Сърцето на Луцифер

Тя погледна часовника си — беше десет без петнайсет, обичайно време, в което музеят все още се събуждаше. Пулсът й се ускори. Нима имаше ново убийство?

Бързо се отправи към служебния вход. Полицията вече бе разчистила пътека за пристигащите музейни служители и отблъскваше все по-настървената тълпа зяпачи. Очевидно каквото и да бе станало, вече бе съобщено по сутрешните новини, тъй като стълпотворенията се увеличаваха с всяка изминала минута. Но благодарение на откриването предишната вечер тя се бе успала и не бе имала време да слуша радио.

— Музеен служител ли сте? — обърна се към нея едно ченге. Тя кимна и извади значката си.

— Какво става?

— Музеят е затворен. Минете оттам.

— Но какво…

Ченгето вече крещеше на някой друг и тя се остави да я избутат към служебния вход, на който се бе струпала половината музейна охрана. Манети, директорът на охраната, също бе там и бясно жестикулираше на нещастните гардове.

— Всички пристигащи служители — към оградената с въже пътека отдясно — кресна един от пазачите. — Пригответе значките си!

Нора забеляза Джордж Аштън сред тълпата пристигащи и го сграбчи за рамото.

— Какво се е случило?

Той я погледна изумен.

— Ти сигурно си единствената в града, която не знае.

— Успах се — произнесе тя раздразнено.

— Насам! — изрева един полицай. — Музейните служители — насам!

Кадифените въжета, поставени за откриването предишната вечер, за да спират зяпачите и пресата, сега се използваха отново, този път за да отделят музейния персонал към входа на охраната, където гардовете проверяваха пропуските и успокояваха изнервените служители.

— Някой е ударил зала „Морган“ миналата нощ — рече Аштън задъхано.

— Направо я е опразнил. Точно по време на партито.

— Опразнил я е?! Дори „Сърцето на Луцифер“?

— Най-вече „Сърцето на Луцифер“.

— Но как?

— Никой не знае.

— Мислех, че зала „Морган“ е недосегаема.

— Така се твърдеше.

— Движете се надясно, моля — провикна се ченгето. — След малко ще ви пуснем вътре.

Аштън направи гримаса.

— Точно това ми трябваше на сутринта, след пет чаши шампанско.

По-скоро десет, помисли си Нора, докато си припомняше заваления брътвеж на Аштън от миналата вечер.

Полицаите и музейната охрана проверяваха документи, разпитваха всички служители, след което ги пускаха в остъкленото пространство отвъд входа на охраната.

— Някакви заподозрени? — попита Нора.

— Никакви. Само дето са убедени, че крадецът е получил помощ отвътре.

— Значките! — извика един полицай в ухото й.

Тя зарови в чантата си, Аштън я последва.

— Д-р Кели — ченгето бе извадило някакъв бележник. Друг полицай дръпна Аштън настрана. — Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте.

— Бяхте ли в музея миналата нощ?

— Да.

Той си отбеляза нещо.

— По кое време си тръгнахте?

— Около полунощ.

— Това беше всичко. Минете нататък и веднага, щом можем, ще отворим музея, за да отидете на работа. Ще се свържем с вас по-нататък, за да поговорим още.

Нора се отклони към втората оградена пътека. Чуваше зад себе си извисяващия се глас на Аштън, който искаше да знае защо не са му прочетени правата. Кураторите и персоналът се тълпяха наоколо и разтриваха ръце, за да ги стоплят, а във въздуха се виеха тънки струйки пара от дъха им. Отвсякъде се носеха недоволни гласове.

Нора чу някаква суматоха откъм улицата и погледна натам. Журналистите напираха напред, жонглирайки с камери върху раменете и размахваха микрофони. После тя видя причината: вратите на музея се люлееха отворени. Появи се директорът на музея, Фредерик Уотсън Колъпи, придружен от Рокър, полицейският комисар. Зад тях стоеше една фаланга униформени полицаи.

Пресата избухна във въпроси. Това, както изглежда, беше началото на пресконференция.

В същия този момент тя улови с периферното си зрение движение отстрани и се обърна. Беше съпругът й, който си пробиваше път през тълпата, като крещеше неистово и се опитваше да стигне до нея.

— Бил! — спусна се тя към него.

— Нора! — Смитбак размаха още по-яростно лакти през тълпата зяпачи, блъсна един мускулест гард от охраната, прескочи кадифените въжета и се вряза в групата на служителите от музея. — Нора!

— Хей, къде отива този? — опита се един полицай да го спре. Смитбак се добра до Нора, обви ръце около нея и я вдигна.

— Нора! Господи, колко ми липсваше…

— Бил, какво се е случило с теб? Каква е тази цицина на главата ти?

— Не се тревожи — завъртя глава той. — Току що чух за Марго. Наистина ли е убита?

Нора кимна.

— Вчера бях на погребението й.

— О, боже. Не мога да повярвам, че е истина. — Той избърса лицето си и тя видя, че очите му бяха пълни със сълзи. — Не мога да повярвам.

— Къде беше ти, Бил? Толкова се притеснявах.

— Това е дълга история. Бях затворен в един санаториум за душевноболни.

— Какво?

— Ще ти разкажа по-късно. И аз се притеснявах за теб; Пендъргаст смята, че тук се навърта някакъв маниакален убиец, който иска да очисти всичките му приятели.

— Знам. Предупреди ме. Но това стана точно преди церемонията по откриването — нищо не можех да направя…

— Този мъж не трябва да е тук — прекъсна я един от музейната охрана и застана между тях. — Тук е само за служители на музея…

Смитбак се обърна да отговори, но бяха прекъснати от писъка на микрофон от импровизирана радиоуредба. Миг по-късно комисар Рокър пристъпи напред, помоли за тишина и като по чудо я получи.

— Аз съм от „Таймс“ — каза Смитбак, измъкна някакви документи от джоба си и започна да рови за химикалка.

— Ето, вземи моята — каза Нора.

Тълпата стоеше притихнала, когато полицейският комисар започна да говори.

— Миналата нощ — подзе той — е била ограбена диамантената зала „Морган“. По тази причина екипите от криминалисти все още са на сцената на местопрестъплението, заедно с няколко от най-добрите в света съдебни експерти. Всичко, което можеше да се направи, се прави. Все още е твърде рано да се говори за предположения или заподозрени, но аз ви обещавам, че при развитие на ситуацията пресата ще бъде уведомена незабавно. Съжалявам, че не мога да ви съобщя нищо повече, но разследването е в самото начало. Ще кажа само, че това е изключително професионално извършена работа, очевидно планирана отдавна, от технологично напреднали крадци, които, както изглежда, са отблизо запознати с охранителната система на музея и които са използвали суматохата при снощното откриване на изложбата за своя изгода Ще отнеме известно време, докато се аналилизира и разбере как са пробили музейната охрана. Това е всичко, което мога да кажа в този момент. Доктор Колъпи?

Президентът на музея пристъпи напред изправен, като се опита да изглежда спокоен, но не успя. Когато заговори, гласът му трепереше.

— Искам да повторя това, което комисар Рокър вече каза: всичко, което може да се направи, се прави. Истината е, че повечето от откраднатите диаманти са уникати и ще бъдат мигновено разпознати от всеки търговец на скъпоценни камъни в света. Те не могат да бъдат монтирани в сегашната си форма.

Надигна се неспокоен шепот при намека, че могат да бъдат изрязани в друга форма.

— Скъпи мои съграждани нюйоркчани, знам каква огромна загуба е това за музея и за града. За съжаление, в този момент не знаем достатъчно, за да можем да кажем кой би могъл да го е извършил или защо, или какви са намеренията му.

— А какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? — извика някой от репортерите.

Колъпи сякаш се поколеба.

— Ще направим всичко, което можем, обещавам ви.

— Откраднато ли е „Сърцето на Луцифер“? — попита друг.

— Бих искал да дам думата на нашия директор на „Връзки с обществеността“, Карла Роко…

Последва вълна от въпроси, една жена пристъпи напред и вдигна ръце нагоре:

— Ще отговарям на въпроси само ако има тишина — каза тя.