Сърцето на Луцифер

Д’Агоста взе купчината и я прелисти. Имаше и много съобщения за кражби. Една фармацевтична компания съобщаваше за кражба на фризер, пълен с експериментални лекарства. Колекция от диаманти бе изчезнала мистериозно от гробница в Израел. Рядък, с големината на юмрук образец от кехлибар, съдържащ листо от отдавна изчезнал вид, бе взет от богаташки апартамент в Париж.

Той остави изрезките на масата с въздишка.

Погледът му падна върху лист хартия от Сандрингъм, частно училище в южна Англия, което Диоген бе посещавал — без знанието на семейството, — за да завърши гимназиалния курс.

Той бе успял да направи така, че да го приемат по силата на няколко подправени документа и фалшиви родители, наети за случая. Въпреки, че училищните сведения за първия срок съобщаваха, че е пръв във всичко, той бе изгонен няколко месеца по-късно. Като се съдеше по материалите, училището не бе се обосновало и бе отговаряло на запитването на Пендъргаст уклончиво, дори с раздразнение. Други документи показваха, че Пендъргаст няколко пъти се бе свързвал с някакъв Браян Купър — Купър за известно време бил съквартирант на Диоген в Сандрингъм — но изглежда момчето не отговорило. Едно последно писмо от родителите на младежа казваше, че Браян е настанен в здравно заведение, където го лекуват от остра кататония. (От гр. katatonos — напрегнатост; психчно разстройство с преобладаване на двигателни нарушения. Различават се кататоничен ступор и кататонична възбуда — Б. пр.)

В резултат на изключването му от училище, Диоген бе изчезнал напълно от поглед за повече от две години. После внезапно бе изплувал, колкото да предяви претенции за наследството. Четири месеца по-късно бе инсценирал собствената си смърт в Кентърбъри.

И след това — нищо.

Не — това не беше съвсем вярно. Имаше още една, последна вест. Д’Агоста се обърна към един сгънат лист плътна, луксозна хартия, който стоеше отделно на края на масата. Той се пресегна да го вземе и го разгъна замислено. Най-отгоре имаше релефен герб, едно око без клепачи над две луни и един лъв, отпуснат на предните си лапи. В средата на листа с почерка на Диоген се виждаше, написана с виолетово мастило, датата 28 януари.

Съзнанието на Д’Агоста неумолимо го върна отново към октомврийския ден, когато за пръв път беше видял писмото — тук, в същата тази стая, в навечерието на отпътуването им за Италия.

Но Д’Агоста се бе върнал от Италия сам. И сега зависеше от него — и от никого друг — да продължи вместо мъртвия си партньор, да спре престъплението, което се предполагаше, че ще се случи на 28-и януари.

По-малко от седмица дотогава.

Усети нарастваща паника; оставаше толкова малко време. Съквартирантът в Сандрингъм: това беше първото. Тази сутрин бе звънял на родителите, за да провери дали момчето говори. Дори и да удареше на камък тук, имаше и други момчета в училището, които бяха познавали Диоген.

Д’Агоста сгъна листа внимателно и го върна на масата. До него лежеше черно-бяла снимка, измачкана и изтрита от годините. Той я взе и я вдигна към светлината. Мъж, жена и две малки момчета стояха пред ограда от сложни елементи, изработени от ковано желязо. Недалеч зад тях се виждаше внушително имение. Беше топъл ден: момчетата бяха с къси панталонки, а жената носеше лека лятна рокля. Мъжът имаше патрициански черти и гледаше спокойно в обектива. Жената беше красива, с руса коса и тайнствена усмивка. Момчетата изглеждаха на осем и пет години. По-голямото стоеше право, с ръце зад гърба и гледаше сериозно. Светлорусата му коса беше грижливо сресана на път, дрехите — изгладени. Нещо в очертанието на скулите, на орловия профил, подсказваше на Д’Агоста, че това е агент Пендъргаст.

До него беше по-малкият му брат с рижа коса, притиснал длани една в друга, пръстите му сочеха към небето, сякаш се молеше. За разлика от по-големия си брат, Диоген изглеждаше малко занемарен. Но това не се дължеше на нещо в дрехите или прическата му. Може би идваше от апатично отпуснатите му крайници, така не в съзвучие с благочестивата поза на ръцете. Или пък от полуотворените устни, прекалено плътни и чувствени за такова малко дете. Двете очи изглеждаха еднакви — снимката явно бе правена преди болестта.

Все пак вниманието на Д’Агоста бе привлечено от очите. Те не гледаха в обектива, а в някаква точка отвъд него, ако изобщо гледаха в нещо. Изглеждаха като стъклени, почти мъртви, не на място върху това дребно детско лице. Д’Агоста усети неприятно свиване в стомаха.

Нещо отстрани прошумоля и той подскочи. Констанс Грийн внезапно се бе материализирала до него. Изглежда бе придобила способността на Пендъргаст да се появява напълно безшумно.

— Съжалявам — произнесе тя. — Не исках да ви стресна.

— Няма нищо. Само гледането на всичко това е достатъчно да накара човек да се изнерви.

— Извинете ме. Да се изнерви?

— Такава е думата.

— Открихте ли нещо интересно? Изобщо нещо?

Д’Агоста поклати глава.

— Нищо, за което да не сме говорили преди. — Той направи пауза. — Въпросът е, че тук не виждам нищо за болестта на Диоген. Скарлатина, според леля Корнелия. Тя каза, че това го е променило.

— Бих искала да мога да ви дам повече информация. Прегледах сбирката и семейните документи, в случай, че Алойзиъс е пропуснал нещо. Но той бе изключително акуратен. Наистина няма нищо друго.

Нищо друго. Местонахождението на Диоген, външността му, заниманията му, дори престъплението, което планираше да извърши: всичко бе неясно.

Имаше само една дата — 28-и януари. Следващият понеделник.

— Може би Пендъргаст се е заблуждавал — каза Д’Агоста, опитвайки се да звучи оптимистично. — Относно датата, имам предвид. Може би става дума за друга година? А може би е нещо съвсем отделно? — Той посочи пръснатите по масата документи. — Всичко това изглежда толкова далечно и отдавна отминало. Трудно е да се повярва, че е възможно да се случи нещо потресаващо.

Единственият отговор, който дойде откъм Констанс беше слаба, мимолетна усмивка.

8

Хорас Соутъл върна с облекчение огромното, изписано върху прилична на пергамент хартия меню, на келнера. Той искаше веднъж — само веднъж — да дойдеше клиент при него. Мразеше безкрайната джунгла от бетон, в която всичките те работеха: Чикаго, Детройт, а сега — Ню Йорк. Веднъж щом го разбереш, Де Пленс не беше чак толкова лошо място. Познаваше най-добрите дупки, в които можеш да се наливаш с алкохол, както и баровете с едрогърди красавици. Някои от клиентите му можеха дори да започнат да изпитват голямо възхищение към чаровете на Илинойс.

Клиентът му, седнал срещу него, бе поръчал нещо, което звучеше като повърнато от говеждо. Хорас Соутъл се питаше дали мъжът знае наистина какво поръчва. Той самият бе прегледал менюто първо от едната, а после и от другата страна с големи опасения. Изписани с ръкописен шрифт, направо непроизносими думи. Беше се спрял на нещо, което се наричаше стек тартар. По дяволите, можеше ли да се окаже гадно? Дори французите не биха могли да развалят стека. А той обичаше сос тартар върху рибени хапки.

— Имате ли нещо против да ги прегледам още веднъж, преди да подпиша? — попита клиентът и взе договорите. Соутъл кимна.

— Давайте, давайте. — Няма значение, че бяха прекарали последните два часа, преглеждайки ги направо през лупа. Човек ще си рече, че този тук си купува имот за един милион долара на Палм Бийч, а не за петдесет хиляди в стандартизиран комплекс.

Клиентът зарови нос в документите и Соутъл се огледа, ронейки механично хляба. Седяха в нещо като остъклено кафене, което беше изнесено на тротоара извън главната частна ресторанта. Всички маси бяха заети — тези нюйоркчани с лица като от тесто определено имаха нужда да постоят на слънце. Три чернокоси, мършави жени седяха на съседната маса и кълвяха плодови салати. Отсреща дебел бизнесмен усърдно гребеше от чиния, пълна с нещо жълто и лигаво.

Един камион премина с ужасяващ вой на гумите, сякаш само на няколко инча от стъклената стена и ръката на Соутъл инстинктивно стисна хляба. Той с отвращение избърса ръка в покривката. Защо, по дяволите, клиентът бе настоял да ядат тук отвън, на януарския студ? Той хвърли поглед през стъкления таван, към розовия навес, върху който с бяло бе избродирано „Старият град“. Над него се извисяваха онези бетонни катакомби, които в Ню Йорк сити минаваха за апартаменти. Соутъл изгледа с подозрение редиците еднакви прозорци, които се издигаха към потъмнялото от сажди и изгорели газове небе. Приличаше на шибан затвор. Сигурно побираше хиляда души. Как ли издържаха?