Страница 9 из 92
— Може би ако подпишете нашето съглашение…
— За Бога! — извика Хач. — Освен че е капитан, ами е и скапан адвокат по морско право. Ако ще бъдем съдружници — възможност, която все повече намалява — ще трябва да се доверяваме един другиму. Аз ще стисна ръката ви и ще ви дам думата си, а това ще бъде достатъчно, инак ще изгубите всяка надежда да копаете на острова.
Найдълман никога не губеше самообладание и сега се усмихна.
— Едно ръкостискане. Колко старомодно.
Хач поддържаше устойчив курса на лодката, която се носеше напред и ореше предишната си килватерна следа. Постепенно се появи отново тъмната скала на Бърнт хед, а след нея — и покривите на града.
— Добре тогава — произнесе благо Найдълман. — Обърнете лодката, ако обичате. Подавам ви ръка.
Ръкуваха се. Хач изключи предния ход и остави известно време „Плейн Джейн“ на дрейф. След това даде отново газ и я насочи към морето, като постепенно увеличаваше отново скоростта към невидимите скали на остров Рагид.
Мина известно време, през което Найдълман се взираше на изток, пуфтеше с лулата си и изглеждаше изпаднал в дълбок размисъл. Хач хвърли поглед към капитана, питаше се дали това не бе някаква тактика на отлагане.
— Били сте в Англия, нали, доктор Хач? — рече най-сетне Найдълман.
Хач кимна.
— Хубава страна — продължи спокойно Найдълман, сякаш се отдаваше на приятни спомени. — Особено ми допада севера. Били ли сте в Хаундсбъри? Очарователно градче, което би било доста неизвестно, ако не беше изящната му катедрала. А посещавали ли сте Уайтстоун хил в Пенайнс? Фамилното имение на херцог Уесекс?
— А, онова прочутото, построено като манастир, нали? — попита Хач.
— Точно така. И двете са възхитителни примери на църковната архитектура от седемнайсети век.
— Възхитителни — повтори думата Хач с известна доза сарказъм. — И какво?
— И двете са проектирани от сър Уилям Макалън. Човекът, който е проектирал и Наводнената шахта.
— Проектирал?
— Да. Макалън е бил велик архитект, може би най-великият в Англия след сър Кристофър Рен. Ала далеч по-интересна личност. — Найдълман продължаваше да се взира на изток. — Освен тези сгради и работата си по моста в Олд Батърсий той е оставил след себе си монументален труд върху църковната архитектура. Светът е изгубил истински гений, когато той изчезнал в морето през 1696 година.
— Изчезнал в морето ли? Сюжетът се сгъстява.
Найдълман сви устни, а Хач се запита дали най-сетне не бе попаднал в мрежата.
— Да. Било е ужасна трагедия. Освен… — Той се обърна към Хач: — Освен, разбира се, ако не е изчезнал в морето. Миналата година открихме копие от трактата му. В полетата имаше нещо като петна и обезцветявания. Лабораторията ни успя да потвърди, че обезцветените места са били всъщност бележки, написани със симпатично мастило, които стават видими едва след изминаването на известно време. Химическият анализ показа, че мастилото е било органично съединение, получено от оцет и бял лук. По-нататъшният анализ датира тези „петна“ — както са били известни симпатичните мастила по онова време — около 1700-а година.
— Симпатично мастило? Чели сте твърде много книжки от серията „Харди бойс“…
— Симпатичните мастила са били много разпространени през седемнайсети и осемнайсети век — продължи спокойно Найдълман. — Джордж Вашингтон е използвал такова мастило при тайните си съобщения. Колонистите са го наричали „писмо с бяло мастило“.
Хач се опита да състави следващата си саркастична реплика, ала не бе в състояние да отговори нищо. Против волята си се усети, че донякъде вярва на историята на Найдълман. Бе прекалено невероятна, за да е лъжа.
— Нашата лаборатория успя да възстанови тайнописа, благодарение на химична обработка. Оказа се, че е документ от около десет хиляди знака, написан собственоръчно от Макалън в полето на книгата. Документът е бил кодиран, ала специалист от „Таласа“ дешифрира сравнително успешно първата му част. След като прочетохме разшифровката, узнахме, че сър Уилям Макалън е бил дори по-знаменит архитект, отколкото се е смятало преди това.
Хач преглътна.
— Съжалявам, но цялата тази история ми звучи абсурдно.
— Не, доктор Хач, тя не е абсурдна. Макалън наистина е проектирал Наводнената шахта. Шифрованите записки са представлявали таен дневник, който той е водел при последното си пътуване. — Найдълман замлъкна, за да смукне от лулата си. — Виждате ли, Макалън е бил шотландец и таен католик. След победата на Уилям III в битката при Боин, отвратеният Макалън заминал за Испания. Там испанският кралски двор му възложил да построи катедрала — най-голямата в Новия свят. През 1696-а година той отплавал от Кадис с двумачтов бриг, ескортиран от испански боен кораб. Корабите изчезнали и повече не се чуло нищо за Макалън. Приело се, че всички са загинали в морето. Този дневник обаче ни съобщава какво всъщност се случило. Корабите им били нападнати от Едуард Окъм. Испанският капитан свалил флага си, след което го измъчвали, за да съобщи целта на пътуването си. После Окъм изклал всички. Пощадил единствено Макалън. Пиратът опрял острието на сабята си в гърлото му и рекъл — тук вече ще цитирам от дневника: „Нека Бог сам си построи проклетата църква, аз имам за теб друга задача“.
Хач усети странен прилив на възбуда.
Капитанът отново се облегна на планшира.
— Разбирате ли, Ред Нед е искал Макалън да проектира шахта, в която да складира огромното си съкровище. Непроницаема шахта, чиято тайна ще знае единствен Окъм. Поели покрай брега на Мейн, избрали остров Рагид, шахтата била построена и съкровището — погребано в нея. Ала, разбира се, малко подир това Окъм и екипажът му загинали. А Макалън, не ще и дума, бил убит, малко след като завършило строителството на шахтата. Със смъртта им е умряла и тайната на Наводнената шахта.
Найдълман замълча, очите му бяха почти побелели от светлината, която струеше от водата.
— Това, естествено, вече не е вярно. Защото тайната не е загинала ведно с Макалън.
— Обяснете, моля.
— Някъде по средата на дневника си Макалън сменя шифъра. Ние мислим, че го е направил специално, за да запише тайния ключ към Наводнената шахта. Разбира се, нито един шифър от седемнайсети век не може да се опре на високоскоростните компютри и нашите специалисти би трябвало да го разгадаят всеки миг.
— И колко се предполага, че е скрито там, долу? — успя да попита Хач.
— Добър въпрос. Известна ни е товаровместимостта на корабите на Окъм, знаем, че са били натоварени догоре и разполагам с манифестите на корабите, които е нападнал. Знаете ли, че той е бил единственият пират, който успешно е нападнал испанската „Сребърна флотилия“?
— Не — отвърна Хач.
— Като се събере едно връз друго, при най-минималистични преценки предполагаемата стойност на съкровището е — тук Найдълман замълча и устните му се изкривиха в нещо като усмивка — между 1,8 и 2 милиарда долара.
Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, монотонните писъци на чайките и шума на плъзгащата се във водата лодка.
Найдълман сниши тона си.
— Сумата не включва стойността на Меча на Архангел Михаил, най-голямата ценност на Окъм.
В следващия миг магията бе разрушена.
— Хайде, хайде, капитане — извика през смях Хач. — Не ме убеждавайте, че вярвате в такива брадясали стари легенди.
— Не и преди да прочета дневника на Макалън. Доктор Хач, то наистина е там. Макалън ги е наблюдавал как са стоварили съкровището в шахтата.
Хач гледаше с невиждащ поглед към палубата, мислите му бяха в пълен хаос. „Това е невероятно, просто отвъд всякаква правдоподобност…“
Вдигна глава и усети как мускулите на корема му неволно се стягат. Безбройните въпроси, които бяха възникнали у него, изведнъж се изпариха. Далеч в морето вече можеше да види разпрострялата се надалеч мъгла, която скриваше остров Рагид, същата мъгла, която го беше обвила и преди повече от двайсет и пет години.