на Луцифер“?

— Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите — до един.

Колъпи рязко пристъпи напред.

— Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти — ще рече, цветни — повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.

Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.

Роко го посочи и присви очи.

— Смитбак от „Таймс“?

— „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?

— За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.

— В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? — Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. — Как музеят позволи това да се случи?!

— Никой не е позволявал — каза Роко отбранително. — Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.

— Както изглежда, не е достатъчно сложна.

Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.

— Моля ви! Позволете ми да говоря.

Шумът премина в разтревожен шепот.

— Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака — за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата си. Господин Карлсън от „Поуст“?

— Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?

Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.

— Истината е — каза той, — че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.

— Това е по-скоро фаталистична гледна точка — продължи Карлсън. — С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.

— Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции — прогърмя гласът на Колъпи.

— Следващият въпрос! — извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.

— Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?

— Мога да обясня. — Лицето на Колъпи се изду от гняв.

— Тук май нещо не се връзва — извика Смитбак.

— Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! — изкрещя Колъпи.

Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.

— Извинете, сър… — подзе Роко.

— Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие — истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила.

Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.

— Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!

Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.

— Пресконференцията се закрива! — обяви Роко. — Край на въпросите!

Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.

58

Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали — не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото най-вероятно бяха преминали на секретни честоти, които не можеха да бъдат уловени от радиостанцията им.

За него бе очевидно, че не могат да направят нищо повече. Проверките на други магазини щяха да са безсмислени — с пълен резервоар Диоген едва ли бе спирал някъде другаде. Следата, която бяха хванали в Яфанг, само потвърждаваше, че Диоген е искал да знаят, че отива на изток и че Виола скоро ще е мъртва. И нищо повече. Д’Агоста го болеше заради Пендъргаст: нямаше надежда и той го знаеше.

Все пак те продължаваха, спираха в мотели, търговски центрове, денонощни ресторанти, като всеки път се излагаха на възможността да бъдат засечени от полицията и арестувани.

Малкото информация, която Д’Агоста бе получил от радиостанцията, бе обезкуражаваща. Подкрепена от силното федерално присъствие, полицията бързо настъпваше. По пътищата бяха поставени още засади, а местните власти бяха нащрек. Несъмено скоро щяха да научат, че са купили този пикал. Часовете им на свобода бяха преброени, освен ако Пендъргаст наистина не измъкнеше някой фокус от ръкава си.

Пикапът зави рязко и Д’Агоста се хвана за дръжката над вратата, докато Пендъргаст набиваше спирачки на един малък паркинг пред кафене „Старбъкс“. Зад него имаше обществен паркинг, а отвъд това — сивият, развълнуван Атлантик.

За момент останаха в колата, заслушани в полицейските честоти, където все още се обсъждаше музейната кражба. В момента течеше някаква пресконференция.

— Няма начин да са спрели тук — каза Д’Агоста. Пендъргаст отвори лаптопа и го включи.

— Ще използвам специално устройство, което да открие отворен порт и така ще вляза в интернет. Оставих програмата за разпознаване на образи и матрици да работи в апартамента в „Дакота“. Може би тя ще ни каже нещо повече.

Д’Агоста мрачно го гледаше как набира нещо на клавиатурата.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми поръчаш кафе, Винсънт? — попита агентът без да вдига поглед. Д’Агоста излезе от пикала и влезе в „Старбъкс“. Когато след няколко минути се върна с две чаши лате, Пендъргаст се бе преместил на седалката до шофьора и бе спрял да пише.

— Нещо ново?

Пендъргаст поклати глава, бавно се отпусна назад и затвори очи.

Д’Агоста зае шофьорското място с въздишка. В този момент забеляза полицейска патрулка, която влизаше в паркинга. Тя забави, докато минаваше покрай тях и спря в отсрещния край.

— По дяволите! Това ченге със сигурност ще ни разпознае!

Агентът сякаш не го чу. Седеше неподвижно със спуснати клепачи.

— Дотук бяхме. Прецакахме се.

Патрулкага зави рязко и се насочи към тях. Пендъргаст най-сетне отвори очи.