Сърцето на Луцифер

— Изглежда най-сетне попаднахме на следа — каза Д’Агоста.

Пендъргаст впери почти мъртви очи в него.

— Тъкмо наопаки. Диоген се е надявал да намерим това място.

— Откъде знаеш?

Пендъргаст не отвърна.

Продавачът се появи запъхтян с видеолентата в ръце. Пендъргаст извади военния филм от видеото и бутна вътре записа от охранителните камери. На екрана се появи гледка откъм тавана, показваща целия магазин, а в левия долен ъгъл просветваха датата и часът. Агентът натисна бутона за превъртане, после спря, превъртя отново. След минута беше открил записа от три сутринта на 28-и януари. Превъртя половин час назад, за да не пропуснат нещо. После пусна лентата на бързи обороти.

Качеството на черно-бялата картина беше лошо. Пътеките между рафтовете потрепваха мъгливо върху екрана. Отвреме навреме някоя фигура се втурваше напред, подскачаше насам-натам като топче за пинг-понг, грабваше по нещо от рафтовете и отново изчезваше.

Внезапно Пендъргаст натисна един бутон и касетата се завъртя с нормална скорост. На екрана се бе появил още един човек. Той се разхождаше нагоре надолу, а очите му — различни отсенки на сивото — потърсиха и се спряха точно върху охранителната камера.

Беше Диоген. По лицето му се разля усмивка и той небрежно бръкна в джоба си, откъдето извади лист хартия. Разгъна го и безгрижно го протегна към камерата.

BRAVO, FRATER! УТРЕ СЕ ОБАДИ НА 466 И ПОТЪРСИ ВИОЛА. ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДНИЯТ НИ РАЗГОВОР. НЕКА ЗАПОЧНЕМ НОВ ЖИВОТ!

VALEAS.

— 466? — изненада се Д’Агоста. — Но това не е легитимен номер за спешни случаи…

После се спря. Не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Първо авеню №466 беше подземният вход при „Белвю“, който водеше към моргата на Ню Йорк сити.

Пендъргаст се надигна, извади касетата и я прибра в джоба си.

— Можете да я задържите — каза продавачът услужливо, докато си тръгваха.

Агентът се плъзна зад волана, запали Тойотата, но не потегли. Лицето му бе посивяло, очите — полузатворени.

Настъпи ужасна тишина. Д’Агоста не знаеше какво да каже. Чувстваше се почти физически зле. Сега бе по-лошо, отколкото в „Дакота“ — по-лошо, защото през последните дванайсет часа бяха имали поне надежда. Нищожна, но все пак надежда.

— Ще проверя полицейските честоти — рече той сковано. Щеше да е безсмислено действие, просто нещо, с което да се занимава. Дори разговорите на полицаите за издирването им бяха за предпочитане пред тежкото безмълвие.

Пендъргаст не каза нищо, когато Д’Агоста включи радиостанцията.

От слушалката се изля водопад от френетични прекъсващи се гласове.

Д’Агоста инстинктивно погледна през прозореца. Нима ги бяха открили? Но пътищата около бензиностанцията бяха съвсем празни.

Той се облегна назад и смени честотата. Още истерични гласове изпълниха купето.

— Какво, по дяволите, става? — Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.

По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.

— Премести на канала за команди и контрол — каза Пендъргаст.

Д’Агоста набра.

— … Рокър каза да изпотите техниците — казваше един глас. — Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.

Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.

— Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?

— Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.

— Разбрано. Кой е застрахователят?

— „Уърлд“.

— Мили боже, ще се изприщят като научат за това…

Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.

— Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…

— Някой е ограбил диамантената зала — възкликна Д’Агоста. — Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.

Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.

— Хей, Пендъргаст, добре ли си?

Агентът обърна сребристите си очи към него.

— Не — прошепна той.

— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…

— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.

Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.

— Къде отиваме?

Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ — бе написано на предното му стъкло.

— Имаме нужда от нова кола — заяви той. — Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.

— Ще купуваме кола в четири сутринта?

— За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.

Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:

— Какво искате?

— Пикала. Важи ли още офертата?

— По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?

— Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?

Прозорецът се затръшна с ругатня. Миг по-късно лампата на верандата светна и в рамката на вратата застана едър мъж по халат.

— Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.

— Какво става? — попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.

— Аз съм от ФБР. — Той кимна отсечено към Д’Агоста: — А той е от НПУ.

Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.

— Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?

— Разбира се.

— Ключовете?

Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.

— Всичко е тук.

Пендъргаст го пое.

— Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?

Човекът закима енергично.

— Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.

Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.

— С това ще спечелим няколко часа — каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.

55

Диоген Пендъргаст караше бавно, без да бърза през зимния град по магистрала „Олд Стоун“: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Отпред светофарът светна червено и той намали и спря на пресечката.

Обърна едрата си глава наляво, после надясно. От едната страна се простираше зимно картофено поле, замръзнало и покрито със сняг. В края му се издигаха голи дървета с бели клони. Светът беше в черно и бяло, без дълбочина: беше плосък, като оживял кошмар от страниците на Едуин А. Абът. (Англ. теолог (1808–1882), автор на математическата сатира „Страната на равнините: един роман с много измерения“. Б. пр.)

Светофарът светна зелено и Диоген бавно натисна педала за газта. Колата се мушна напред и зави надясно по Спрингс Роуд, когато той завъртя волана, като го остави да се плъзне през ръцете му, докато колата изправяше. Натисна още по-силно педала на газта и го отпусна чак когато приближи ограничението на скоростта. Отдясно продължаваха да се нижат картофени ниви, отвъд които се виждаха няколко реда сиви къщи, а зад тях бяха блатата Акабонак.