Сърцето на Луцифер

Смити изръмжа одобрително, след което вдигна вътрешния телефон.

— Карлос? Уолт от технологичния център е. Завършихме двайсетминутната проверка на лазерната решетка на зала „Морган“. Как изглеждат нещата от централния офис на охраната? — Пауза. — Да, добре. Ще свършим стандартните процедури.

Той остави телефона и се обърна към Ендърби.

— Тия в „Ямата“ казват, че всичко е на шест. Приключвай, Лари. Аз ще помогна на Джим да свърши останалата работа по лазерната решетка.

Лари кимна и приближи стола си до бюрото. Време беше да включи старата охранителна система на резервен режим. Той примигна, обърса уста с опакото на ръката си и започна да набира серия команди.

После внезапно се облегна назад.

— Странна работа.

Смити го изгледа.

— Какво има?

Ендърби посочи светодиода, който стоеше до бюрото му. В левия му горен ъгъл блестеше червена точка.

— Когато включих първа зона на режим стендбай, системата ми даде код червено.

Смити се намръщи. „Код червено“ показваше задействане на алармата. В зала „Морган“ той можеше да се активира само ако диамантът е преместен от подложката си.

— Коя зона беше?

— Първа.

Ендърби се обърна към друг компютър и набра нещо, за да провери.

— Само един-единствен диамант. „Сърцето на Луцифер“.

— Но това е съвсем в средата на залата. — Смити се приближи отново към видеомониторите и напрегнато се взря в единия. — На мен всичко ми изглежда наред. Явно става дума за някаква софтуерна засечка. — Той отново погледна Ендърби. — Включи втора зона.

Ендърби набра още няколко команди в главния си терминал. На светодиодния екран незабавно светна втора червена точка.

— Пак ми дава код червено.

Смити се приближи с притеснено изражение на лицето. Ендърби се взираше в екрана. Устата му бе пресъхнала, а алкохолната мъгла бързо се разсея.

— Опитай се да ги включиш всичките — каза Смити. — Всички зони в залата.

Ендърби си пое дълбоко въздух и набра нещо кратко на клавиатурата. После се облегна назад потресен.

— О, не! — задъха се той. — Не!

Малкият светодиод на бюрото му бе разцъфнал като коледно дръвче в червено.

За миг се възцари шокирана тишина. После Смити махна с ръка успокоително.

— Хайде да не се паникьосваме. Явно софтуерът е засякъл. Вероятно става дума за някаква несъвместимост между новатата и старата система. Няма защо да правим от мухата слон. Лари, изключи модулите на старата система един по един. И после рестартирай.

— Не трябва ли да докладваме на централния офис?

— Какво? И да се направим на глупаци? Ще докладваме след като разрешим проблема.

— Окей. Ти си шефът. — И Ендърби започна да чука по клавишите.

Смити изтипоса лека усмивка и посочи към видеоекраните, показващи празната зала с блестящите диаманти в сандъчетата си.

— Искам да кажа — я погледнете! — тази зала изглежда ли ви ограбена?

Ендърбъри се закиска. Може би Смити все пак имаше някакво чувство за хумор.

54

Д’Агоста превключваше каналите на портативната полицейска радиостанция, която бе взел от Ролса и се вслушваше да разбере дали някой полицай не говори за тях. Появата им на летището беше размърдала служителите на реда по цял Лонг Айлънд от Куинс до Бриджхемптън. Властите бяха открили Ролс Ройса на паркинга и идентифицирали откраднатата Тойота. Пендъргаст и Д’Агоста бяха успели да избегнат няколко пътни засади, като се придържаха към обиколни пътища и подслушваха полицейските честоти.

Намираха се в мрежа и тя се затягаше.

Все пак Пендъргаст продължаваше да търси, като спираше във всяка денонощна бензиностанция или магазин и отказваше да се предаде. Но на Д’Агоста всичко това му изглеждаше като безнадеждна задача, приличаше му на онзи вид изцеждаща, брутално форсираща полицейска работа, която отнемаше часове и рядко даваше резултати.

Пендъргаст наби спирачките пред поредния магазин в Яфанг, който изглеждаше точно като петнайсетината други, през които вече бяха минали: стъклени врати и болезнено зеленикави флуоресцентни светлини, които отбиваха мрака. В някакъв момент, мислеше си Д’ Агоста, щяха да попаднат на служител, който е чул, че ги преследват. И това щеше да е краят.

Пендъргаст се измъкна от Тойотата като котка. Сякаш го изгаряше жесток, неугасим пламък. Занимаваха се с тази работа повече от дванайсет часа и през цялото това време, прекарано в редуване на търсене и изплъзване от преследвачи, той бе изрекъл само няколко думи, които не се отнасяха пряко до случая. Д’Агоста се питаше колко време може да издържи агентът.

Пендъргаст влезе в малкото магазинче и върху съненото лице на продавача се появи объркване: агентът дори не го изчака да се надигне от удобния си стол зад плота, откъдето явно гледаше някакъв филм.

— Специален агент Пендъргаст, ФБР — каза той с обичайния си хладен глас, който кой знае как успяваше да прозвучи заплашително без да бъде груб, и размаха значката си под носа на слисания служител. Едновременно с това Д’Агоста се протегна и изключи телевизора и между тях легна внезапна, изнервяща тишина.

Краката на стола, върху който седеше мъжът, изтропаха по пода, докато той рязко се изправяше.

— ФБР? Ами да, хубаво, добре. Какво да направя за вас?

— Откога сте на смяна? — попита Пендъргаст.

— От полунощ.

— Погледнете ги! — Той извади разпечатките, които бе взел от летище „Кенеди“ и му ги показа. — Виждали ли сте този мъж? Би трябвало да е минал предишната нощ някъде между един и три.

Продавачът взе снимката, мръщейки лице. Д’Агоста го наблюдаваше внимателно и леко се отпусна, когато разбра, че човекът не е чул за издирването им. Хвърли поглед навън към тъмната магистрала. Почти четири след полунощ. Беше само въпрос на време. Никога нямаше да попаднат на следа, беше все едно да търсят игла в копа сено. Полицаите щяха да ги намерят и…

— Аха — обади се човекът. — Видях го.

Въздухът в малкия магазин се наелектризира.

— Погледнете и тази снимка, ако обичате. — Пендъргаст му подаде втора разпечатка — Искам да сте сигурен. — Говореше тихо, но тялото му беше напрегнато като навита пружина.

— Да, това пак е той — промърмори мъжът. — Спомням си странните му очи, малко ме шашнаха.

— А видяхте ли тази кола? — попита Пендъргаст и извади трета снимка.

— Ами не мога да кажа, че си спомням — мина през колонката за самообслужване, нали разбирате. Не се заглеждах много.

Пендъргаст прибра снимките.

— А името ви е…?

— Арт Малек.

— Господин Малек, можете ли да кажете дали с него имаше още някой?

— Влезе сам в магазина. Както казах, не съм излизал, така че не знам дали е имало още някой в колата. Съжалявам.

— Всичко е наред. — Пендъргаст прибра снимките в сакото си и се приближи още повече. — А сега ми кажете точно какво си спомняте от престоя му.

— Ами… Дойде миналата нощ, както сам казахте, сигурно ще да е било към три сутринта. Не стана нищо необичайно. Спря, сам си зареди колата и влезе да плати.

— Кеш.

— Точно така.

— Забелязахте ли нещо интересно?

— Всъщност не. Имаше странен акцент, малко като вашия. Да не се обидите, де — добави Малек припряно. — Като се замисля, доста приличаше на вас.

— С какво беше облечен?

Човекът очевидно се опитваше да си спомни.

— Сещам се само, че имаше тъмна горна дреха. И дълга.

— Направи ли нещо друго, освен да плати?

— Мисля, че се поразходи из магазина, но не купи нищо.

При тези думи Пендъргаст замръзна.

— Предполагам, че имате охранителни камери?

— Разбира се.

— Бих искал да видя лентите от миналата нощ.

Мъжът се поколеба.

— Системата ги рециклира на всеки трийсет часа и ги изтрива, когато…

— В такъв случай спрете охранителната система веднага! Трябва да видя записа.

Човекът направо подскочи, за да се подчини и хукна към задната стаичка.